Маргарет Вайс, Трейси Хикман
Дракони на есенния здрач (9)

Глава 7
Историята на жезъла.
Странниците свещеници.
Зловещи предчувствия.

Гъстата гора в долината на Солас представляваше кипяща от живот зелена маса. Под дебелите клони на валеновите дървета се преплитаха различни увивни растения, по които трябваше да се пристъпва много внимателно, защото оплитаха глезените на нищо неподозиращите жертви и ги задържаха до появата на хищниците.

За да се доберат до пътя за Хейвън, им бе нужен повече от час. Бяха изподрани от храстите, уморени и затова всички се зарадваха на гледката на утъпкания път. Едва когато го видяха и спряха да починат, осъзнаха, че не се чуват никакви звуци. Природата беше притихнала и всички същества бяха стаили дъх в очакване на нещо. Въпреки че пътят се простираше пред тях, те не бързаха да напуснат убежището си в храсталака.

— Мислиш ли, че е безопасно? — попита Карамон и надникна от скривалището си.

— Няма значение, защото нямаме избор — отсече Танис — В противен случай трябва или да прелетим, или да се върнем в гората. За да преминем тези няколкостотин метра, ни бе необходим цял час. Ако караме с това темпо, ще стигнем до кръстопътя най-рано другата седмица.

Огромният мъж се изчерви от неудобство.

— Нямах предвид…

— Извинявай — въздъхна Танис и погледна към пътя. Древните валенови дървета образуваха тъмен коридор. — На мен също не ми харесва.

— Ще се разделим ли, или продължаваме заедно? — Стърм прекъсна разговора им с хладна прагматичност.

— Продължаваме, разбира се, но… — отвърна Танис и след малко добави: — Но все пак някой трябва да разузнае…

— Аз ще отида — самопредложи се Тас и изскочи от храста под лакътя на полуелфа. — Един самотен кендер няма да събуди никакви подозрения.

Танис се намръщи. Тас имаше право — никой нямаше да го заподозре в нищо. Всички кендери умираха за приключения и пътуваха из цял Крин, за да ги търсят. Дори и Таселхоф имаше неприятния навик да забравя мисията си и да се впуска в по-интересни преживявания.

— Добре — съгласи се накрая. — Но не забравяй, Таселхоф Бърфут, че трябва да си отваряш очите на четири и да запомняш всичко. Не се отклонявай от пътя и най-вече — Танис прикова поглед в очите му, — дръж си ръцете далеч от собствеността на другите.

— Освен ако не са хлебари — вметна Карамон.

Тас се разхили и пое по пътя, а многобройните му торби подскачаха заедно със стъпките му. Разнесе се попътната песен на кендерите.

Единствената ти любов е кораб,

който хвърля котва в нашето пристанище.

И ние вдигаме платната, чистим палубата

и лъскаме илюминаторите;

 

И фарът ни свети за него,

и нашият бряг е мечта;

Ние спираме в пристанище

само когато извие буря.

 

Моряците са на палубата,

моряците са строени,

жадни като джудже за злато

или кентаври за евтино вино.

 

Защото всички моряци го обичат

и отиват с него навсякъде,

и всеки се надява

да остане вечно на борда.

Танис се засмя и потегли няколко минути след като отзвуча последният куплет. Останалите го последваха с неохотата на начинаеща театрална трупа, изправена пред враждебно настроена публика. Имаха усещането, че всички очи в Крин бяха приковани в тях. Плътните сенки на есенните листа не позволяваха да се види нищо на няколко метра встрани от пътя.

Начело на групичката вървеше Стърм, сам и мълчалив. Следваха го Карамон и Райстлин. Танис държеше магьосника под око, тъй като се безпокоеше дали ще се справи. Райстлин срещаше известни затруднения, но не изоставаше. С едната си ръка се подпираше на жезъла, а с другата държеше отворена книга. В първия момент Танис се зачуди какво чете, но после разбра, че бяха заклинания. Магьосниците трябваше да ги повтарят всеки ден, а когато ги изричаха, думите припламваха в съзнанието, разгаряха се и изгасваха. Всяко заклинание отнемаше част от умствените и физическите сили на магьосника и за да може той да го изрече отново, трябваше да мине известно време.

