Винс Флин
Власт (10)

9.

Малкият самолет летеше над тъмните води на Атлантическия океан. От мъглата изплува заливът Чезапийк. Мич Рап се вгледа в познатите очертания. Когато Айрини Кенеди се беше обадила отново и беше описала събитията в Белия дом, Рап бе изпаднал в шок. През последните десет години той беше човекът, който беше следил неотлъчно Азис из целия свят. Знаеше всичко за него: отвличанията в Бейрут, Истанбул и Париж, бомбените атентати в Испания, Италия, Франция, Ливан и Израел, както и, разбира се, свалянето на самолета над Локърби.

В трагедията, разиграваща се в момента в Белия дом, Рап видя възможност да доведе докрай делото, което бе започнал преди десет години. Беше му омръзнало да се появява винаги със закъснение, за да разпознае труповете и да разгледа уликите. Беше му омръзнало Рафик Азис да му бяга!

Докато се спускаха към военновъздушната база „Андрюс“, в главата му се оформи план.

Приземиха се меко. Самолетът потича по пистата и влезе в един от кафявите хангари. Пилотът изключи двигателите, зад тях металната врата се затвори.

Рап спусна стълбичката и слезе от самолета. След него слезе и доктор Хорниг. Прекосиха идеално чистия хангар и влязоха в остъклената стая в единия му край.

Директор Стансфийлд стоеше в средата на помещението и стискаше телефонната слушалка на портативна радиостанция. Човек от охраната, застанал до него, държеше апарата с размери на телевизионна камера.

— Той е пред мен — каза Стансфийлд в слушалката. Сетне кимна няколко пъти. — Ще пристигнем след около двайсет минути. — И подаде слушалката на човека от охраната. — Бихте ли ни извинили? — обърна се към присъстващите.

Мъжете излязоха.

Кенеди подаде на Рап кожен сак.

— Трябва да се преоблечеш. Имаме среща в Пентагона след двайсет минути.

На Рап не му харесваше идеята да си показва лицето в стая, пълна с политици и бюрократи.

— С кого говорихте по телефона?

— С генерал Флъд. Искаше да се увери дали ще те взема с нас на срещата.

— Ще ми кажете ли подробности?

Кенеди извади кожен портфейл от чантата си.

— Както обикновено. Ти си Мич Круз, специалист по въпросите на тероризма в Близкия изток. Работиш в ЦРУ от пет години и тъй нататък… — Подаде му портфейла. — Знаеш си урока. Ще ни трябваш за всеки случай. Ние, разбира се, предпочитаме да не се показваш много.

Рап се съблече. Отляво над кръста му се виждаше розов белег, останал му от заблуден куршум, изстрелян от агент на ФБР. В долната част на гърба му се виждаше и белегът от скалпела на хирурга, който беше извадил куршума.

— Знаем ли вече броя на терористите в Белия дом? — обърна се Кенеди към доктор Хорниг.

— Да… Не трябва да забравяме, че ни е казал каквото той мисли за истина. Според него в Белия дом има дванайсет терористи, в това число и Азис. — Хорниг си пое дълбоко въздух.

— С какво са въоръжени?

— С добре познати ви оръжия. — Хорниг хвърли поглед към Рап, който си обуваше панталоните. — Имат и доста пластичен експлозив.

Мич извади бяла тениска от чантата и я облече.

— Вероятно експлозивът е достатъчно, за да вдигнат цялата сграда във въздуха — вметна той.

— Каза ли нещо за исканията им? — попита Стансфийлд.

— Нямахме възможност да се заемем с този въпрос, но ще го направим веднага щом потеглим отново.

Директорът кимна.

— Решихме да ви закараме в една от охраняваните от нас къщи във Вирджиния. Ще говорите само с мен, Айрини или Мич. Само няколко души освен тук присъстващите знаят, че сме отвлекли Харут, и искаме всичко да си остане така. Съсредоточете усилията си върху исканията им. Трябва да знаем какви условия ще постави Азис.

— Ако Харут знае какво ще поискат, аз ще разбера — каза Хорниг.

— Също така — намеси се и Айрини — няма да е зле, ако разберем кой точно е довел Азис със себе си за тази акция.

Хорниг кимна.

— Мич, сещаш ли се за нещо друго? — попита Кенеди.

Рап закопчаваше ризата си.

— Да. Искам да знам колко дълго има намерение да се задържи в Белия дом и как точно ще се опита да излезе оттам. Доколкото познавам Азис, той има план по минути.

— Знаеш как да ни намериш — завърши Стансфийлд.

— Ще се заема веднага. — Доктор Хорниг намести очилата си.

