Маргарет Вайс, Трейси Хикман
Дракони на есенния здрач (13)

Глава 11
Господарката на гората.
Вечерята.

— Коя си ти? — провикна се Танис. — Покажи се!

— Няма да ти сторим нищо лошо — изрече не особено убедително Карамон.

— Естествено, че няма да ми сторите. — Гласът се развесели. — Нали нямате оръжия. Ще ви ги върна, когато му дойде времето. Никой не влиза въоръжен в Черната гора, дори солманийските рицари. Не бой се, благородни рицарю. Виждал, че мечът ти е много древен и много ценен! При мен той е на сигурно място. Прости ми тази обидна липса на доверие, но дори великият Хума положи пред мен драконовото си копие. — Хума?! — Стърм онемя.

— Коя си ти? — отново извика Танис.

— Аз съм Господарката на гората. — Изведнъж тъмнината изчезна и компанията изпусна дружна въздишка на възхита.

От една висока скала струеше ярка лунна светлина, а на върха стоеше женски еднорог. Той ги огледа внимателно с безкрайно интелигентните си и мъдри очи.

Красотата му беше поразителна. Очите на Златна Луна се насълзиха и тя ги затвори, тъй като не можа да издържи на блясъка, който струеше от животното. Козината му беше лунносребриста, рогът — перленобял, а опашката му се полюшваше като морска пяна. Главата изглеждаше като изваяна от мрамор, но нито човек, нито джудже не би могъл да пресъздаде красотата и грацията на могъщата шия и мускулестия гръден кош. Краката му бяха силни, но деликатни, с малки копита като на козле. По-късно, когато Златна Луна вървеше по мрачните пътеки с отчаяно и безнадеждно сърце, затваряше очи и си припомняше тази гледка, която й донасяше покой.

Еднорогът разтърси глава и я сведе в мълчалив поклон. Спътниците, които изпитваха смесица от възхищение, неудобство и объркване, също се поклониха. Изведнъж той изцвили, скочи от ръба на скалата и препусна към тях. Танис сякаш се освободи от някаква магия и се огледа. Намираха се на осветена от луната поляна. Високите дървета ги обграждаха като почетни стражи. Полуелфът долови неимоверно го спокойствие, което цареше, на това място, но заедно с него се усещаше и тъга.

— Починете си. — Господарката спря пред тях. — Вие сте уморени и гладни. Ще ви бъде донесена храна и вода за къпане. Тази нощ можете да забравите бдителителността страховете си. Тук сте в безопасност, ако изобщо някъде на гази земя съществува безопасно място. Карамон, чийто поглед светна при мисълта за храна, внимателно сложи брат си на земята до едно дърво. Лицето му бе мъртвешки бледо, но вече дишаше спокойно. Не изглеждаше болен, по-скоро ужасно изтощен. Карамон седна до него и въздъхна.

— Може би ще има поне ягоди — обърна се нещастен към Танис. — А аз умирам за месо — сочна пържола от елен, един хубав заешки бут…

— Шшт! — сгълча го тихо Стърм и погледна скришом към еднорога.

От гората излязоха кентаврите и постлаха на поляната бяла покривка. След това донесоха светещи кристални сфери и ги разположиха около трапезата.

Таселхоф побърза да ги разгледа.

— Вътре има светулки!

Сферите наистина бяха пълни със светулки, които пълзяха в тях и очевидно изследваха новото място.

Няколко кентавъра донесоха голям леген с хладка вода и снежнобели кърпи. Групата освежи телата и душите си и отми следите от битките. Тогава Господарката на гората нареди да се донесат столове, които Карамон изгледа със съмнение. Бяха издялани от цяло парче дърво с формата на човешко тяло. Изглеждаха удобни, но всички бяха само с един крак!

— Моля, заповядайте! — любезно ги покани тя.

— Не мога да седна на това, ще падна — възропта воинът. — Освен това покривката е на тревата. Искам да съм по-близо до нея.

— Или до манджата — измърмори в брадата си Флинт.

Останалите гледаха с почуда столовете, сферите и кентаврите. Но Златна Луна знаеше как подобава да се държат гостите. Макар останалият свят да считаше народа й за варварски, нейното племе имаше протокол, който спазваше с фанатична педантичност. Тя бе научила, че да караш домакина си да те чака, е обида както към него самия, така и към гостоприемството му, затова седна с царствена грация. Еднокракият стол се залюля леко и се намести под нея, обгръщайки плътно формите й.