От другата страна на Карамон пристъпваше Флинт. Двамата тихо спореха за злополучната случка с лодката отпреди десет години.

— Да ловя риба с голи ръце… — говореше отвратено джуджето.

Последни вървяха Танис и варварите. Зрението му не срещаше трудности в полуздрача и той виждаше около очите на жената бръчки, които я правеха да изглежда по-възрастна от двайсет и деветте й години.

— Животът ни не протече гладко — призна му Златна Луна. — Ривъруайнд и аз се обичаме от много години, но в нашето племе има правило — ако някой воин залюби Дъщерята на главатаря, трябва да извърши някакъв подвиг, за да докаже, че е достоен за нея. В нашия случай обаче нещата стояха още по-зле. Преди години племето изгони семейството на Ривъруайнд, защото отказа да се преклони пред родоначалниците ни. Неговият дядо вярваше в древните богове отпреди Катаклизма, въпреки че не е открил никакви следи от тях в Крин.

Баща ми бе твърдо решен да се противопостави на този брак, затова изпрати Ривъруайнд на невъзможна мисия — да намери и донесе някакъв свещен предмет, който да доказва, че древните богове са съществували. Той, естествено, не вярваше, че има подобни предмети, но се надяваше, че моят любим ще загине някъде или че аз през това време може да се влюбя в друг. — Тя вдигна поглед към високия воин, който крачеше редом с нея, и се усмихна. Но неговото лице не се промени и очите му продължиха да се взират в далечината. Усмивката й угасна. Тя въздъхна и продължи тихо да разказва, по-скоро на себе си, отколкото на Танис:

— Ривъруайнд замина и не се върна дълги години. Животът ми опустя. Понякога, в дни на отчаяние, си мислех, че е по-добре да умра. Но той се завърна преди седмица — полумъртъв, не на себе си и много болен. Пристигна в селото и се строполи в краката ми, а цялото му тяло гореше от треска. Стискаше жезъла в ръка — едва успяхме да разтворим пръстите му. Не го пусна дори когато изпадна в безсъзнание.

В бълнуването си спомена някакво тъмно място и разрушен град, където смъртта имала черни криле. След това изпадна в делириум и се наложи слугите да завържат ръцете му за леглото. После си спомни някаква жена, обгърната от синя светлина. Каза, че дошла при него в тъмното място, излекувала го и му дала жезъла. След като си спомни за нея, температурата му спадна и треската премина. И преди два дни… — Тя замълча. Бяха изминали само два дни, а й се струваше, че е минал цял един живот. Въздъхна и продължи: — Той занесе жезъла на баща ми и каза, че му го е дала богиня, чието име не знаел. Баща ми погледна жезъла и му заповяда да направи нещо — каквото и да е. Не се случи нищо. Тогава той обяви Ривъруайнд за измамник и заповяда на племето да го пребие с камъни заради богохулството му!

Докато разказваше, Златна Луна пребледня, а лицето на воина потъмня още повече.

— Оковаха го и го заведоха до Стената на скръбта — продължи тя почти шепнешком. — Започнаха да го замерят с камъни. Той ме гледаше с любов и крещеше, че дори смъртта няма да ни раздели. Не можах да понеса мисълта да изживея остатъка от живота си сама, без Ривъруайнд. Затичах се към него. Камъните ни удряха… — Златна Луна докосна челото си, намръщи се при спомена за болката и Танис видя прясна драскотина върху загорялата й кожа. — Тогава избухна някаква светлина. Когато се свестихме, се намирахме на пътя за Солас, а жезълът пламтеше със синя светлина. После угасна, потъмня и стана такъв, какъвто е сега. В този момент решихме да отидем в Хейвън и да попитаме мъдрите хора какъв е този жезъл.

— Ривъруайнд — попита озадачено Танис, — какво си спомняш за този разрушен град? Къде се намира?

