Маргарет Вайс, Трейси Хикман
Дракони на есенния здрач (21)

Глава 19
Разрушеният град.
Големият Бълп Фудж I Велики.

Нощта на Катаклизма бе станала нощ на кошмара за Ксак Тсарот. Когато огнената планина се стоварила върху Крин, земята се беше разцепила. Древният и прекрасен град се плъзнал по скалата и пропаднал в огромна пещера, образувана от нагънатата земя, а хората сметнали, че бил погълнат от Ново море. Но той съществуваше и сградите му, макар и разрушени, бяха накацали навсякъде в пещерата. Онази, в която се бяха приземили, навярно някога е била работилница за хляб и буквално висеше от носа на скалата. Подземните води обливаха скалата и се лискаха между развалините.

Танис проследи пътя на водата. Тя се стичаше между къщи и постройки, в които някога бяха живели и работили хора. След свличането сградите от двете страни на улиците се бяха наклонили една към друга и образуваха нещо като арки от полуразпаднал се мрамор. Прозорците и вратите зееха като слепи очи. Не се чуваше нищо освен плискането на водата. Въздухът беше тежък и застоял и навяваше мрачни мисли. И макар тук да бе по-топло, отколкото горе, мрачната атмосфера смразяваше кръвта. Всички мълчаха. Измиха се от плесента, а Тас и от брашното, и попълниха запасите си от вода. Карамон и Стърм претърсиха околността, но не срещнаха драконяни. Починаха малко и отново тръгнаха след Бупу, която ги водеше под арките от наклонени сгради. Накрая стигнаха до някакъв площад, където потоците вода, течаща по улиците, се събираха в широка река, която отиваше в западна посока.

— Покрай реката — посочи тя.

Танис се намръщи, защото чу шум, подобен на тътен от огромен водопад. Но Бупу настояваше, че посоката е вярна и спътниците я последваха, затъвайки от време на време до глезените във водата. Стигнаха до края на улицата и видяха как водата се спускаше надолу към сърцето на древния град.

На оскъдната светлина, която се процеждаше през цепнатините в тавана на пещерата, съзряха, че някои от сградите стояха почти непокътнати, но от други беше останала само купчина камъни. Улиците представляваха реки, които се събираха и се изливаха с грохот в бездната в северната част на града. На няколко метра пред себе си видяха огромната верига на лифта, който превозваше хората нагоре и надолу на височина поне триста метра.

— Къде живее Големият Бълп? — попита Танис, вперил поглед в мъртвия град под краката си.

— Казва, че живеел ей там, в онази сграда в западната част на пещерата — посочи Райстлин.

— А кой обитава онези, ремонтираните, точно под нас?

— Шефове — отвърна Бупу и потрепери.

— Колко шефове?

— Един и още един, и още един. — Тя продължи да брои, но не й стигнаха пръстите. — Двама. Не повече от двама.

— Което означава между двеста и две хиляди — измърмори Стърм. — Как можем да се видим с този Голям Бълп?

— Голям Бълп? — втренчи се в него Бупу. — Голям Бълп, Фудж I, Велики?

— Как да стигнем до него, без да ни хванат шефовете? Вместо отговор тя посочи издигащия се казан с драконяни.

Танис я изгледа неразбиращо и погледна Стърм, който сви рамене. Бупу въздъхна изтощено и се обърна към Райстлин, но тъй като и той очевидно не разбираше нищо, поясни:

— Шефове отиват нагоре. Ние надолу.

Райстлин се загледа в лифта и кимна.

— Драконяните сигурно мислят, че сме останали горе. Ако повечето от тях са там, тук ще е по-безопасно.

— Добре — каза Стърм. — Но как, в името на Ищар, ще слезем? Някои от нас не могат да летят!

Бупу разпери ръце.

— Лиани! — каза тя и като видя, че всички я зяпат недоумяващо, отиде до водопада и посочи надолу.

От ръба като огромни змии се спускаха дебели и здрави лиани. Листата бяха изсъхнали и на места опадали, но самите растения изглеждаха здрави, макар и леко хлъзгави.

Златна Луна, необичайно бледа, отиде до ръба, надникна и побърза да се отдръпне. Височината бе не по-малка от двеста метра и долу имаше някаква неравна улица. Ривъруайнд я прегърна, за да я успокои.

— И по-неприятни неща съм вършил — заяви Карамон.

