Маргарет Вайс, Трейси Хикман
Дракони на есенния здрач (15)

Глава 13
Студено утро.
Висящите мостове.
Черната вода.

Танис усети как в гърлото му се впиват пръсти с криви нокти и започна да се бори неистово. Накрая се събуди и видя Ривъруайнд, който се беше надвесил над него и го разтърсваше с всичка сила.

— Какво?…

— Сънуваше нещо. Събудих те, защото виковете ти се чуваха на километри.

— Благодаря ти. Съжалявам. — Той се изправи и тръсна глава, за да прогони кошмара. — Кое време е?

— Има още много до зазоряване — осведоми го уморено Ривъруайнд и се върна при Златна Луна, която спеше до дънера на едно разкривено дърво. Тя измърмори нещо и отметна глава издавайки отсечени пискливи крясъци като ранено животното. Варваринът погали косата й и тя притихна.

— Трябваше да ме събудиш по-рано — каза Танис, разтривайки раменете и врата си. — Мой ред е да пазя.

— Да не мислиш, че ще мога да заспя? — попита горчиво Ривъруайнд.

— Трябва. Иначе ще си уморен и ще забавиш групата.

— Мъжете от моето племе могат да пътуват дни наред, без да спят. — Очите му се взираха в празното пространство със стъклен поглед.

Танис понечи да възрази, но се отказа и въздъхна. Знаеше, че няма никога да разбере напълно душевните мъки на варварина.

Избиването до крак на всичките ти приятели и близки хора, съсипването в един миг на целия ти живот е било толкова опустошително преживяване, че съзнанието се взривява дори само при мисълта за него. Танис го остави и отиде при Флинт, който дялкаше парче дърво.

— Поспи. Аз ще пазя.

— Чух, че викаше преди малко. — Джуджето прибра камата в канията й и пъхна дървото в торбата. — Кве-шу ли защитаваше?

Танис се намръщи и потрепери от студ. Зави наметката по-плътно около себе си и спусна качулката над лицето си.

— Имаш ли някакво понятие къде се намираме?

— Варваринът каза, че вървим по Източния път на мъдреца — отговори джуджето, разположи се на студената земя и се уви с одеялото. — Някакъв стар главен път от времето преди Катаклизма.

— Късметът ни едва ли ще е чак толкова голям, че той да ни отведе до Ксак Тсарот.

— Ривъруайнд май не мисли така — измърмори сънено джуджето. — Казва, че не е стигал много надалеч по него. Но поне прекосява планините. — Флинт се прозя широко и се обърна, намествайки наметката под главата си.

Танис си пое дълбоко въздух. Нощта изглеждаше спокойна. Откакто напуснаха Кве-шу, не се бяха натъквали на драконяни или таласъми. Както беше казал Райстлин, те очевидно бяха нападнали селото заради жезъла, а не като част от подготовката за война. Бяха го унищожили и след това си бяха отишли.

Предположи, че ограничението, което бе поставила Господарката на гората, все още беше в сила — да стигнат до Ксак Тсарот за два дни. Един вече изтече.

Полуелфът потрепери и се върна при Ривъруайнд.

— Имаш ли представа колко път ни чака и в каква посока трябва да вървим?

— Да — кимна Ривъруайнд и потри възпалените си очи. — Ще тръгнем на североизток, към Новото море. Казват, че градът бил там. Аз, разбира се, не съм бил никога… — Той се намръщи и поклати глава. — Никога не съм ходил там.

— Ще успеем ли да стигнем утре?

— Ново море е на два дни път от Кве-шу — въздъхна варваринът. — Ако Ксак Тсарот наистина съществува, трябва утре да пристигнем там, макар да съм чувал, че оттук до Ново море земята е хълмиста и се пътува трудно.

Той затвори очи и ръката му несъзнателно погали косата на Златна Луна. Танис замълча, надявайки се варваринът да е заспал. Надигна се тихо, седна под едно дърво и се загледа в нощта. Напомни си на сутринта да попита Таселхоф дали има карта на тази част от континента.