— Добре. Мич, да тръгваме. — Стансфийлд се отправи към вратата заедно с Кенеди и Хорниг. Рап взе чантата с нещата си и ги последва. Докато излизаше навън, видя как двама души бутат болнична количка към линейката, спряла в края на хангара. На количката лежеше завързан Харут.

Една от малките врати на хангара се отвори и ослепителната слънчева светлина блесна в очите им. Рап спря и хвърли поглед към болничната количка. Джейн Хорниг и двамата й асистенти се качиха в линейката и затръшнаха вратата. Рап гледаше безмълвен.

На прага се появи Айрини Кенеди. Вятърът развяваше косата й.

— Мич, да тръгваме! — извика тя. — Ще закъснеем.

Рап примижа срещу светлината. Кенеди му помаха с ръка да побърза и той се затича към нея.

 

 

Вицепрезидентът Шърман Бакстър се беше върнал във Вашингтон от благотворителното си пътуване до Ню Йорк. Президентският самолет беше кацнал във военноморската база „Андрюс“ четирийсет минути преди да пристигнат Рап и доктор Хорниг.

Бакстър седеше на задната седалка на бронираната си лимузина заедно със своя административен шеф Далас Кинг и главен прокурор Маргарет Тътуайлър. Докато кортежът пресичаше Вашингтон, Далас Кинг обясняваше стратегията им.

— Тази криза поставя пред нас уникална възможност. — Кинг прокара ръка през русата си коса и се обърна към Тътуайлър: — Твоето участие има голямо значение, Мардж. Трябва да дадем на ФБР да разбере, че Шърман е поел управлението. Не можем да им позволим да крият информация от нас и да започват спасителна операция без нашето съгласие. — Трийсет и една годишната изгряваща звезда удари с юмрук дланта на ръката си. — Нищо не се случва, без ние да го одобрим. Съгласни ли сте с това?

Мардж Тътуайлър беше започнала да свиква с амбициозния стил на работа на Далас Кинг. Вярното куче на вицепрезидента беше чаровник. Беше завършил „Станфорд“, сечеше му пипето, имаше прекрасно чувство за хумор. Мардж Тътуайлър — калифорнийска политическа активистка, специалист по съдебните въпроси и бивш професор по право — не беше свикнала да й говорят с подобен тон. Особено някой, който не е по-възрастен от студентите й.

— Далас — започна тя уморено, — разправяла съм се с ФБР, когато ти си карал първото си колело в Сан Диего. Не се притеснявай. Мога да се оправя.

Далас й се усмихна и постави ръка на коляното й.

— Извинявай, Мардж. Исках само да отбележа, че ще е добре, ако изградим стратегията заедно. — А наум си каза: „Егото на тази кучка е по-голямо дори от задника й.“

Шърман Бакстър, бивш губернатор на Калифорния, вицепрезидент на САЩ, се изкашля.

— Без значение какви постове заемаме, ние сме аутсайдери в този град. Не го забравяйте. Далас е прав, Мардж. Не е лошо да си припомняме от време на време, че ще е добре да държим ФБР на каишка. — Както повечето политици, и той криеше в себе си две напълно различни личности. На работното си място беше строг и изискваше максимума от подчинените си. Петдесет и четири годишният калифорниец гледаше на Овалния кабинет като на свое изконно право. Според него той заслужаваше президентското много повече от настоящия президент. Ако не беше Шърман Бакстър и неговите връзки в Калифорния, Хейс нямаше да е в Белия дом.

Според Бакстър Хейс беше праволинеен тъпанар, успял да влезе в Белия дом само защото имаше неопетнено минало и най-вече защото Шърман Бакстър му беше поднесъл Калифорния на тепсия. Не можеше да не гледа на президента като на пречка.

След дългата уморителна кампания и петте месеца управление Бакстър вече се беше уморил да играе второстепенна роля. Шърман Бакстър Трети, наследник на един от най-известните родове — производители на вина, в Калифорния, не можеше да приеме, че Хейс е от семейство, което печели парите си с производство на сглобяеми къщи. За обществото двамата бяха идеалната политическа комбинация, но Шърман Бакстър едва понасяше Хейс.

Кинг и Тътуайлър продължаваха да говорят. Бакстър зяпаше през прозореца. Черната му коса започваше да оредява и той я решеше назад. Вицепрезидентът разтри слепоочията си и се сети за нещо, което Кинг обичаше да казва за предстоящите три години управление на Хейс: „Не забравяй, че си само на една ръка разстояние от президентското кресло, шефе. Никой не знае кога някой ненормалник ще даде на Хейс билет за оня свят.“

Колко пророчески изглеждаха сега думите на Далас! Докато кортежът от коли минаваше по моста „Джордж Мейсън“, Бакстър си спомни, че в момента изпълнява правомощията на президент на САЩ.