— На мен това не ми харесва — казал Флинт. — Но е по-добре, отколкото да се пързаляш по някаква отходна шахта. — Джуджето се хвана за една лиана и внимателно започна да се спуска по нея. — Не е чак толкова лошо — извика то на останалите.

Таселхоф го последва толкова ловко, че Бупу му изръкопляска.

Тя се обърна и погледна Райстлин. Магьосникът й се усмихна покровителствено и застана на ръба на скалата.

— Пветрфал. — Кристалът на жезъла проблесна, Райстлин скочи и изчезна в мъглата.

Бупу изписка и Танис я хвана, уплашен да не се хвърли след кумира си.

— Той е добре — увери я полуелфът и изпита съжаление, като видя неподправената мъка на лицето й. — Магия! Разбиращ ли?

Бупу явно не разбираше, защото го изгледа подозрително, преметна торбата си през рамо, улови една лиана и започна да се спуска. Останалите се канеха да я последват, когато Златна Луна изведнъж каза:

— Не мога.

Ривъруайнд я хвана за ръце и каза нежно:

— Кан-тока. Няма нищо страшно. Нали чу какво каза джуджето? Само не гледай надолу.

Златна Луна поклати глава. Брадичката й трепереше.

— Трябва да има и друг път — заинати се тя. — Нека го потърсим.

— Какво става? — попита Танис. — Трябва да побързаме…

— Тя се бои от високото — обясни Ривъруайнд. Златна Луна го отблъсна от Себе си и изкрещя:

— Как посмя да му кажеш? Той я изгледа хладно.

— Какво като съм му казал? Той не ти е поданик. Какво лошо има в това да знае, че си най-обикновен човек и имаш своите слабости? Тук единственият твой поданик, когото можеш да впечатляваш с постъпките си, Главатарке, съм аз!

Ривъруайнд едва ли щеше да й причини по-голяма болка, дори да я беше ударил. Кръвта се оттегли от лицето й, очите й се разшириха и се вкамениха.

— Моля те, закрепи добре жезъла на гърба ми — обърна се тя към Танис.

— Златна Луна, той не искаше…

— Направи каквото ти казвам! — изрепчи се тя и в сините й очи проблесна опасен пламък.

Танис въздъхна и завърза жезъла на гърба й. Когато го закрепи добре, тя закрачи към ръба на скалата. Стърм скочи и я изпревари.

— Разреши ми да се спусна преди теб. Ако се подхлъзнеш…

— Ако се подхлъзна и падна, ще паднеш и ти. Единственото, което ще постигнем, е да умрем заедно — кресна му тя, наведе се, хвана здраво една лиана и се отблъсна от скалата. Ръцете й се приплъзнаха почти в същата секунда.

Танис затаи дъх, а Стърм се хвърли напред, макар да знаеше, че не може да помогне с нищо. Ривъруайнд стоеше с безизразно лице и не помръдваше. Златна Луна панически започна да се хваща за лианите и листата, докато накрая успя да се задържи, дишайки отчаяно. Притисна лице към листата и затвори очи, за да не гледа ужасяващата височина. Стърм прекрачи ръба и се спусна до нея.

— Остави ме — процеди през зъби Златна Луна. Пое си дълбоко дъх, изгледа Ривъруайнд с унищожителен триумфираш поглед и бавно заслиза надолу.

Стърм продължи да се спуска до нея, без да я изпуска от очи. Танис застана до варварина с намерение да му каже нещо окуражаващо, но се побоя да не навреди още повече, замълча и отиде до ръба. Ривъруайнд го последва мълчаливо.

Спускането не затрудни полуелфа, но в самия край ръцете му се изплъзнаха и той се приземи в някаква локва. Забеляза, че Райстлин трепереше от студ, а влажният въздух беше влошил още повече кашлицата му. Около него се бяха събрали няколко джуджета и го гледаха с обожание. Танис се зачуди колко ли издържаше заклинанието. Златна Луна се облегна на скалата и се разтрепери, но нито веднъж не погледна към Ривъруайнд, който, след като слезе, се отдалечи от нея с безизразно лице.

— Къде сме? — Танис се опита да надвика водопада. Мъглата бе толкова гъста, че не виждаше друго освен счупени клони, обрасли с увивни растения и мъх.

— Голям площад натам. — Бупу посочи с мърлявия си пръст на запад и тръгна. — Елате. След мен. Отиваме при Голям Бълп!

