Маргарет Вайс, Трейси Хикман
Дракони на есенния здрач (27)

Глава 3
Фургоните за роби.
Непознатият стар магьосник.

Компанията прекара една студена и безсънна нощ, затворена в една от огромните клетки на колела, разположени на градския площад на Солас. Други две също стояха завързани към един от обгорелите стълбове, забити след разчистването на града. Наоколо не вирееше нищо живо. Дори скалите бяха разтопени и почернели.

Когато се съмна, приятелите видяха, че в другите клетки също има затворници. Това бе последният робски керван от Солас за Пакс Таркас, предвождан от самия Фюмастър, който беше решил да впечатли Господаря Верминаард.

През нощта Карамон се бе опитал да извие прътите на решетката, но скоро разбра, че е невъзможно.

На сутринта имаше студена мъгла, която скриваше разрушения град от погледите им. Танис се извърна към двамата варвари. „Сега ги разбирам, помисли си той, тъй като познах болезнената празнота, от която боли повече, отколкото от пробождане с меч. Дома ми го няма.“

Погледът му се премести към сгушения в ъгъла Гилтанас Елфът цяла нощ не бе разменил нито дума с никого, извинявайки се с ранената глава. Но Танис, който също не мигна видя че не заспа, дори не се преструваше, че спи, а само хапеше устни и се взираше в мрака. Това му напомни, че имаше още един дом, в който можеше да се завърне — Куалинести.

Не, помисли си с горчивина той и се облегна на решетките. Куалинести никога не е бил негов дом, а само място, където беше живял…

От мъглата изникна Фюмастър Тоде, потри доволно ръце и огледа гордо кервана с робите. Можеше да му дадат и премия за тази тлъста плячка от вече запустелия град. Господарят Верминаард щеше да остане много доволен. Огромният воин беше нещо изключително — щеше да работи за трима в мините. Високият варварин също можеше да свърши работа. Е, можеше да се наложи да убие рицаря, защото соламнийците бяха изключително несговорчиви хора. Но господарят щеше да се зарадва най-вече на двете женски — много различни, но прекрасни. Самият Тоде винаги се беше захласвал по червенокосата и зеленоока сервитьорка, чиято бяла блузка разкриваше луничките по раменете й и караше мъжете да мечтаят за онова, което се криеше под нея.

Звън на стомана и гневни крясъци прекъснаха бляновете на Фюмастъра. Затворниците се събудиха и погледнаха по посока на виковете, но мъглата им пречеше да видят каквото и да било.

Тоде ги изгледа притеснено и си помисли, че стражите бяха твърде малко. Като видяха раздвижването в клетките, таласъмите се изправиха лениво и насочиха лъковете си към пленниците.

— Какво става? — изръмжа недоволно Фюмастърът. — Тези некадърници не могат ли да доведат поне веднъж пленник, без да вдигат шум?

В този момент се извиси вик на измъчвано човешко същество, породен не толкова от болка, колкото от гняв. Гилтанас се изправи и пребледня.

— Познавам този глас. Това е Терос Айрънфелд. Точно от това се страхувах. Той помагаше на елфите да се измъкнат от града след онази нощ. Верминаард се е заклел да изтреби всички елфи. — Гилтанас наблюдаваше реакцията на Танис. — Ти не знаеше ли?

— Не! — отвърна шокиран Танис. — Откъде да знам?

Гилтанас замълча, изгледа го и накрая каза:

— Извинявай, очевидно съм си създал погрешна представа за теб. Мислех, че затова си пуснал брада.

— Така ли? — скочи полуелфът. — Как смееш да ме обвиняваш…

— Танис, овладей се! — намеси се Стърм.

Полуелфът се извърна и видя приближаващите таласъми, насочили арбалети към гърдите му. Вдигна ръце и отстъпи назад. В този момент довлякоха тялото на едър и добре сложен мъж.

— Чух, че Терос е бил предаден — сподели тихо Гилтанас, — и се върнах, за да го предупредя. Ако не беше той, нямаше да съм жив сега. Точно с него трябваше да се срещна миналата нощ. Когато не дойде, се изплаших, че…

Фюмастър Тоде отвори вратата на тяхната клетка и с жестове и крясъци подкани таласъмите да набутат пленника вътре. Едните продължиха да държат затворниците на прицел, докато другите вкарваха безжизненото тяло на Терос.