— Седни от дясната ми страна, войнико — изрече тя с официален тон, давайки си сметка за множеството очи, които я наблюдаваха. Гледката как Ривъруайнд се опитваше да се намести в крехкия стол бе доста необичайна. Но след като веднъж седна, той се облегна удобно и се усмихна невярващо.

— Благодаря, че ме изчакахте да седна — побърза да каже Златна Луна, за да замаже колебанието на останалите. — Вече можете да се разполагате.

— О, не ни благодари — започна Карамон и скръсти ръце пред гърдите си. — Аз и без това не съм чакал, защото тези столчета не ми вдъхват доверие… — Лакътят на Стърм се заби в ребрата на воина.

— За мен е чест, милейди — поклони се и седна с достолепието на рицар.

— Щом той може, значи мога и аз — измърмори Карамон, улеснен в тежката дилема от факта, че кентаврите вече носеха храната. Помогна на брат си да седне и сам се отпусна на стола, като преди това се поклати няколко пъти, за да се увери, че ще издържи тежестта му.

В четирите ъгъла на покривката застанаха кентаври, вдигнаха я на височината на масата и я пуснаха. Тя остана във въздуха, а бродираната й повърхност бе точно толкова твърда и стабилна, колкото тежките маси в хана „Последен дом“.

— Колко е красиво! Как ли го правят? — изписка Таселхоф и надникна под покривката. — Отдолу няма нищо! — докладва той с широко отворени очи.

Кентаврите се изсмяха гърлено и сложиха пред всеки гост чинии от полирано дърво и вилици и ножове от еленов рог. След това донесоха плата със задушено месо, от което се издигаше упойващ аромат; както и пухкави самуни хляб и огромни купи с плодове, които проблясваха под меката светлина на кристалните сфери.

Карамон, който вече се чувстваше сигурен в стола си, потри ръце, усмихна се широко и грабна вилицата си.

— Аах! — възхити се той, когато един кентавър постави пред него плато със задушено еленско месо. Подуши ароматната пара, заби вилицата си и се заслуша в цвърчене на соса. Изведнъж усети, че всички го наблюдават, сепна се и се огледа. — Какво…? — попита и премигна, след което погледът му спря върху Господарката на гората. Карамон се изчерви и побърза да извади вилицата си. — Аз… Аз ви моля за извинение. Сигурно сте познавали този елен… Искам да кажа, може би е бил един от вашите поданици…

Господарката на гората се усмихна мило.

— Спокойно, войнико. Еленът е изпълнил своето предназначение в живота и се е превърнал в храна, без значение дали на вълка, или на ловеца. Ние не скърбим за онези, които умират, подчинени на ориста си.

На Танис му се стори, че при тези думи тя се обърна към Стърм с такава дълбока мъка в очите, че сърцето му се сви от страх. Но когато я погледна отново, видя, че великолепният еднорог отново се усмихваше. „Въобразявам си“ — реши той.

— Как разбирате, Господарке — запита след известно колебание, — дали съществото е изпълнило предназначението си? Виждал съм старци да умират на преклонна възраст с отчаяние и горчивина. Но съм виждал и умиращи деца, които са донесли толкова обич и радост, че скръбта от смъртта им се смекчава от осъзнаването, че краткият им живот е дал много на останали.

— Ти отговори сам на въпроса си, Танис, и то по-добре от мен. Нека да приемем, че животът ни не се измерва с онова, което получаваме, а с онова, което даваме. Полуелфът понечи да каже още нещо, но Господарката го прекъсна:

— Остави грижите си настрана. Наслаждавай се на моята гора, докато можеш. Нейното време изтича. Танис я изгледа въпросително, чудейки се какво иска да каже, и потъна в мрачни мисли. По някое време усети допира на нежна ръка.

— Трябва да хапнеш нещо — каза Златна Луна. — От това грижите ти няма да изчезнат, но би било по-добре, ако намалеят.

Той й се усмихна и започна да се храни с апетит. Проумя съвета на Господарката и прогони тревогите от съзнанието си. Само че и Златна Луна беше права — те нямаше да изчезнат.

Останалите сториха същото и хладнокръвно приеха необичайната обстановка. Въпреки че за пиене нямаше нищо друго освен студена вода — за разочарование най-вече на Флинт, — тя отнесе от сърцата им страховете и съмненията, то беше отмила кръвта и мръсотията от ръцете им. Те ядоха, говориха и се смяха, наслаждавайки се на общуването. Господарката на гората повече не заговори никого, но през цялото време ги наблюдаваше.