Танис протегна ръка и я спря, но тя го изгледа оскърбено и той я пусна.

— Моля те, почакай малко! Какво става с дракона? Къде е той?

Бупу разшири очи.

— Искаш дракон?

— Не! — изстена Танис. — Не искам дракон. Но трябва да знам дали идва насам… — В същия момент усети на рамото си ръката на Стърм и се предаде. — Забрави, няма значение.

Бупу изгледа съчувствено Райстлин, задето му се налагаше да се занимава с тези луди хора, хвана го за ръка и го поведе по улицата. Джуджетата се затътриха след тях. Групата също ги последва, оглеждайки зловещите тъмни прозорци и врати, очаквайки всеки миг отнякъде да се появи въоръжен драконянин. Но джуджетата-земерови никак не се тревожеха, бърбореха на неразбираемия си език и гледаха да се държат възможно най-близо до Райстлин.

Скоро шумът от водопада заглъхна, но мъглата продължи да ги обвива. Тишината на мъртвия град ги потискаше. Под краката им ромолеше черна вода, която се стичаше към реката. Изведнъж сградите свършиха и се озоваха пред широк кръгъл площад. В центъра му в реката се вливаше друг поток, които идва от север и образуваше малък водовъртеж, след което водите проодължаваха пътя си на изток към други разрушени сгради.

От покрива на пещерата, на стотици метри отгоре, се процеждаше призрачна светлина, която осветяваше в причудливи сенки пълзящата мъгла.

— Оттатък голям площад — посочи Бупу.

Всички спряха в началото на съборените сгради и си помислиха едно и също — площадът бе широк поне трийсет метра и не предлагаше никакво убежище в случай на опасност. Излезеха ли на открито, нямаше къде да се скрият.

Бупу заприпка ентусиазирано напред, но не след дълго осъзна, че я следват само неколцина земерови. Раздразнена, тя се обърна и извика:

— Идвате. Голям Бълп там.

— Погледни! — Златна Луна сграбчи ръката на Танис.

От другата страна на огромния павиран площад се виждаше килнат на една страна каменен покрив, издигнат върху няколко високи, пропукали се мраморни колони. Мъглата се разреди и Танис видя зад колоните някакъв двор. След това облаците отново обгърнаха онова, което някога навярно е било най-красивата сграда в Ксак Тсарот.

— Дворецът — потвърди Райстлин и се закашля.

— Шшт! — Златна Луна разтърси ръката на Танис. — Виждаш ли го? Не, чакай…

Мъглата продължаваше да обгръща всичко и спътниците побързаха да се отдръпнат в сенките. Джуджетата се върнаха тичешком и се скупчиха зад Райстлин.

Бупу се обърна към Танис, надничайки иззад ръкава на магьосника:

— Ето дракон. Него искаш? Наистина беше драконът.

Черна и бляскава, с прибрани до тялото лъскави криле, Кхисант се измъкна изпод покрива и наведе глава, за да мине между колоните. Спря се и огледа мъглата, а червените й очи проблеснаха. Задните й крака и гущеровата опашка не се виждаха от десетметровото тяло, което заемаше почти целия двор. До нея стоеше огромен драконянин. Очевидно спореха за нещо, защото Кхисант изглеждаше гневна. Драконянинът й бе донесъл лоши вести за появата на непознати в града, които умеели да се бият и носели кафяв жезъл, чието описание беше познато на всеки драконянин в тази част на континента Ансалон.

— Не вярвам! Никой не може да оцелее! — Гласът й бе мек, почти мъркащ, но драконянинът потрепери. — Жезълът не е с тях. Щях да го усетя. Казваш, че са още горе? Сигурен ли си?

Той преглътна и кимна.

— Няма друг път надолу освен лифта, ваше величество.

— Има, глупако — изръмжа Кхисант. — Онези нещастници, джуджетата, са плъзнали навсякъде като паразити. Жезълът е у натрапниците и те се опитват да се доберат до града. Това означава само едно — искат да вземат Дисковете! Интересно как са разбрали за тях? — Тя вдигна глава и подуши въздуха, но мъглата бе гъста.

Кхисант изръмжа.

— Жезълът! Този отвратителен жезъл! Верминаард отдавна трябваше да го унищожи. Но не, той е много зает да воюва, а аз трябва да се свирам тук, в катакомбите.

— Можеш да унищожиш дисковете — предложи драконянинът.