Мъжът не отговори, само го изгледа с крайчеца на тъмните си очи и продължи да крачи, погълнат от собствените си мисли. След това се загледа в сенките между дърветата.

— Танис Полуелфът — изрече накрая. — Нали това ти е името?

— Хората ме наричат така, защото елфското ми име е дълго и ги затруднява.

— А защо те наричат полуелф, а не получовек? Въпросът зашлеви Танис като шамар. Едва се насили да отговори спокойно. Знаеше, че Ривъруайнд го е задал с някаква цел и че не беше обида, а изпит. Затова подбра внимателно думите си:

— Според хората полуелфът е почти пълноценно същество. А получовекът е нещо сакато.

Ривъруайнд прецени внимателно думите му, кимна в знак на задоволство и най-накрая отговори на въпроса му:

— Скитах се в продължение на години. Случваше се да не знам къде се намирам. Следвах слънцето, луните и звездите. Пътешествието ми бе като мрачен сън. — Той замълча за Когато отново заговори, гласът му звучеше така, сякаш идваше от много далеч. — Това беше град, чиято някогашна красота още си личеше. Сградите бяха бели и се крепяха върху високи мраморни колони. Но изглеждаше като пометен от огромна ръка надолу по склона на планината. А мястото бе много старо и се чувстваше злото в него.

— Чернокрилата смърт — изрече тихо Танис.

— Тя се издигна като богиня от тъмнината и съществата, които я боготворяха, надаваха писъци и вой. — Мургавата кожа на варварина видимо пребледня и се изпоти въпреки утринния хлад. — Не мога да говоря за това! — Златна Луна положи ръка на рамото му и той се отпусна.

— И в този кошмар се появи жената, която ти даде жезъла, така ли? — продължи да го разпитва Танис.

— Тя ме излекува — отвърна Ривъруайнд. — Аз умирах. Танис се загледа в жезъла, който Златна Луна държеше. Представляваше най-обикновена тояга, на която никой не би обърнал внимание. На върха й имаше някакъв особен предмет, украсен с пера, според обичаите на варварите. Но той беше видял синьото сияние и бе изпитал целебната му сила. Дали не беше дар от древните богове, даден, за да помогне в трудните времена? Ами ако бе творение на злото? И какво, в крайна сметка, знаеше той за тези варвари? Танис си спомни твърдението на Райстлин, че само човек с чисто сърце може да докосва жезъла. Поклати глава. Звучеше добре. Искаше да го вярва…

Унесен в мисли, той се сепна, когато усети докосването на Златна Луна. Вдигна глава и осъзна, че тримата бяха изостанали. Стърм и Карамон му махаха настойчиво и той се затича към тях.

— Какво има?

Стърм посочи напред с ръка.

— Разузнавачът се връща.

Таселхоф тичаше към тях по пътеката. Когато ги наближи, Махна три пъти с ръка.

— Бързо в храстите! — извика той и групата побърза да се скрие сред ниските дървета, които растяха по южния склон. На пътя остана само Стърм.

— Хайде! — Танис се върна при него, хвана го за ръката, но той се дръпна.

— Няма да се крия по канавките — заяви хладно.

— Стърм… — започна полуелфът, като се опитваше да сдържи гнева си. С усилие преглътна язвителните забележки, които не само че нямаше да свършат работа, но щяха да влошат нещата още повече. Вместо това му обърна гръб и зачака кендера с гневно стиснати устни.

Тас дотича с развети одежди и подскачащи торби и изрече задъхан:

— Свещеници! Цяла шайка. Осем. Стърм изсумтя.

— А аз си помислих, че става въпрос най-малко за един батальон таласъми. Предполагам, че ще съумеем да се справим с десетина свещеници.

— Не съм убеден — усъмни се Таселхоф. — Срещал съм свещеници от всички части на Крин, но досега такива не съм виждал. — Той сведе поглед към земята и после погледна Танис необичайно сериозно. — Помниш ли какво каза Тика за странните хора в Солас, които обикаляли с Хедерик? Че били закачулени и носели плътни наметки! Ами това е точното описание на тези свещеници! Танис, имам злокобно предчувствие. — Кендерът потръпна. — Всеки момент ще се покажат.