Тоде побърза да затвори вратата.

— Това е! Приготвяйте се и да тръгваме. Таласъмите докараха няколко едри лоса и започнаха да ги впрягат към клетките. Танис регистрираше суматохата само с подсъзнанието си, тъй като не можеше да свали поглед от тялото на ковача.

Терос Айрънфелд лежеше в безсъзнание върху застлания със слама под на клетката. На мястото на мощната му десница сега имаше само кървящ чукан. Ръката му бе отрязана точно под рамото, очевидно с някакво тъпо оръжие. От ужасната рана се лееше кръв и подът бързо почервеняваше.

— Нека това да е за урок на всеки, който дръзне да помага на елфите! — Фюмастърът надникна в клетката. Свинските му очички се губеха сред гънките сива кожа. — Вече няма да кове нищо, освен ако не си изкове нова ръка! Аз, ох… — Един лос се хвърли към него. Той отскочи панически, след което се спусна към съществото, което водеше животното, и го събори на земята. — Сестън! Глупак такъв!

Таселхоф го огледа и установи, че е твърде дребно за таласъм. Оказа се, че е джудже-земеров, облечено в броня на таласъм. То се надигна, нахлузи обратно твърде широкия шлем и изгледа Фюмастъра, който се беше запътил към началото на кервана, след което изруга и започна да рита буци пръст в неговата посока. Това очевидно му донесе душевен мир, защото накрая се отказа и подкара лоса към предната част на клетката.

— Верни мой приятелю — промълви Гилтанас, коленичи до ковача и пое силната му почерняла ръка в своята, — ти плати за верността с живота си.

Терос го погледна с празен поглед — явно не чуваше нищо. Елфът се опита да превърже раната, но кръвта продължаваше да блика. Животът на ковача изтичаше пред очите му.

— Той няма да умре! — Златна Луна коленичи до него. — Аз съм лечител…

— Жено — прекъсна я гневно Гилтанас, — няма лечител в Крин, който да помогне на този човек. Изгубил е повече кръв, отколкото има в тялото си едно джудже! Пулсът му почти не се усеща. По-добре го остави да си отиде в мир и не го тормози с варварските си ритуали!

Златна Луна не му обърна внимание, сложи ръка върху челото на Терос и затвори очи.

— Мишакал — започна молитвата си тя, — богиньо на изцелението, бъди милостива към този мъж и го благослови. Ако не е изпълнил мисията си, изцери го, за да живее и да служи на истината.

Гилтанас понечи да я дръпне, но застина изумен. Раната спря да кърви и кожата се затвори около костта. Бледото лице се зачерви и дишането стана равномерно. Ковачът потъна в спокоен и целебен сън. Затворниците в другите клетки зяпнаха от удивление. Танис се озърна, за да разбере дали таласъмите или драконяните са забелязали нещо, но те бяха заети с впрягането на лосовете. Гилтанас седна в ъгъла, без да сваля умислен поглед от Златна Луна.

Таселхоф, натрупай малко слама в онзи ъгъл — нареди Танис. — Карамон, Стърм, помогнете ми да го пренесем.

— Вземете — Ривъруайнд им подаде наметката си. — Завийте го, защото е студено.

Когато Златна Луна се увери, че ковачът е настанен удобно, се върна при варварина. Лицето й излъчваше такова спокойствие и одухотвореност, сякаш не тя бе затворник, а влечугоподобните същества от другата страна на клетката.

Керванът беше готов едва по обед. Таласъмите им подхвърлиха храна, но дори Карамон не можа да хапне от вмирисаното месо, което в крайна сметка изхвърлиха. Изядоха само хляба, тъй като никой не беше хапвал нищо от предишната вечер. Тоде приключи с приготовленията и яхнал тромавото си пони, нареди да потеглят. Джуджето Сестън подтичвате зад него. Когато видя изхвърленото в калта вонящо месо, то побърза да го вземе и да го натъпче в устата си.