— Да не мислиш, че не съм пробвала, глупако? — изръмжа Кхисант и вдигна глава. — Не, тук вече е прекалено опасно. Щом тези натрапници знаят тайната, сигурно са я научили и други. Дисковете трябва да се преместят на сигурно място. Осведоми бог Верминаард, че напускам Ксак Тсарот. Ще се присъединя към него в Пакс Таркас и ще доведа пришълците, за да ги разпита.

— Да осведомя бог Верминаард? — попита шокиран драконянинът.

— Точно така — отвърна жлъчно драконът. — Щом държиш толкова на формата на изказа, поискай разрешение от моя господар. Предполагам, че си изпратил повечето наемници горе?

— Да, кралице — поклони се драконянинът. Кхисант обмисли положението.

— В крайна сметка, може и да не си чак такъв идиот. Аз ще се справя тук, долу, а ти съсредоточи силите си в горната част на града. Когато ги намерите, доведи ги право при мен, но не ги осакатявайте повече от необходимото. И внимавайте с жезъла!

Драконянинът падна на колене пред Кхисант, която подуши още веднъж въздуха и се оттегли в сенките, от които беше изпълзяла. Съществото прекоси площада и към него се присъединиха други, изскочили от мъглата. Размениха няколко думи на неразбираемия си език и потеглиха по северната улица. Крачеха нехайно, като се смееха на някакви техни шеги, и скоро изчезнаха в мъглата.

— Май не изглеждат притеснени — обади се Стърм.

— Никак — съгласи се мрачно Танис. — Смятат, че сме в ръцете им.

— Нека погледнем истината в очите. Те са прави. В плана, който обсъждахме, има една основна грешка. Дори да успеем да вземем Дисковете, без драконът да ни усети, трябва да се измъкнем през горните нива, които гъмжат от драконяни.

— Попитах те преди, ще те попитам и сега. Имаш ли някакъв по-добър план?

— Аз имам — намеси се Карамон. — Не че не те уважавам, Танис, но всички знаем как се отнасят елфите към битките. — Воинът посочи двореца. — Драконът очевидно живее там. Нека, както планирахме, да го подмамим навън и да се бием с него, а не да се промъкваме в бърлогата му като крадци. След като го унищожим, ще вземем Дисковете.

— Скъпи братко — прошепна Райстлин, — силата ти е в ръката и меча, а не в мозъка. Както още в началото на приключението спомена рицарят, Танис е мъдър. Добре е да не го забравяш. Какво знаеш за драконите? Сам видя какво могат. — Райстлин млъкна, защото се разкашля, извади мека кърпа от ръкава на робата си и Танис видя, че по нея имаше кръв.

След малко магът продължи:

— Възможно е да се пребориш със смъртоносния й дъх, да се предпазиш от ноктите и опашката й, която като едното нищо може да събори тези колони, но как ще се справиш с магията? Драконите са най-древните магьосници на света. Тя може да те омагьоса точно така, както аз омагьосах тези дребни приятелчета. Може да те приспи само с една дума и след това да те убие в съня ти.

— Добре де — примири се Карамон, — това сега го научавам. Но по-дяволите, някой знае ли нещо за тези същества?

— В Соламния се говори много за тях- изрече тихо Стърм.

„И той иска да се бие с дракона — осъзна Танис. — Постоянно мисли за Хума, идеалния рицар, Проклятието на драконите.“ Бупу задърпа ръкава на Райстлин.

— Хайде. Тръгва. Няма други шефове. Няма дракон. — Тя и другите джуджета зашляпаха с босите си крака през площада.

— Е? — Танис изгледа въпросително групата.

— Не виждам избор — отвърна рязко Стърм. — Няма да се изправяме лице в лице с врага, а ще се крием зад някакви джуджета-земерови! Но рано или късно ще трябва да се срещнем с тези чудовища!

Рицарят се обърна и закрачи през площада, вирнал гордо глава. Останалите го последваха.

— Възможно е притесненията ни да се окажат напразни. — Танис почеса брадата си и погледна към почти закрития от мъглата дворец. — Може би това е единственият жив дракон в Крин, оцелял от Епохата на сънищата.

Райстлин изви устни.

— Не забравяй звездите, Танис. Кралицата на мрака се е върнала. Припомни си какво се пее в химна: „Крясъкът на поклонниците й.“ Нейни поклонници са драконите, поне така говорят преданията. Тя се е върнала, а заедно с нея и те.