 

 

Специален агент Скип Макмахън се взираше в Белия дом от петия етаж на сградата, в която се намираше главният команден център на охраната на президента. Преброи телата на деветима агенти от Тайните служби. Бяха му съобщили, че от другата страна на сградата има още трупове, но не можеха да кажат колко точно. Дори сега, четири часа след нападението, нямаха конкретна информация. Никой не знаеше какво става в сградата.

Макмахън имаше двайсет и шест годишен стаж като агент на ФБР. Беше видял всичко, което можеше да се види в работата му. Беше започнал в Бюрото веднага след колежа. След като четири години се беше занимавал с банкови обири в Лас Вегас, го преместиха във Вашингтон, където беше започнал да се занимава с контраразузнавателна работа. Почти едно десетилетие беше преследвал шпиони. Сетне го назначиха в отдел „Тежки престъпления“ на ФБР. Последното назначение доведе до края на брака му и едва не провали кариерата му. Шестте години, в които се беше ровил в утайката на общество, му бяха достатъчни.

За щастие бе разбрал навреме опасностите — преди работата да го съсипе напълно. Наскоро го бяха прехвърлили в Екипа за бързо реагиране при специални ситуации към ФБР, който се занимаваше с освобождаването на заложници. Този екип беше под негово командване заедно с няколко помощни звена. Скип Макмахън не беше и помислял, че Белият дом може да бъде нападнат и превзет.

Макмахън не одобряваше начина, по който провеждаха спасителната операция. По всички покриви наоколо бяха разположени снайперисти от ФБР и от Тайните служби, които получаваха заповеди всеки от своите шефове. Това беше погрешен подход.

Младата жена, застанала до него, му показа часовника си.

— Срещата започва след двайсет минути.

Макмахън кимна.

— Колко са жертвите?

Специален агент Кати Дженингс погледна в малко тефтерче.

— Преброихме осемнайсет, но един господ знае колко са убитите вътре.

Макмахън поклати глава. Беше уморен, а това бе едва началото. Запъти се към вратата. Дженингс го следваше на половин метър разстояние.

— Не мисля, че се зарадваха, когато се появихме — кимна към агентите тя, когато беше сигурна, че никой няма да я чуе. — Дали знаят, че ние ръководим представлението?

— Нямам представа. Загубили са поне осемнайсет души… А и Белият дом е тяхна територия.

— Но те не са подготвени за подобни операции. Това е… — Тя млъкна, защото покрай тях минаха двама агенти от Тайните служби. После добави по-тихо: — Това е в юрисдикцията на ФБР. Става въпрос за терористичен акт на американска територия.

— Ще има много хора, които ще искат да си вземат по парче от тази торта, преди да е свършило всичко.

— Например?

— Да речем, военните, Тайните служби…

— На военните това им е забранено от… — заговори Дженингс.

Макмахън й направи знак с ръка да спре.

— Запази лекцията си за някой от по-младите в екипа ни. — Възрастният агент се гордееше с факта, че е един от малкото хора в Бюрото, които нямат юридическо образование. — Аз ти говоря за реални неща и за хора, които имат опит. Защо според теб правят тази среща в Пентагона? — Остави я да помисли, докато стигнаха до площадката на долния етаж. — След като ние ще командваме парада, защо не провеждат срещата в Хувър Билдинг?

Дженингс кимна. Беше се досетила.

— Докато съм в Пентагона — продължи Макмахън, — искам мобилна връзка с теб. Избери хора за смените и не приемай отказ от никого. И кажи на онези клоуни, че не съм в настроение и че когато се върна от скапаната среща, ще изпускам пара. Никой няма да остава на пост повече от осем часа, освен ако аз не наредя, и не искам никой да се разкарва наоколо, след като му свърши смяната. Вероятно ще се наложи да останем тук със седмици и не искам загорели от слънцето агенти да ми седят в командния пункт.

— Нещо друго?

— Да. Искам Екипът за бързо реагиране да бъде в пълна готовност по всяко време!

 

 

Скъпият костюм беше сменен от зелена камуфлажна униформа. На колана му висяха пистолет и противогаз. Рафик Азис седеше на централното място край дългата маса в Оперативната зала и гледаше мониторите, разположени на отсрещната стена. По всички канали предаваха репортажи за кризата в Белия дом.

Гневът на Азис се беше поуталожил. Не беше късно да постигнат крайната цел. Можеше да си позволи поне миг триумф. Контролираше сърцето на Америка! А когато успеше да измъкне и президента от бункера му, щеше да бъде победител. Никога повече Америка нямаше да се бърка във вътрешните работи на арабите!