След много ругатни и суматоха керванът най-после потегли. Всяка клетка се теглеше от четири лоса. На грубите дървени платформи седяха по два таласъма — единият управляваше юздите, а вторият държеше камшик и меч. Начело яздеше Тоде, следван от петдесетина въоръжени и бронирани драконяни. Колоната завършваше със стотина таласъми.

Изпратиха ги мълчаливите погледи на неколцината оцелели обитатели на Солас. Те не махаха за сбогом. По лицата им се виждаше, че не можеха вече да изпитват болка. Както Тика, така и те се бяха заклели да не плачат.

 

Керванът се отправи на юг, през прохода Гейтуей. Таласъмите и драконяните, които мразеха да пътуват денем, се оживиха, когато навлязоха в мрачния проход. Пленниците зъзнеха, но също бяха доволни, защото отвесните стени на каньона скриха от погледите им изгорелия град.

Вече се здрачаваше, когато навлязоха в град Гейтуей. Затворниците се надигнаха, за да разгледат славния търговски център. Но там, където някога се беше намирал градът, имаше само две почернели и стопени каменни стени. Не беше оцеляло нищо живо. Пленниците отново насядаха и се почувстваха още по-нещастни.

Драконяните определено предпочитаха да пътуват през нощта, защото керванът не спря до зазоряване. В друсащите се вонящи клетки беше невъзможно да се спи. Затворниците се измъчваха от глад и жажда. Онези, които се бяха осмелили да хапнат от храната, подхвърлена от драконяните, вече повръщаха. Водата се раздаваше на малки порции два или три пъти дневно.

Златна Луна през цялото време остана до ковача. Той се беше измъкнал от лапите на смъртта, но все още се чувстваше зле. През нощта го втресе и започна да бълнува Говореше несвързано за някакви драконяни, чиито тела след смъртта им се превръщали в киселина и продължавали да убиват ват, и за други, чиито кости експлодирали и унищожавали всичко наоколо. Танис го слушаше внимателно и накрая му прилоша. Тогава за първи път си даде сметка за сериозността на положението. Как щяха да се бият с драконите чийто дъх сееше смърт, а магическите им умения превъзхождаха дори тези на най-могъщите магьосници, живели някога? Как щяха да се противопоставят на армиите от драконяни, които убиваха дори след смъртта си?

Разполагаха единствено с Дисковете на Мишакал, но с какво щяха да им помогнат те? По пътя от Ксак Тсарот до Солас ги беше разгледал, но не бе разбрал почти нищо от написаното. Златна Луна успя да разчете онова, което се отнасяше до лечителството, но само толкова.

— Водачът ще разбере всичко — заяви тя непоколебимо. — Нашата мисия е да го открием.

На Танис му се искаше да притежава желязната й вяра, но колкото повече пътуваха през опустошените земи, толкова повече се съмняваше, че някой ще успее да се противопостави на Верминаард.

Но тези мисли бяха само част от проблемите. Райстлин, на когото отварата вече не действаше, скоро изпадна в почти толкова тежко състояние като ковача и Златна Луна се сдоби с двама пациенти. За щастие Тика й помагаше. Тя, чийто баща навремето е бил нещо като магьосник, се отнасяше с огромна почит към всеки, който се занимаваше с магия. Именно той бе поводът Райст да стане магьосник. Бащата на близнаците ги бе завел, заедно със заварената си дъщеря Китиара, на местния фестивал в Края на Лятото, където децата се възхитиха от фокусите на Чудния Уейлън. Но Карамон скоро се бе отегчил и охотно придружи по-голямата си сестра до атракцията, която я вълнуваше най-много — състезанията с мечове. Райстлин, който дори тогава бе слаб и крехък, не изпитваше никакво влечение към подобни занимания. Прекара деня си, наблюдавайки Уейлън Илюзиониста. Когато вечерта се прибраха, той изуми цялото семейство, като повтори без грешка всички фокуси. На следващия ден баща му го заведе да учи при един от най-великите майстори на магическото изкуство.

Тика винаги се беше възхищавала на Райст и обожава ще да слуша разказите му за страховитите приключения в прословутите Кули на Висшата Магия. Грижеше се за него не само защото го уважаваше, а и защото винаги бе оказвала помощ на слабите и болните. Освен това се надяваше, че грижите й няма да останат незабелязани от брат му, когото тя харесваше.