— Оттук! — Бупу се лепна за Райстлин и посочи улицата, която водеше на север. — Онази къща!

— Поне е сухо — измърмори Флинт.

Свиха по улицата и реката остана зад тях. Тази част на града явно е била от най-бедните, дори в годините на разцвета му. Сградите едва се крепяха. Когато приближиха, джуджетата започнаха да подсвирват и припяват. Стърм изгледа Танис с тревога.

— Можеш ли да им кажеш да млъкнат? — попита полуелфът Бупу. — За да не ни намерят драконяните… ъъъ, шефовете.

— Пуф! — сви рамене тя. — Няма шефове. Те не идва тук. Страх от голям Бълп.

Танис се усъмни в думите й, но наистина не видя никакви драконяни. Според досегашните му наблюдения съществата предпочитаха да водят добре уреден живот на военни, а улиците в тази част на града бяха заринати с мръсотия и отломки. Из разрушените сгради щъкаха само земерови, които ги зяпаха, докато минаваха покрай тях. Бупу и другите омагьосани джуджета се бяха скупчили около Райстлин и на практика го носеха на ръце.

Драконяните определено не бяха глупави, помисли си Танис, щом позволяваха на робите си да водят необезпокояван личен живот дотолкова, доколкото това не им създаваше проблеми. Не лоша идея, като се имаше предвид, че броят на джуджетата превъзхождаше десетократно техния. Въпреки че се славеха като помияри, когато се окажеха притиснати в ъгъла, джуджетата-земерови умееха да се бият.

Бупу сви в най-тъмната, мръсна и отвратителна пресечка която Танис беше виждал. Сградите надвисваха над главите им като подкрепящи се пияници, излезли от кръчма. Навсякъде се носеше непоносима смрад. Някакви дребни същества се разшаваха и джуджетата ги подгониха с радостни крясъци.

— Вечеря! — изписка едно и облиза устни.

— Но това са плъхове! — извика ужасено Златна Луна.

— Трябва ли да влизаме тук? — попита Стърм и изгледа подозрително едва крепящите се сгради.

— Тази миризма може да убие и трол — добави Карамон. — Освен това предпочитам да загина в схватка с дракон, а не под развалините на такава барака.

Бупу посочи най-ужасните огради.

— Голям Бълп.

— Ако искаш, остани да пазиш — обърна се Танис към Стърм. — Аз отивам да говоря с този Голям Бълп.

— Не. — Рицарят го избута от пътя си и мина пред него. — Идвам с теб.

Уличката зави няколко пъти и свърши пред полуразрушена тухлена стена. Пътят им за отстъпление беше препречен от множество джуджета, които бяха тръгнали след тях.

— Засада! — изръмжа Стърм и извади меча си.

Джуджетата се паникьосаха при вида на стоманеното острие и побягнаха през глава. Бупу го изгледа с отвращение и се обърна към Райстлин:

— Спри него или няма заведа при Голям Бълп.

— Прибери меча си, Стърм — изсъска Райстлин, — освен ако не смяташ, че го вадиш срещу достоен противник.

Рицарят го изгледа страшно и Танис за миг помисли, че ще го нападне, но той пусна оръжието.

— Не знам какви игрички играеш, Райст, но ти умираше от желание да дойдем в този град още преди да бяхме разбрали за дисковете. Защо? Какво търсиш тук?

Райстлин не отговори, само го изгледа злобно със странните си очи, след което се обърна към Бупу:

— Те няма повече да правят така, малката. Тя се огледа и почука два пъти на една стена.

— Тайна врата — заяви важно.

От другата страна й отговориха също с две почуквания.

— Сигнал. Чука три пъти. Сега ще ни пуснат.

— Но тя почука само два пъти… — разсмя се Тас, но млъкна, когато Бупу го погледна.

Известно време не се случи нищо. Джуджето се намръщи и почука още два пъти. Отново отговориха с две почуквания. Накрая Бупу се развика на стената.

— Знам тайния код. Пусни вляза!

— Тайният код е пет! — отвърна приглушен глас.

— Почуках пет! — ядоса се Бупу. — Пускай!

— Почука шест.

— Аз броих осем — обади се втори глас.

Бупу натисна вратата с две ръце и тя се отвори без никакво затруднение.

— Почукам четири. Пусни вътре! — И размаха гневно юмрук.

— Добре — изръмжа първият глас.

