Винс Флин
Власт (27)

26.

В контролната зала в Ленгли се водеше оживен спор. Генерал Кембъл искаше да изпратят подкрепление от още двама души на групата в Белия дом. Вече знаеха, че Азис е донесъл голямо количество експлозиви и че ги е разположил на определени места в сградата. Преди да предприемат каквото и да било, тези бомби трябваше да бъдат обезвредени, до последната. За целта им бе нужна повече информация, а това означаваше, че трябва да вкарат в Белия дом някой с по-големи технически познания.

— „Тюлен 6“ разполага и с хората, и с оборудването за тази задача — каза Кембъл.

— Предпочитам да оставя Железния сам още известно време — заяви Стансфийлд.

— Не съм сигурен дали не трябваше да му разрешим да ги избие — продължи Кембъл.

— Щеше да е много рисковано — каза директорът на ЦРУ.

— Но рискът си струваше… Ако ни се удаде още един такъв шанс, не искам да го пропускаме.

— Значи… — Флъд се наведе напред — ти искаш веднага да пуснеш хората си срещу терористите.

— Да. — Кембъл погледна часовника си. — Почти един часът е. Слънцето ще изгрее след пет часа. Колкото по-рано имаме информация за положението вътре, толкова по-рано ще можем да реагираме. Ако разполагаме с двама тюлени като осигуровка на Железния, ще може следващия път, когато му се удаде възможност, да действа, без да се замисли, и да отстрани Азис.

Стансфийлд слушаше внимателно.

— В момента от крилото с личните помещения в Белия дом излизат трима много ядосани терористи. Уместно е да ги оставим да се поуспокоят, преди да започнем.

— Съгласен съм — отвърна Кембъл. — Току-що чухме, че имат намерение да претърсят втория и третия етаж, което смятат, че ще им отнеме около двайсет минути. Дори да дадем заповед на хората ни да тръгват, те ще влязат най-рано след половин час. Освен това те ще проникнат през мазето на трето ниво, а не на третия етаж.

— А Мич какво да прави? — попита генерал Флъд.

— Да остане на мястото си, докато Азис приключи с претърсването, после да слезе долу с асансьора.

— Звучи ми разумно — вметна Кенеди.

— Кажете на командир Харис да се подготви за действие — заговори генерал Флъд. — Но ще се намесят само след моята заповед. — Кенеди и Кембъл се върнаха на местата си. Флъд се доближи до Стансфийлд. — Това ще промени ли отношението на вицепрезидента по проблема?

— Не мога да отговоря със сигурност — отвърна Стансфийлд. — Изглеждаше убеден, че неговото решение е най-доброто. Имам чувството, че ще позволи всичко друго, но не и пряко нападение.

— Вицепрезидентът Бакстър има проблеми с поемането на отговорност — промълви генералът.

— Опитва се да остане на заден план по някаква причина… Почти съм сигурен, че иска да не се замесва — отбеляза Стансфийлд.

— Ако иска да си остави възможността накрая да отрича всичко… — Генералът не знаеше как да продължи. — Е, да върви на майната си! И всички, които стоят зад него, също. Ще му кажем утре сутринта, когато си измъкне дебелия задник от леглото.

 

 

Командир Харис и хората му се подготвяха за операцията. Въздухът под платнището беше тежък. По колите се бяха събрали капки вода, които се стичаха на малки вадички по земята. Мъжете под платнището се потяха.

Харис вече беше избрал двамата, които щяха да влязат в сградата. Ник Шулц — трийсет и осем годишният шеф на сапьорския отряд, тюлен от осемнайсет години, беше непоклатимо спокоен във всякакви ситуации, което го правеше незаменим в работата му.

Дани Крафт, буен и невъздържан двайсет и осем годишен мъж, който рядко прекарваше нощта без дамска компания, работеше с Шулц вече десет години.

Бяха изключителен екип.

Устройството, което подготвяха, се състоеше от три части — захранващ механизъм, рентгенов апарат за наблюдение и пулт за управление. Пултът позволяваше на сапьорите да разглеждат вътрешността на бомбата. Без това устройство всеки опит да се обезвреди взривно устройство се превръщаше в игра на руска рулетка.

На два метра от тях, застанал на вратата на фургона за свръзка, Дан Харис слушаше обясненията на Кенеди и Кембъл. Харис се опитваше да каже нещо, но Кембъл непрекъснато задаваше въпроси. Накрая настъпи мълчание.

— Генерал Кембъл, бих искал да получа разрешение да вляза в сградата заедно с хората си — заговори Харис. — Мисля…

— Не мога да го позволя — прекъсна го генералът.

— Мисля, че ще бъда от по-голяма полза, ако помогна на екипа вътре в сградата — упорстваше Харис.

— Оставате на поста си, командир Харис. — Говореше Флъд.

Харис се изненада, не очакваше той да се намеси.

— Ако нещата потръгнат — продължи генералът, — съвсем скоро ще дадем заповед на вас и на отряда ви да превземете сградата.

— Да, сър — смотолеви Харис.

— Сега нека хората ти се подготвят. Железния ще ги чака от другата страна на шахтата.

 

 

В тайната стая Мич Рап започна да подрежда отново оборудването си за връщането. Беше доволен, че ще има на разположение двама от експертите по експлозиви на „Тюлен — Група 6“.

Единственото, което искаше да направи, преди да тръгне обратно, беше да поговори с жената. Искаше да разбере коя е и дали има някаква информация, която да им е от полза.

Обърна се. Адамс й даваше вода. Едва сега Рап забеляза, че всъщност тя е много привлекателна.

— Как сте? — обърна се към нея.