Танис не знаеше кое трябва да го безпокои повече — влошаващото се състояние на магьосника или любовният роман между възрастния воин и младата барманка, която той, въпреки слуховете, смяташе за невинна и уязвима.

Имаше и друг проблем. Стърм не можеше да преживее унижението, че е затворник и го превозват в клетка като някакво животно, и бе изпаднал в тежка депресия, от която можеше и да не излезе. Той или по цял ден се взираше през решетките, или изпадаше в дълбок сън, подобен на кома.

Танис трябваше да се пребори и със собствените си душевни терзания, чието физическо въплъщение бе свилият се в ъгъла елф. Мисли за дома му в Куалинести го връхлитаха всеки път, щом го погледнеше. С приближаването към родината спомени, които смяташе за отдавна погребани, го докосваха със смразяващ допир, наподобяващ този на неумрелите в Черната гора.

Гилтанас му бе приятел от детинство, дори нещо повече — чувстваше го като брат. Израснали в един дом и приблизително на една възраст, двамата бяха играли заедно, бяха се боричкали и шегували. Когато по-малката сестра на Гилтанас порасна достатъчно, момчетата позволиха на очарователната русокоска да се присъедини към техните игри. Едно от най-големите им удоволствия бе да дразнят по-големия брат, Потиос, напълно обзет от отговорностите и скърбите на всички юноши. Гилтанас, Лорана и Потиос бяха деца на Говорителя на Слънцата и владетел на елфите в Куалинести, пост, който най-големият брат щеше да наследи след смъртта на баща си.

На някои в кралството се стори странно, че Говорителят бе прибрал в дома си нещастното сираче на жената на покойния си брат. Изнасилена от човек, тя почина от скръб няколко месеца след раждането на бебето. Но Говорителят, който имаше силно развито чувство за отговорност, бе приел детето без колебание. Съжали за решението си едва след години, наблюдавайки с все по-голяма тревога романтичните чувства между любимата му дъщеря и полуелфа. Ситуацията бе неприятна и за Танис. Тъй като бе наполовина човек, младежът съзря по-рано, нещо, което бе непонятно за Лорана. Той разбра, че връзката им ще донесе нещастие на семейството, което обичаше като свое, а освен това усещаше и първите признаци на душевните терзания, които щяха да го измъчват цял живот — битката между елфската и човешката му природа. Танис напусна Куалинести на осемдесет години, които се равняваха на двайсет човешки. Говорителят опита да прикрие облекчението си от младия полуелф, но и двамата бяха наясно със ситуацията.

Гилтанас прояви още по-малко такт и двамата жестоко се скараха заради Лорана. Раните, причинени от разменените думи, зараснаха, но Танис все още не бе сигурен дали е простил и забравил. Гилтанас очевидно не беше. За тях двамата времето в клетката минаваше мъчително бавно.

Танис на няколко пъти направи опит да поведе разговор, но осъзна, че елфът се бе променил. Някога беше открит и искрен, оптимист и веселяк. Не завиждаше на по-големия си брат за трона, който щеше да наследи. Учеше се за магьосник, но не приемаше изкуството на магията толкова сериозно, колкото Райстлин. Беше отличен воин, макар че, подобно на всички елфи, мразеше да убива. Всеотдайно обичаше семейството си и най-вече сестра си. А сега седеше мълчалив и умислен, което бе съвсем нетипично за елфите. Прояви интерес един-единствен път, когато Карамон изложи план за бягство, като категорично заяви на воина да го забрави, тъй като щял да провали всичко. Когато останалите настояха да уточни какво има предвид, елфът само измърмори нещо за „непреодолими обстоятелства“ и замълча.

В началото на третия ден керванът внезапно спря. Спътниците, изкарали поредната безсънна нощ, се изненадаха. Танис вдигна поглед, учуден от промяната на режима. Останалите пленници станаха и занадничаха през решетките. Видяха някакъв старец, облечен в дрехи, които някога са били бели. Очевидно говореше на дървото срещу него.

— Попитах дали ме чу! — Старецът размаха дъбовата си тояжка в посока на дървото. — Съвсем сериозно ти говоря да се махаш! Седях си на камъка — той посочи близката скала. — топлех старите си кокали на слънчицето и ти какво? Осмели се да ми хвърляш сянка! Повтарям ти, разкарай се моментално!