Тя затвори вратата и отново почука два пъти. Танис погледна притеснено кендера, който едва сподавяше смеха си. Вратата отново се отвори.

— Влизай. Но това не четири — прошепна й той, но така, че да го чуят всички. Тя не му обърна внимание и влезе вътре, влачейки торбата си по пода.

— Отиваме при Голям Бълп.

— Водиш това много при Голям Бълп? — Единият от стражите се зазяпа в огромния Карамон и високия Ривъруайнд и ченето му увисна.

— Отиваме при Голям Бълп — повтори гордо Бупу. Стражът заотстъпва заднишком, без да сваля поглед от странната група. Изведнъж се обърна и се втурна да бяга, крещейки с всичка сила:

— Армия! Влезе армия! — Ехото отекна по цялата улица.

— Ба! — изсумтя Бупу. — Тъп глъп-фунгер! Хайде! Отива при Голям Бълп.

Тя закрачи по коридора, притиснала торбата към гърдите си. Виковете на стража още отекваха по коридора.

— Армия! Армия гиганти! Спасявайте Голям Бълп.

Великият Голям Бълп, Фудж I бе земеров сред земеровите. Изглеждаше почти интелигентен, а освен това се говореше, че е ужасно богат и невероятен негодник. Бълп открай време бе най-таченият клан в Ксак Тсарот, или „Т“, както му викаха самите те, още откакто една нощ Нулф Бълп паднал мъртвопиян в пещерата и открил града. На сутринта, когато изтрезнял, го обявил за собственост на своя клан. Бълп веднага се нанесли и били така благосклонни да позволят и на клановете Стъд и Глъп да се заселят в града.

Според стандартите на земеровите животът в града беше прекрасен. Външният свят не ги интересуваше (макар същият този свят да нямаше никакво понятие, че са тук, а дори да имаше, едва ли щеше да даде и пет пари). Бълп не срещаха никакви трудности да налагат властта си над другите кланове, тъй като лифтът бе конструиран от техен представител на име Глунгу с научно мислене (някои завистливи членове на клана Стъд разпространяваха слухове, че майка му била гном). Лифтът им позволяваше да тършуват из джунглата над града, което повишаваше неимоверно благоденствието им. Глунгу Бълп се превърнал в герой и бил провъзгласен за Голям Бълп. Така главатарството на клановете останало във вечно владение на Бълп.

Минали години и външният свят изведнъж проявил интерес към Ксак Тсарот. Новодошлите драконяни и самият дракон помрачили безгрижния живот на земеровите. Първоначално те възнамерявали да прочистят града от малките мърляви досадници, но джуджетата, водени от великия Фудж, се държали толкова угоднически, че съществата проявили милосърдие и само ги поробили.

След стотиците безгрижни години в Ксак Тсарот на джуджетата им се наложило да работят. Драконяните ремонтирали няколко сгради и поставили града на бойна нога и животът на джуджетата се стъжнил, защото трябвало да чистят, да готвят и да поправят разни работи.

Да се каже, че Големият Бълп бе доволен от ситуацията, би било лъжа. Той прекарваше часове в размисъл как да прогони омразния дракон и естествено знаеше къде е леговището му, дори беше открил таен проход дотам, тъй като беше впечатлен от огромното количество красиви камъни и лъскав монети в подземното помещение.

В дните на буйната си младост Големият Бълп бе попътувал из света и знаеше, че другите народи ценяха тези вещи и даваха срещу тях чудни шарени дрешки (а земеровите имаха особена слабост към тях). Тогава той нарисува импровизирана карта, за да не се изгуби, ако му се наложи отново да стигне до съкровищницата. Дори прояви достатъчно разум да почисти дребните камъчета.

Фудж от месеци мечтаеше за това богатство, но така и не му се удаде възможност да го зърне отново. Причините бяха две: първата — че драконът не излезе повече оттам, а втората — че така и не успя да разбере какво е нарисувал на картата. Защо драконът не си отидеше завинаги или не се появеше някой герой, който да го прободе с меча си? Такива бяха най-съкровените мисли на Фудж и точно такова беше положението, когато чу крясъците на стражите, че идела армия. И когато Бупу успя да го измъкне изпод леглото и му обясни, че не го напада никаква армия от гиганти, той най-сетне повярва, че мечтите му са на път да се сбъднат.

— Значи сте дошли да убиете дракона? — попита великият Голям Бълп.