Оказа се, че има, но тя не им помогна много, тъй като бе от времето преди Катаклизма. Ново море го нямаше. Беше се появило, след като земята се бе разцепила и водите на океана Турбидус бяха нахлули на сушата, за да запълнят бездната. Но все пак на нея Ксак Тсарот беше изобразен не много далеч от главния път, отбелязан като Източния път на мъдреца. Трябваше да стигнат там следобед, освен ако пътят не се окажеше непроходим.

Компанията закуси в мрачно мълчание, предъвквайки храната без апетит. Райстлин си свари вонящата отвара и през цялото време не свали странните си очи от жезъла на Златна Луна.

— Колко ценен стана сега, когато е изкупен с толкова много невинна кръв.

— Струваше ли си? Струва ли живота на моя народ? — запита Златна Луна, вперила празен поглед в някакво дърво. През изминалата нощ тя се бе състарила. Около очите й се бяха появили тъмни кръгове.

Никой не й отговори. Настъпи неловка тишина. Ривъруайнд изведнъж се изправи и навлезе в гората. Златна Луна го изпрати с поглед, скри лице в шепите си и се разрида.

— Той обвинява себе си, а аз не мога да му помогна. Но вината не е негова.

— Никой няма вина — отвърна тихо Танис, отиде до нея сложи ръка на рамото й и започна да масажира схванатия й врат. — Разбираме какво ви е. Но просто трябва да продължим и да намерим отговора в Ксак Тсарот.

Тя кимна и изтри сълзите си, пое дълбоко въздух и издуха носа си в кърпичката, която й подаде Таселхоф.

— Прав си — отвърна тя и преглътна. — Баща ми би се засрамил от мен. Не трябва да забравям, че съм Дъщерята на Главатаря.

— Не — чу се откъм гората плътният глас на Ривъруайнд, — ти си Главатарят.

Златна Луна се сепна. Изправи се и се вгледа в него с широко отворени очи.

— Може и да е така — заекна, — но това няма никакво значение.

Народът ни е мъртъв.

— Видях следи — каза Ривъруайнд. — Някои са успели да избягат. Вероятно са се скрили в планините, но ще се върнат и ти ще бъдеш техният Главатар.

— Народът ми… живи! — Лицето й грейна.

— Малцина. А и не се знае още ли са живи. Зависи дали драконяните са ги последвали в планините. — Ривъруайнд сви рамене. — Но все пак ти си техният Главатар. — В гласа му се прокрадна горчивина. — А аз съпругът на Главатаря.

Тя се сви, сякаш я беше ударил, след което поклати глава. — Не, Ривъруайнд. Аз… нали говорихме…

— Така ли? — прекъсна я той. — Тази нощ много мислих. Толкова години ме нямаше, но в мислите ми беше само ти. Не осъзнах… — Той преглътна и си пое въздух. — Оставих Златна Луна, а като се върнах, намерих Дъщерята на главатаря.

— Нямах избор! — извика гневно тя. — Баща ми беше болен и трябваше да поема управлението, иначе щеше да го стори Лореман. Ти знаеш ли какво означава преди всяко хранене да се чудиш точно в кое блюдо е отровата? Всеки ден да мислиш откъде да попълниш хазната, за да платиш на войниците и Лореман да няма повод да всява размирици! А през това време баща ми да седи, да се самосъжалява и да мърмори! — Тя се задави от сълзи.

Ривъруайнд я изслуша с каменно лице, загледан в някаква над главата й.

— Хайде, да тръгваме — каза студено. — Слънцето ще изгрее момент.

Не бяха изминали и няколко километра, когато пътят буквално се превърна в блато. Малко преди това бяха забелязали че почвата става все по-влажна, високите дървета отстъпват мястото си на ниска мочурлива растителност. Отпред се издигаха странни сгърчени храсти. Изпаренията закриха слънцето и въздухът стана невъзможен за дишане. Райстлин се разкашля и покри устата си с кърпа. Стъпваха по изпочупените камъни на стария път и гледаха да избягват подгизналата и джвакаща земя.