Райли вдигна глава.

— Добре съм — каза едва чуто и от очите й рукнаха сълзи. Тя ги избърса с ръка и се усмихна: — Не, не съм добре… Изглеждам зле.

Рап се засмя на последните й думи.

— Всичко ще бъде наред — сложи ръка на рамото й той.

— Не знам дали ще мога да ви се отблагодаря за това, което направихте за мен сега. — Тя хвана ръката му. Долната й устна трепереше. — Дължа ви живота си.

— Стига… — пламна Рап. — Сега не е моментът за мелодрами.

— Наистина ми спасихте живота!

— Е — заговори Рап, — той можеше и да ви остави жива.

— Звучи доста успокоително — опита да се пошегува Райли и изхлипа задавено.

— Трябва да се научиш как да приемаш благодарността на хората, глупако — рече Адамс строго. — „Няма за какво!“ Така ще кажеш на хубавата жена!

Рап го изгледа гневно. Сетне вдигна ръка и с длан изтри сълзите от лицето й.

— Няма за какво да ми благодарите — заговори. — Радвам се, че ви помогнах. — Повдигна брадичката й и срещна най-зелените очи, които някога беше виждал. Остана като омагьосан. — Трябва да ви задам няколко въпроса — продължи след малко. — Можете ли да ми отговорите?

Райли кимна.

— Господи, не бях плакала от години!

— Преживяхте доста.

— Беше отвратително!

— Да… Предполагам, няма какво по-лошо да ви се случи. — Рап погледна часовника си. — Чуйте ме. Имам да свърша още нещо, но първо трябва да ми отговорите на няколко въпроса.

Тя отново кимна.

— Кажете ми първо името си.

— Анна Райли.

— Аз съм Мич, а това е Милт.

Райли избърса ръката си в чаршафа, с който се бе увила, и я протегна.

— Радвам се да се запознаем, Мич. — Засмя се и на лицето й грейнаха трапчинки. — Много се радвам да се запознаем. — После протегна ръка на Адамс.

Рап също се усмихна.

— Какво правите в Белия дом?

— Репортерка съм.

„По дяволите!“, възкликна наум Рап.

— За кого работите? — попита.

— За Ен Би Си. Днес бях за първи ден на работа.

— Прекрасно начало! — вдигна вежди Мич.

— Няма съмнение — поклати глава тя.

— Къде ви държаха след отвличането?

— В стаята за отдих за журналисти.

Рап погледна Адамс.

— Точно там си мислех, че ще ги затвори — рече по-възрастният мъж. — Няма прозорци и е достатъчно голяма.

Рап се притесняваше дали Азис ще държи всички заложници заедно, или ще ги раздели на групи. Това зависеше от разположението на помещенията и от броя на терористите. Тъй като разполагаше с ограничен брой хора, Азис беше предпочел да затвори всички в едно помещение.

— Всички заложници ли бяха в стаята за отдих?

— Да. — Райли вдигна рамене. — Поне така си мисля.

— Колко бяха?

Репортерката прехапа долната си устна и се замисли.

— Не знам… — отвърна. — Осемдесет… или сто… или сто и двайсет… Не знам.

— Трябва да си спомните. Много е важно. Не е необходимо да отговаряте веднага.

— Ще се опитам — кимна Райли.

— Видяхте ли агенти от Тайните служби? При вас ли ги държаха? — Рап бе предположил, че най-малкото, което ще направи Азис, беше да отдели агентите.

— Не знам. Когато започна тази история, аз бях на работа само от петнайсет минути. Не знам как изглеждат!

— Не е необходимо да ги познавате лично, за да разберете, че са агенти. Всички са късо подстригани, с атлетични фигури… Изпъкват в тълпата. — Рап я погледна изпитателно. — Хайде, нали сте репортерка. — После добави с усмивка: — Би трябвало такива неща да ви правят впечатление.

— Не си спомням да съм виждала такъв човек сред нас.

— А военни? — попита Милт Адамс.

Райли веднага поклати глава.

— Не, нямаше униформени.

Рап кимна одобрително. Азис или беше преместил военните в друго помещение, или ги беше избил. Доколкото познаваше Азис, последното беше много вероятно.

— Колко терористи видяхте?

Райли затвори очи за момент.

— Мисля, че видях шестима. Сигурна съм, че видях водача им. Някакъв принц или нещо подобно. Всъщност го срещнах тази сутрин, преди да започне всичко. Слезе от една лимузина заедно с Ръс Пайпър. Ръс е стар приятел на семейството ми. — Райли замълча. — Не съм го виждала, откакто ни задържаха. Надявам се, че е добре.

— Водачът им не е принц — рече Рап. — Казва се Рафик Азис.

— Който и да е, знам, че е лош човек. Зъл! Застреля един мъж, защото поиска одеяла и храна. Просто вдигна пистолета без предупреждение и го застреля.

— Такъв е… — промълви Рап. После погледна часовника си. — Е, госпожице Райли, ще продължим разговора си по-късно. Трябва да се погрижа за нещо.

— Можете да ме наричате Анна.

— Добре, Анна. Не знам колко още ще трае това, но ще се върна след един час или дори по-скоро. Милт ще остане с теб, не се притеснявай.

Рап взе малката раница и я закачи на кръста си. Отново обърна бейзболната си шапка с козирката назад и сложи върху нея слушалките и микрофона си. Не се чуваше никакъв звук, така че той изключи малката радиостанция и тръгна към вратата.

— За кого работиш, Мич? — извика след него Райли.

— За пощите — намигна Рап. — Ще продължим интервюто по-късно. Наглеждай Милт!