На вратата се почука.

— Влез — каза Азис, без да се обръща.

Муамар Бенгази влезе в залата ухилен, с автомат на рамо и с тефтерче в ръка.

— Контролираме цялата сграда. Както заповяда, всички външни стени и врати са минирани. — Очите му заблестяха. — Имаме пълен контрол върху хранилището с оръжия и боеприпаси на Тайните служби и върху системата им за наблюдение. — Бенгази пристъпи напред и се подпря на облегалката на един стол. — Изключих системата им за наблюдение в сградата. Оставих работещи само няколко от камерите на покрива. Те вече не получават изображение от сградата. Модемите също са изключени.

— Добре. Не им вярвам. С всичката тази техника може да се опитат да ни измамят.

Бенгази кимна.

— Ето това, което искаше. — Подаде тефтерчето на Азис. — Списък на заложниците и постовете, които заемат. Заградил съм най-важните.

Азис се облегна назад и запрелиства бележника.

— Общо седемдесет и шест души.

— Точно така.

Намери това, което търсеше, на трета страница. Името на заложника, когото щеше да убие първи.

— Колко агенти от Тайните служби заловихме? — попита.

— Не са в този списък. Общо са девет. Четирима се нуждаят от медицинска помощ.

— Отделили ли сте ги от останалите?

— Да. На горния етаж са, както заповяда.

— Оковани ли са? — вдигна вежди Азис.

— Разбира се.

— Ако някой от тях — заговори Азис, като прелистваше тефтерчето — опита да се прави на смел, ме извикай. Ще се заема лично. И без това сме малко и трудно покриваме сградата. Не искам някакъв каубой да ми се пречка.

Бенгази кимна.

— Мисля, че няма да е лошо да позволим на цивилните да използват тоалетната.

Азис погледна часовника си. Предложението беше разумно, а и по този начин хората щяха да се успокоят.

— Добре, но агентите от Специалните части оставете да се търкалят в собствените си изпражнения.

— Разбрано. Искаш ли да провериш експлозивите?

— Не. Вярвам, че сте си свършили работата. Сега трябва да проведа един телефонен разговор. — Азис посочи телевизорите. — Подготвят се за среща в Пентагона.

— Ако не ти трябвам за нищо друго, има няколко неща, които трябва да свърша.

— Още нещо — каза Азис. — Как се справя нашият малък крадец?

— Оборудването му е на мястото си и вече е започнал работа. — Бенгази вдигна рамене: — Казва, че всичко върви по план.

— Добре. Наглеждай го. Той все пак не е един от нас.

— Казах му да не ходи никъде освен до тоалетната, и то само при условие, че го придружавам — отвърна Бенгази с усмивка. — Обясних му, че навсякъде сме сложили експлозиви и не искам той случайно да задейства някоя бомба.

Азис също се усмихна.

— Ако имам нужда от нещо, ще те потърся. — Бенгази пое към вратата. Азис добави с усмивка: — Муамар, успокой се. Няма да нападнат тази вечер. В момента командват политиците. Те ще държат ФБР настрана, докато ние се приготвим.

— Знам — кимна Бенгази. — Винаги си прав. Но все пак най-удобният момент е сега — заложниците са все още силни и бодри, могат да ни създадат неприятности. След три дни ще са изтощени и объркани. Ако бях на тяхно място, щях да нападна сега.

Азис се засмя.

— Трябва да разбереш как работи управленската машина във Вашингтон. Военните ще искат да нападнат веднага с голяма войскова част, но политиците ще предпочетат да се работи предпазливо.

— Ами ФБР?

— Ще получават заповеди, както обикновено. Успокой се, приятелю. Още дълго няма да ни нападнат… Всъщност ще го направят тогава, когато ги провокирам.

— Когато моментът е подходящ — вдигна вежди Бенгази.

— Точно така. Облякъл ли си онези дрехи, както ти казах?

— Не — поклати глава Муамар.

— Защо?

— Не мисля, че е правилно да изоставяме другите…

— Планът няма да успее, ако всички вземат участие, Муамар. Заповядвам ти да облечеш дрехите. Ако американците нападнат, това ще е единственият ни изход.

Бенгази кимна и излезе. Азис се замисли за плана си за бягство. Имаше някакъв шанс. Ако успееше да хване президента, нищо нямаше да е от значение. Отново насочи вниманието си към телевизорите. Усили звука на Си Ен Ен. Водещият обясняваше, че в момента вицепрезидентът и представители на няколко държавни институции се събират на спешна среща при закрити врата в Пентагона. Терористът се засмя и се огледа. Знаеше, че такива срещи обикновено се провеждат в подобна или дори в същата тази зала.