Най-отпред вървяха Флинт и Таселхоф. Изведнъж джуджето извика и тинята го погълна. Отгоре остана само главата му.

— Помощ! — изкрещя Тас и останалите се завтекоха към тях.

— Дърпа ме надолу! — избърбори паникьосаният Флинт и нагълта още кал.

— Стой мирно! — заповяда Ривъруайнд. — Попаднал си в смъртоносно тресавище. Не отивай при него! — предупреди той Стърм, който се беше запътил да му помага. — Ще загинете и двамата. Дайте ми някакъв клон.

Карамон сграбчи първото попаднало му дръвче, пое дълбоко въздух и го изтръгна. Ривъруайнд легна на земята и го подаде на Флинт. Джуджето вече бе затънало до носа, но след като помаха известно време с ръце, успя д сграбчи и. Карамон го издърпа на сухото.

В този момент кендерът се хвърли към Танис и започна да му сочи нещо. От дупката, откъдето бяха извадили Флинт, се показа змия, дебела колкото ръката на Карамон.

— Няма да успеем да прекосим блатото. Дали не е по-разумно да се върнем? — отбеляза Танис.

— Нямаме време — прошепна Райстлин и пясъчните часовници в очите му проблеснаха.

— Можем да минем — обади се Ривъруайнд със странен глас. — Знам една пътека.

— Какво? — обърна се към него Танис. — Стори ми се, че каза…

— Бил съм тук — изрече напрегнато варваринът. — Не знам кога, но съм бил. Знам пътя през блатото. Той води към…

— Води към разрушения град на злото, нали? — довърши мрачно Танис.

— Ксак Тсарот! — изсъска Райстлин.

— Разбира се — заключи бавно Танис. — Къде другаде бихме получили отговор за жезъла, ако не там, където ти е бил даден?

— Да тръгваме! — настоя Райстлин. — Трябва да пристигнем в Ксак Тсарот днес преди полунощ!

Варваринът пое водачеството. Накара ги да вървят един след друг и ги отведе далеч от пътя, навътре в блатото. От водата стърчаха и се поклащаха множество дребни дървета с оголени корени, които той наричаше железни нокти, а от клоните им се спускаха увивни растения, които препречваха пътеката. Мъглата стана още по-гъста и скоро никой не виждаше на повече от метър пред себе си. Придвижваха се бавно и почти опипом. Една погрешна стъпка — и щяха да се озоват в смразяващата и лепкава вода, която ги заобикаляше отвсякъде.

Изведнъж пътеката свърши.

— Ами сега? — попита мрачно Карамон.

— Ето! — Ривъруайнд посочи едно дърво, на което беше завързан мост, изплетен от лиани. Висеше над водата като огромна паяжина.

— Кой го е направил? — попита Танис.

— Не знам. Но навсякъде, където пътеката стане непроходима, има по един такъв мост.

— Казах ви, че Ксак Тсарот едва ли е останал безлюден — прошепна Райстлин.

— Е, предполагам, не е редно да хулим този божи дар — отвърна Танис. — Поне не се налага да плуваме.

Придвижването им не беше особено приятно. Лианите бяха обрасли с хлъзгав мъх, който изключителни затрудняваше ходенето.

Мостовете се разклащаха дори при докосване, а когато някой стъпеше отгоре им, люлеенето ставаше неудържимо. А под тях и около тях неизменно чернееше вода, от която ги гледаха гладно странни очи. И тогава стигнаха до място, където твърдата земя свърши, а отгоре нямаше никакъв мост. Отпред не се виждаше нищо друго, освен мазна вода.

— Не е много дълбоко — измърмори Ривъруайнд. — Вървете след мен и стъпвайте точно там, където стъпвам аз.