Танис премести погледа ек към Стърм, но рицарят само повдигна вежди. И двамата знаеха, че кендерите не изпитват страх, но затова пък бяха особено чувствителни към същността на другите. Полуелфът не си спомняше каквато и да е гледка в Крин някога да е предизвиквала у Тас „злокобно предчувствие“, а кендерът бе видял немалко злокобни неща.

— Ето ги — предупреди Танис.

Тримата се скриха в сенките на дърветата вляво от пътя, като не изпускаха от поглед свещениците. Още бяха твърде далеч, за да ги разгледат по-подробно, но си личеше, че се движат много бавно, защото влачеха зад себе си някаква тежка кола.

— Опитай се да поговориш с тях, Стърм — прошепна Танис. — Трябва ни информация за пътя отпред. Но бъди нащрек и се пази, приятелю.

— Ще внимавам — усмихна се той.

Рицарят стисна ръката му в знак на мълчаливо извинение и разхлаби меча си. Пресече пътя и се подпря на една полусъборена ограда, сякаш бе спрял да си почине. Танис постоя малко, обмисляйки какво да стори, но след това се обърна и побърза да се скрие в храстите.

— Какво става? — изръмжа Карамон, когато Танис и Тас се появиха.

Воинът намести доспехите си и арсеналът му издрънча шумно. Останалите се бяха скупчили в гъстия храсталак, който ги прикриваше идеално, като заедно с това им даваше възможност да виждат какво става на пътя.

— Шшт! — Танис коленичи между Карамон и Ривъруайнд. — Срещу нас се задава малка групичка свещеници. Стърм ще ги заговори.

— Свещеници ли! — Карамон изсумтя презрително и седна удобно на земята. Но Райстлин се размърда неспокойно.

— Свещеници — прошепна замислено. — Това не ми харесва.

— Какво имаш предвид? — попита Танис. Магьосникът изгледа полуелфа от дълбините на качулката си и Танис съзря в странните му очи коварство и интелигентност.

— Странно — заговори преднамерено бавно Райстлин, сякаш разговаряше с дете. — Жезълът притежава целебни свойства, каквито Крин не е виждал от времето на Катаклизма насам! Карамон и аз видяхме в Солас някои от тези закачулени мъже. Не се ли учудваш, приятелю, че тези свещеници и този жезъл се появиха по едно и също време, на едно и също място и че никой преди това не ги е виждал? Възможно е този жезъл все пак да е техен и да им се полага по право. Танис погледна към Златна Луна. Лицето й беше угрижено. Навярно я измъчваха същите съмнения. После се обърна отново към пътя. Закачулените фигури се придвижваха едва-едва и влачеха количката. Стърм се подпираше на оградата и поглаждаше мустаците си. Спътниците мълчаха и чакаха.

В небето започнаха да се събират тежки сиви облаци и не след Дълго между клоните на дърветата прокапаха първите капки.

— Ето, пак заваля — измърмори Флинт. — Не стига, че клеча в тия храсти като някаква жаба, ами освен това ще се измокря до кости…

Танис го изгледа. Джуджето отмести поглед и млъкна. Известно време не чуваха нищо друго освен капките, които барабаняха по шлемовете и щитовете. Дъждът бе студен и напоителен, от онези, които проникват и през най-дебелата наметка. Водата се стичаше по шлема на Карамон във врата му. Райстлин потрепери, разкашля се и когато всички го изгледаха с тревога, направи опит да заглуши звука с ръка.

Полуелфът пак погледна пътя. И той, като Тас, досега не беше виждал в Крин такива свещеници, макар да бе на повече от сто години. Изглеждаха доста високи — поне метър и осемдесет, носеха дълги роби, които изцяло скриваха телата им, и наметала върху робите. Дори ръцете и краката им бяха увити, като на прокажени. Щом видяха Стърм, се огледаха враждебно наоколо. Един от тях прикова поглед точно в храстите, където се спотайваха спътниците. Наметката скриваше лицето му — виждаха се само тъмните му проблясващи очи.