Бледото лице на Стърм постепенно придоби цвят. Той се хранеше с грация и достойнство, като същевременно отговаряше на безбройните въпроси за родината му, които неуморно му задаваше седналият до него Таселхоф. По някое време, без да привлича излишно внимание, извади от торбата на кендера вилицата и лъжицата си, които незнайно как се бяха озовали там. От друга страна рицарят гледаше да се дистанцира максимално от Карамон и се стараеше да не му обръща почти никакво внимание.

Огромният воин се хранеше с неописуема наслада. Яде три пъти повече, три пъти по-бързо и три пъти по-шумно от всички останали, в редките случаи, когато устата му не беше пълна, описваше на Флинт битки с троли и илюстрираше разказа си с кокала, който гризеше в момента, за да му показва как точно е парирал чуждото оръжие или е нанесъл своя удар. Флинт се хранеше с апетит и убеждаваше Карамон, че е най-големият лъжец в Крин.

Райстлин, който седеше от другата страна на брат си, хапна малко от най-крехкото месо, няколко зърна грозде и филия хляб, която предварително накисна във вода. Не говореше, но слушаше внимателно останалите и попиваше всички техни думи.

Златна Луна се хранеше деликатно с школувана грациозност.

Принцесата на Кве-шу беше свикнала да се храни пред публика и едновременно да разговаря с лекота. Тя бъбреше с Танис и го подканяше да й разкаже за земите на елфите и за другите места, в които е бил. Седящият от другата й страна Ривъруайнд се чувстваше безкрайно неудобно и напрегнато. Въпреки че не се хранеше чак толкова живописно като Карамон, варваринът явно бе свикнал да яде по-скоро в лагерите, отколкото на царствени трапези. Боравеше с приборите тромаво и несръчно и много добре си даваше сметка, че изглежда доста недодялан в сравнение със Златна Луна. Стараеше се да не приказва, като по този начин се надяваше да остане незабелязан.

Накрая всички отместиха чиниите си и се облегнаха на странните дървени столове, завършвайки вечерята с парчета сладък кейк. Тас изпя попътната песен на кендерите, на която кентаврите много се зарадваха. Чак тогава Райстлин проговори.

Тихият му шепот прекъсна смеха и шумните разговори.

— Господарке — изсъска магьосникът титлата й, — днес се бихме с едни гнусни същества, каквито досега не бяхме виждали в Крин. Можеш ли да ни кажеш нещо за тях?

Веселото настроение се изпари като дим. Спътниците се спогледаха мрачно.

— Ходеха като хора — добави Карамон, — но приличаха на гущери. Имаха дълги нокти на ръцете и на краката и криле, и… — Гласът му потрепери. — Вкаменяваха се, след като ги убиеш.

Господарката ги изгледа тъжно и се изправи. Явно беше очаквала въпроса.

— Знам за тях. Преди седмица няколко дойдоха в Черната гора от Хейвън заедно с взвод таласъми. Бяха увити в наметала и качулки, които прикриваха отвратителния им вид Кентаврите ги последваха тайно, за да се убедят, че няма да навредят никому — преди призрачните стражи да се справят с тях. Докладваха ми, че наричали себе си „драконяни“ и че принадлежали към „Ордена на Драко“.

Райстлин повдигна вежди.

— Драко ли? — прошепна озадачен. — А що за раса са? Кои са?

— Не зная. Мога да ви кажа само, че не принадлежат на света на животните, нито на която и да е от расите на Крин.

Всички замълчаха, за да осмислят думите й. Карамон премигна.

— Аз не…

— Тя иска да каже, братко, че не са от този свят — обясни раздразнено Райстлин.

— Тогава откъде са? — попита озадачено Карамон.

— Точно това е въпросът — изрече студено Райстлин. — Откъде са дошли и защо?

— Не мога да отговоря — поклати глава еднорогът. — Но преди призрачните стражи да им видят сметката, споменаха нещо за армии на север.

— Видях ги — изправи се на крака Танис. — Лагерните огньове… — Гърлото му се сви, когато осъзна какво се канеше да каже Господарката. — Армии! От тези драконяни? Та те са хиляди! — Изведнъж всички се изправиха на крака и заговориха, без да се изчакват.

— Невъзможно! — намръщи се рицарят.

— Кой стои зад всичко това? Търсачите ли? Богове…? — изрева Карамон. — Смятам да отида в Хейвън и да помо…

— Иди в Соламния — посъветва го Стърм.

— По-добре да отиде в Куалинести — намеси се и Танис. — Елфите…

— Елфите си имат свои проблеми — прекъсна го Господарката и гласовете притихнаха. — Както и Висшите Търсачи в Хейвън.