Той тръгна, опипвайки пътя си с крак, а останалите го следваха плътно, вперили поглед във водата. Около краката им се плъзгаха отвратителни хлъзгави същества. Когато отново стъпиха на твърда земя, целите бяха покрити с кал и всички кашляха от вонята. Но най-лошото очевидно бе останало зад гърба им. Джунглата пред тях не беше толкова гъста и дори виждаха слънцето през преплетените клони и зеленикавата омара.

Колкото по на север отиваха, толкова по-твърда ставаше земята. Около обяд Танис намери по-голямо парче суша около един много стар дъб и обяви почивка. Обядваха и обсъждаха дали блатото вече е свършило. Златна Луна и Ривъруайнд през цялото време не продумаха нищо.

Дрехите на Флинт бяха съвършено мокри. Той трепереше от студ и се оплакваше от болки в ставите. Танис се разтревожи.

Знаеше, че джуджето страда от ревматизъм, и си припомни думите му, че се бои някога да не го забави, затова стана, извика кендера и го отведе настрани.

— Знам, че в една от торбите ти има нещо, което ще прогони студа от кокалите на джуджето, ако разбираш какво имам предвид.

— Ами да — отвърна Тас и лицето му грейна. Той разрови първата торба, след това втората и накрая измъкна малка сребърна бутилка. — Бренди. От най-доброто на Отик.

— Излишно е да питам дали си го платил, нали? — ухили се Танис.

— Ще го платя — засегна се кендерът. — Веднага щом се върна.

— Да бе, вярвам ти! — Полуелфът го тупна по рамото. — Дай малко на Флинт, но не прекалявай. Просто колкото да го сгрее.

— Добре. И ще поемем водачеството-- ние, могъщите воини. — Тас се засмя и отиде при джуджето, а Танис се върна при останалите, които мълчаливо опаковаха остатъците от обяда и се подготвяха да поемат отново на път. „На всички ще ни дойдат добре няколко глътки от брендито на Отик“, помисли си той. Златна Луна и Ривъруайнд не си бяха продумали цяла сутрин и Танис се чудеше по какъв начин да облекчи душевните им страдания. Надяваше се единствено, че с времето болката ще отшуми.

Около час след като бяха обядвали, спътниците изминаха доста път, тъй като джунглата се беше разредила. Но тъкмо когато мислеха, че блатото е свършило, твърдата почва внезапно изчезна. Изморени, потиснати от отвратителната воня и обезверени, те нагазиха отново в тинята.

Тя обаче не направи никакво впечатление на Флинт и Таселхоф които се бяха откъснали далеч пред останалите. Кендерът бързо беше „забравил“ предупреждението на Танис да пийнат „съвсем по малко“ и течността затопляше кръвта им и разведряваше мрачната атмосфера. Двамата си разменяха бутилката, докато накрая я изпразниха и поеха прегърнати напред, бърборейки весело за това, какво ще направят ако срещнат някой драконянин.

— Ще го вкаменя, да знаеш! — Джуджето завъртя над главата си въображаема брадва. — Бааам! И право в тиквата на гущера!

— Обзалагам се, че Райстлин може да ги вкаменява само с поглед! — Тас изимитира мрачната физиономия на магьосника. Двамата се засмяха гръмко, но бързо снишиха гласове и се озърнаха назад, за да видят дали Танис не ги гледа.

— На бас, че Карамон ще забоде вилицата си в някой драконянин и ще го излапа! — не спираше джуджето.

Тас се задави от смях и избърса сълзите си. Изведнъж стигнаха до края на подгизналата земя. Таселхоф с мъка удържа Флинт, когато залитна и едва не падна във водата, която този път се простираше толкова надалеч, че дори висящ мост не би я прехвърлил. Отгоре плуваше широк голям дънер.

— Е, това е вече мост! — каза Флинт и отстъпи крачка назад, за да фокусира дървото. — Няма да лазим като паяци по онези гадни мрежи от трева. Хайде.

— Няма ли да изчакаме другите? Танис ще се сърди, че сме се отделили.

— Той ли? Пфу! — изсумтя джуджето. — Ей сега ще му покажем.