Дървото нито отговори, нито помръдна.

— Нямам намерение повече да търпя наглостта ти! — Старецът започна да го удря. — Разкарай се или…

— Затворете този хахо в някоя клетка! — изкрещя Фюмастър Тоде и препусна към опашката на кервана.

— Не ме докосвайте! — изкряска старецът на заобиколилите го драконяни и яростно започна да ги налага с тояжката си, докато накрая не му я отнеха. — Арестувайте дървото! Обвинявам го, че възпрепятства светлината!

Драконяните най-безцеремонно го бутнаха в клетката на спътниците. Той се спъна в робата си и падна на пода.

— Добре ли си, старче? — попита Ривъруайнд и му помогна да седне.

Златна Луна остави Терос.

— Кажи, старче. Ако си ранен, аз съм посветена на…

— Мишакал! — довърши вместо нея старецът, като видя висящия на врата й амулет. — Любопитно, нямаш вид на тристагодишна!

Златна Луна премигна озадачено.

— Как разбра? Позна ли…? Не, не съм на триста години…

— Разбира се, че не си. Извинявай, скъпа. — Старецът я потупа по ръката. — Невъзпитано е да се пита дама за възрастта й. Прости ми. Няма да се повтори. Нека това бъде нашата малка тайна — изрече шепнешком, но така, че да го чуят всички. Тас и Тика се захилиха. Старецът се огледа. — Много мило, че спряхте да ме вземете. Пътят до Куалинести е дълъг.

— Не отиваме там — отвърна грубо Гилтанас. — Ние сме затворници и ни карат към мините в Пакс Таркас.

— О? — Старецът отново се огледа. — Значи съм сбъркал кервана. Бях готов да се закълна, че съм попаднал на този за Куалинести.

— Как се казваш, старче? — попита Тика.

— Аз ли? — Старецът се намръщи и се замисли. — Физбан? Да, казвам се Физбан.

— Физбан? — повтори Таселхоф. Клетката потегли и отново се заклатушка по пътя. — Няма такова име.

— Така ли? Жалко. Много си го харесвах.

— Аз смятам, че това е едно чудесно име — намеси се Тика и хвърли убийствен поглед към кендера. Той се сви в ъгъла без да откъсва поглед от висящите на кръста на стареца торби.

Изведнъж Райстлин се разкашля и всички погледи са насочиха към него. Той продължи да кашля, без да може да спре. Беше много изтощен и спазмите очевидно му причиняваха болка. Целият гореше. Златна Луна нямаше как да му помогне — не можеше да излекува онова, което го изгаряше отвътре. Карамон коленичи до него и избърса кървавата слюнка в ъгъла на устните му.

— Трябва да пийне от билките си. — Той вдигна отчаян поглед. — Никога не е кашлял толкова лошо. Ако не пожелаят да ме чуят с добро, ще им счупя главите! Не ме интересува колко са!

— Ще говорим с тях, като спрем отново — обеща Танис, макар много добре да си представяше отговора на Фюмастър Тоде.

— Извинете — намеси се старецът, — ще ми позволите ли? Той седна до Райстлин, сложи длан на челото му и изрече няколко думи. Карамон, който напрягаше слух, чу „Фистандан…“ и „не е сега времето…“ Определено не беше молитва за изцеление като тези, които отправяше Златна Луна, но брат му реагира веднага. Очите му потрепнаха и се отвориха. Изгледа стареца с ужас и сграбчи крехката му китка. За миг изглеждаше, че го е познал, но старецът закри очите му с длан и ужасът изчезна, заменен от някакво странно объркване.

— Здрасти. Аз се казвам… ъъ… Физбан. — Той изгледа предизвикателно кендера.

— Ти си… магьосник! — прошепна Райстлин. Кашлицата му беше изчезнала.

— Ами, да. Предполагам.

— Аз също съм магьосник!

— Сериозно? — Физбан се развесели. — Този Крин е много малък. Ще трябва да те науча на някои от моите заклинания. Има едно… огнена топка… чакай да се сетя как ставаше.

— Старецът продължи да дърдори, докато слънцето изгря напълно и керванът спря.