Няма безопасно място. Но ще ви кажа къде да отидете, за да намерите отговори на въпросите си.

— Какво искаш да кажеш? — Райстлин пристъпи бавно напред с развята червена роба. — Ти знаеш нещо за нас, нали? — Магьосникът замълча и присви очи, тъй като внезапно го осени една мисъл.

— Точно така, очаквах ви — отвърна тя. — Днес ми се яви едно сияйно същество и ми каза, че тази нощ в Черната гора ще дойде този, у когото е синият кристален жезъл. Каза още, че призрачните стражи трябва да пропуснат него и спътниците му, въпреки че от Катаклизма насам не са позволявали тук да влезе нито един човек, елф, джудже или кендер. Аз пък трябва да предам на притежателя на жезъла следното послание: „Тръгни право през планините Истуол. След два дни трябва да бъдеш в Ксак Тсарот. Там, ако си достоен, ще те чака най-големият подарък, който светът е получавал.“

— Планините Истуол! — Челюстта на джуджето увисна. — За да стигнем от тях до Ксак Тсарот за два дни, ще се наложи да летим. Ха! — Той щракна с пръсти.

Останалите се спогледаха сконфузено. Накрая Танис се обади:

— Боя се, че Флинт е прав, Господарке. Пътят дотам е дълъг и тежък. Ще трябва да се върнем през земите, които, както вече се убедихме, са населени с таласъми и с тези драконяни.

— А след това ще трябва да минем и през Равнините. — Ривъруайнд проговори за пръв път, откакто се беше появила Господарката на гората. — Там ние сме обречени. — Той посочи себе си и Златна Луна. — Кве-шу са много добри воини и познават земите си. Никога няма да минем оттам живи. — Той погледна Танис. — Освен това народът ми не обича елфите.

— А защо изобщо трябва да ходим до Ксак Тсарот? — изръмжа Карамон. — Какъв е този подарък? Някой могъщ меч ли? Пълна торба железни монети? Това е полезна вещ, но на север се очертава хубава битка. Не искам да я изпускам.

Господарката на гората кимна сериозно.

— Разбирам колебанията ви и предлагам като помощ цялата сила, с която разполагам. Аз ще се погрижа да се озовете в Ксак Тсарот за два дни. Въпросът е — искате ли да отидете там?

Танис се обърна към останалите. Стърм го изгледа уморено и въздъхна.

— Може би еленът ни доведе тук, за да приемем този съвет, но сърцето ми ме тегли на север, към моята родина. Ако тези драконяни наистина ни атакуват, мястото ми е там, при рицарите, които ще се обединят, за да се възправят срещу злото. Но не искам да изоставям нито теб, Танис, нито вас, лейди. — Той кимна на Златна Луна и отново седна на мястото си, като подпря с две ръце ранената си глава.

Карамон сви рамене.

— Аз отивам навсякъде и се бия с всекиго, Танис. Знаеш го. Ти какво ще кажеш, братко?

Райстлин се загледа в сенките и не отговори. Двамата варвари разговаряха тихо помежду си. Накрая си кимнаха и Златна Луна се обърна към Танис:

— Ние отиваме в Ксак Тсарот. Оценяваме всичко, което направихте за нас…

— Но не молим повече за ничия помощ — добави гордо Ривъруайнд. — Това ще е краят на мисията ни. Започнахме я сами и сами ще я завършим.

— И ще умрете сами! — изрече бавно Райстлин. Танис потръпна.

— Райст, може ли да поговорим?

Магьосникът послушно се обърна и двамата се скриха между ниските чворести дървета. Обгърна ги тъмнина.

— Точно както едно време — каза Карамон и проследи брат си с тежък поглед.

— А спомняш ли си в колко неприятности се забъркахме тогава? — напомни му Флинт и седна на тревата.

— Чудя се какво ли си говорят? — попита Таселхоф. Преди време кендерът беше пробвал да подслушва разговорите между магьосника и полуелфа, но Танис винаги го хващаше и го изритваше. — И защо не го обсъдят с нас?

— Защото може да разчувстваме сърцето на Райстлин — отговори Стърм с нисък и изпълнен с болка глас. — Не ме интересува какво ще кажеш, Карамон, но у брат ти има нещо тъмно и Танис го Знае. За което съм му благодарен, защо той може да се справи с него. Аз — не.