— Добре — съгласи се радостно Таселхоф, скочи върху дървото и се подхлъзна леко. Направи няколко бързи крачки, разкрачвайки крака, както бе виждал веднъж да го правят въжеиграчите на летния панаир.

— Внимавай! Хлъзгаво е! — предупреди той Флинт.

Джуджето стъпи на дървото и го разлюля. Незасегнатата от брендито част на съзнанието му твърдеше, че никога не би го сторил в трезво състояние. Твърдеше още, че постъпва глупаво, като не изчаква останалите, но той така и не я чу. Отново се чувстваше млад.

Таселхоф беше изцяло зает да се прави на Великолепната Мирго и когато вдигна глава, видя, че наистина има публика — един драконянин беше застанал точно пред него. Тас изтрезня моментално. Не че изпита страх, но определено се изненада. Все пак запази достатъчно самообладание, за да направи две неща — да извика високо: „Танис, засада!“, и веднага след това да извади хупака си и да го размаха във въздуха.

Тези действия свариха драконянина неподготвен. Той се стъписа и отстъпи назад. Тас едва не падна във водата, но се задържа и трескаво започна да мисли какво да стори по-нататък. Огледа се и видя, че на брега е застанал втори драконянин. Озадачи се, когато видя, че не са въоръжени, но още преди да осмисли това странно обстоятелство, чу зад себе си рев. Беше забравил напълно за джуджето.

— Какво става? — изкрещя Флинт.

— Дракотъпанарите — извика Тас, стисна хупака си и се вторачи в омарата. — Двама! Ето ги пред нас!

— Добре, разбрах. Изчезни от пътя! — изръмжа Флинт и посегна към брадвата си.

— И къде предлагаш да отида?

— Наведи се! — кресна му джуджето.

Единият от драконяните тръгна към Тас, протегнал към него закривените си пръсти. Кендерът се хвърли по корем на дървото, а Флинт замахна със сила, която би отрязала главата на съществото, ако бе попаднала поне малко по-близо до нея. Но за жалост острието профуча точно пред физиономията на драконянина, който размахваше ръце във въздуха и напяваше странни думи. Замахът наруши равновесието на джуджето, кракът му се подхлъзна на лигавото дърво и Флинт изчезна във водата с див крясък.

Таселхоф, който познаваше Райстлин от много години, се досети, че драконянинът извършва заклинание. Легнал по корем и стиснал здраво хупака си, кендерът осъзна, че разполага точно със секунда и половина, за да прецени какво да направи. На няколко сантиметра отпред драконянинът бе на път да довърши заклинанието си и Тас реши, че всичко останало е по-добро от това да се окаже омагьосан. Той се хвърли в смрадливата вода.

 

— Танис! Засада!

— По дяволите! — изруга Карамон, когато чу гласа на кендера някъде отпред.

Всички се затичаха натам, проклинайки лианите и клоните, които им препречваха пътя. Тъкмо излизаха от гората, когато видяха дънера във водата. От сенките излязоха четирима драконяни и им препречиха пътя.

Внезапно се спусна толкова плътна тъмнина, че не различаваха дори ръцете си.

— Магия! — чу се съскащият глас на Райстлин. — Тези използват магия. Стойте настрана. Не можете да им направите нищо.

В същия момент магьосникът изпищя от болка.

— Райстлин! — изкрещя Карамон. — Къде… уф… — Чу се стон и строполяване на тежко тяло.

Танис чуваше напяването на драконяните. Посегна да извади меча си, но изведнъж го обгърна някаква лепкава субстанция, която запуши носа и устата му. Той се помъчи да се освободи, но тя го обгърна още по-плътно. Чу ругатните на Стърм, виковете на Златна Луна и внезапното затихване на гласа на Ривъруайнд. Той падна на колене и се помъчи да-разкъса паяжиноподобното вещество, което бе прилепило ръцете към тялото му. След това падна по лице и потъна в неестествен дълбок сън.