— Здравей, рицарю на Соламния — обърна се водачът на общия език. Гласът му звучеше кухо и нечовешки. Танис потръпна.

— Поздрави, свети братя — отвърна Стърм също на общия език. — Днес пропътувах много километри, но вие сте първите пътници, които срещам. Дочух странни неща и затова искам да ви питам какво става нататък по пътя. Откъде идвате?

— От изток — отговори свещеникът. — Но днес идваме от Хейвън. Денят е студен и неприятен, рицарю, и може би затова не си срещнал други пътници. Самите ние едва ли бихме предприели това пътуване, ако не ни водеше неволята. Не сме те задминавали по пътя, което означава, че трябва да идваш от Солас.

Стърм кимна. Неколцина от свещениците се бяха скупчили около количката и разговаряха тихо, свели закачулени глави.

Водачът им каза нещо на някакъв странен гърлен език. Танис погледна питащо спътниците си. Таселхоф поклати глава, а след него и останалите. Никой не беше чувал този език. Свещеникът премина отново на общия:

— Любопитен съм да чуя слуховете, за които спомена, рицарю.

— Говори се, че на север се събират армии. Отивам натам, към родната ми Соламния. Не бих желал да ме въвлекат във война, с която нямам нищо общо. Не сме чували подобно нещо — отговори свещеникът. — Доколкото ни е известно, пътят на север е чист.

— Така е то, когато човек слуша брътвежите на пиянски компании — сви рамене Стърм. — А каква е причината, заради която сте тръгнали на път в това отвратително време?

— Търсим един жезъл — отговори свещеникът с готовност. — Син кристален жезъл. Чухме, че са го видели в Солас. Хи да знаеш нещо?

— Да. И аз чух за него. Само че от същите компании, които говореха за война на север. Има ли нещо вярно в тези истории, или не?

Свещеникът сякаш се обърка за миг. Огледа се наоколо, чудейки се как да реагира.

— Кажете — попита Стърм и се подпря още по-удобно на оградата, — за какво ви трябва този жезъл? Един прост дървен жезъл не би ли свършил същата работа на скромни господа като вас?

— Това е свещен целебен жезъл — отвърна с гробовен глас свещеникът. — Един от нашите братя е много болен и ще умре, ако не го докосне тази благословена реликва.

— Целебен? — Стърм повдигна вежди. — Това е нещо много ценно. Как така сте го изгубили?

— Не сме го изгубили! — процеди през зъби свещеникът. Танис го видя да свива гневно увитите си ръце. — Откраднаха го от светия ни орден. Проследихме презрения крадец до едно варварско селище в Равнините и след това изгубихме следите му. Чухме, че в Солас са станали странни неща, и затова отиваме там. — Той махна по посока на количката. — Но този изморителен преход е нищо в сравнение с мъките, които изпитва нашият брат.

— Боя се, че не мога да ви помогна… — започна Стърм.

— Но аз мога — дочу Танис един ясен женски глас зад себе си. Той посегна да спре Златна Луна, но беше твърде късно. Тя решително крачеше към пътя, отмахвайки храстите и клоните пред себе си. Ривъруайнд скочи и забърза след нея.

— Златна Луна! — Танис рискува и я повика със съскащ шепот.

— Трябва да разбера! — бе единственото, което му отвърна.

Когато свещениците чуха гласа й, се спогледаха многозначително и кимнаха. Танис долови задаващите се неприятности, но преди да каже нещо, Карамон вече бе скочил на крака.

— Нямам никакво намерение да клеча в тая канавка, а варварите да обират всички забавления! — заяви той и се запромъква след Ривъруайнд.

— Всички ли полудяха? — простена Танис и сграбчи за яката Таселхоф, който се канеше да последва Карамон. — Флинт, дръж този кендер под око. Райстлин…

— Не се безпокой за мен — прошепна магьосникът. — Нямам намерение да излизам оттук.

— Добре. Остани на мястото си. — Танис се надигна и закрачи бавно напред, обзет от „злокобно предчувствие“.