Карамон не отвърна нищо и това бе необичайно за него. Рицарят го изгледа учудело. Едно време воинът веднага щеше да скочи в защита на брат си, а сега седеше безмълвен, напрегнат и угрижен. Значи Райстлин наистина е обзет от някаква тъмна сила и той знае каква е тя. Стърм потръпна и се замисли какво ли се бе случило през тези пет години, та жизнерадостният воин бе толкова помръкнал.

Райстлин беше кръстосал ръце в ръкавите си и стоеше замислен с наведена глава. Танис почувства топлината, която излъчваше изпод червената роба, сякаш в тялото му гореше огън. Както обикновено, полуелфът се чувстваше некомфортно в присъствието на магьосника. Но точно в този момент просто нямаше от кой друг да поиска съвет.

— Какво знаеш за Ксак Тсарот?

— Там някога е имало храм на древните богове — прошепна Райст и очите му проблеснаха зловещо в светлината на червената луна. — Бил е разрушен по времето на Катаклизма. Хората го напуснали, защото помислили, че боговете им са ги изоставили. Така се разказва в преданията, не знаех, че още съществува.

— Какво видя, Райстлин? — попита Танис, след като помълча доста време. — Ти виждаш надалеч. Какво видя?

— Аз съм магьосник, а не пророк.

— Не ми пробутвай врели-некипели! Мина доста време, но не чак толкова. Знам, че не притежаваш пророчески дарби. Ти не предсказваш, а мислиш и стигаш до отговори. Те ми трябват. Имаш повече мозък от всички нас, взети заедно, колкото… — млъкна.

— Колкото и да съм извратен и ненормален — довърши грубо Райстлин. — Да, по-умен съм от вас и някой ден ще ви го докажа! Някой ден ти — с цялата си сила, чар и добри маниери — и всички останали ще ме наричате „господарю“! — Той стисна юмруци и очите му проблеснаха в червено. Танис бе свикнал с подобен род тиради, затова търпеливо го изслуша. Магьосникът се успокои и отпусна ръце. — Но сега ще ти отговоря и ще ти дам съвет. Какво съм видял ли? Тези армии, армиите от драконяни, ще прегазят Солас и Хейвън, всички ваши родни земи. Точно затова трябва да стигнем до Ксак Тсарот. Онова, което ще намерим там, ще ни помогне да разберем каква е целта им и с какви средства могат да бъдат победени.

— Но защо се събират? Какво би постигнал някой, ако контролира Солас, Хейвън и Равнините на изток? Търсачите ли са?

— Търсачите? Ха! Отвори си очите, Танис. Тези същества, драконяните, са рожба на някой много по-могъщ. А не малоумните Търсачи. И никой няма да си даде целия този труд, за да превземе две градчета от селски тип заради някакъв син жезъл. Това е война за завземане на територии! Някой иска да завладее Ансалон! До два дни животът в Крин, такъв, какъвто го познаваме, ще остане в миналото. Това е предсказанието на падналите звезди. Кралицата на мрака се е завърнала. Ние сме изправени пред враг, който, в най-добрия случай, иска да ни пороби, а може би дори да ни унищожи напълно.

— Какъв е съветът ти? — попита неохотно Танис. Усещаше настъпващата промяна и като всички елфи, я приемаше с неприязън и страх.

Райстлин се усмихна с чувство на превъзходство.

— Предлагам незабавно да отидем в Ксак Тсарот. И да тръгнем още тази нощ, като приемем помощта на Господарката на гората, макар да не знам какво има предвид. Ако до два дни не разберем какво се крие там, драконянските армии ще победят.

— Според теб какъв е този подарък? Меч ли е, или пари, както предположи Карамон?

— Брат ми е глупак — изрече студено Райстлин. — Ти не вярваш в подобно нещо, аз също.

— Какво е тогава? Райстлин присви очи.

— Дадох ти съвета си. Възползвай се от него, както ти е угодно. Аз зная своите причини да отида. Ще бъде опасно. Ксак Тсарот е изоставен преди триста години, но не смятам, че това ще продължи дълго.

— Прав си. — Танис замълча, но след малко попита: — Смяташ ли, че сме избрани, Райстлин?

Магьосникът отговори, без да се замисли:

— Да. Разбрах го в Кулите на Магията, а също и Пар-Салиан ми даде да го разбера.

— Но защо? — запита нетърпеливо Танис. — Ние не сме някакви герои, с изключение може би на Стърм…

— По-важното е кой ни е избрал? И с каква цел? Помисли над това, Танис!

Магьосникът се поклони иронично и закрачи към храстите, за да се присъедини към останалите.