— Не, не сме дошли за това — отвърна Танис. Спътниците стояха пред трона на джуджето, което Бупу им бе представила като великия Голям Бълп. Докато влизаха в тронната зала, тя ги наблюдаваше много внимателно за най-малкия признак на непочтителност. Не остана разочарована. При добро желание физиономиите им можеха да се определят като зашеметени. Първите земерови се бяха постарали да украсят залата на господаря си с всичко шарено, което бяха успели да докопат от развалините на Ксак Тсарот. Следвайки максимата, че десет метра златоткана тъкан са по-добри от един метър, и необременявани от добрия вкус, те бяха украсили с блестящи материи всеки квадратен сантиметър от помещението. От тавана висяха огромни гоблени (някои с главата надолу). Възможно бе някога да са били изящни произведения, отразяващи живота на града и неговите хора, но в желанието си да ги освежат джуджетата ги бяха нацапали с какви ли не краски. Стърм бе шокиран от един яркочервен Хума, който се биеше с дракон на морави петна под изумруденозелено небе.

В помещението присъстваха и множество прекрасни голи статуи, разположени на най-необичайни места. Джуджетата бяха сметнали и снежнобелия мрамор за скучен и безцветен. Затова бяха боядисали статуите с толкова реализъм и фантазия че Карамон само хвърли притеснен поглед към Златна Луна, изчерви се, забоде нос в земята и не го вдигна повече.

Всъщност основният проблем на групата възникна, кога направиха опит да запазя сериозните си изражения в галери ята на ужасите. Тас се провали безнадеждно. Завладя го такъв непреодолим порив па кикот, че Танис се принуди да го изпрати вън, за да се съвземе. Останалите се поклониха пред великия Фудж, само Флинт остана прав, стиснал зъби с ръка на брадвата.

Преди да влязат в двореца на Големия Бълп, той беше хванал ръката на Танис и го бе предупредил:

— Не се заблуждавай от цялата бутафория. Тези същества са много лукави.

При влизането им Фудж имаше доста изплашен вид. Райстлин изрече няколко любезности, които успокоиха, но донякъде и разочароваха Големия Бълп.

Магьосникът обясни, спорадично прекъсвайки речта си от пристъпи на кашлица, че били дошли с мир, не желаели да причиняват неприятности и само искали да вземат от леговището на дракона някакви предмети с религиозна стойност, след което да си отидат, за предпочитане незабелязани от дракона.

Това никак не съвпадаше с плановете на Големия Бълп. Той предположи, че не е чул добре. Затова се наведе от позлатения си троп, размаха шарените си одежди и спокойно заяви:

— Вие тук. Имате мечове. Убиете дракон.

— Не — отвърна Танис, — както обясни нашият приятел, драконът охранява един предмет, който принадлежи на нашите богове. Ние искаме да го вземем и да се махнем от града, преди драконът да е забелязал, че го няма.

Големият Бълп са намръщи.

— Откъде знам, че няма вземе всичко съкровище и остави в град само побеснял дракон? Там голямо съкровище, много красиви камъни.

Райстлин го изгледа с блеснали очи. Стърм, който си играеше с дръжката на меча, отправи към магьосника презрителен поглед.

— Ще ти донесем хубави камъни — увери го Танис. — Помогни ни и ще ти донесем цялото съкровище. Ние искаме само нашия свещен предмет.

На Големия Бълп вече му бе станало ясно, че си има работа с крадци и лъжци, а не с героите, които беше очаквал. Тези очевидно се страхуваха от дракона толкова, колкото и той самият. Хрумна му една мисъл.

— Какво искате от Голям Бълп? — попита Фудж със зле прикрита досада.

Танис въздъхна облекчено. Най-после!

— Бупу ни каза, че сте единственият в града, който може да ни заведе в бърлогата на дракона.

— Заведа!? — Джуджето се изуми и побърза да се увие плътно в робата си. — Няма! Голям Бълп не може загине. Народ се нуждае от мен.

— Не, не, нямах това предвид — побърза да го успокои Танис. — По-скоро ни дайте карта или изпратете някой да ни заведе.

— Карта! — Фудж избърса потта от челото си с ръкава на робата. — Това трябвало каже първо. Карта. Да. Ще дам карта. Дотогава яжте. Гости на Голям Бълп. Стражи отведат в обедна зала.

— Благодаря, не сме гладни — отвърна любезно Танис. На път за тронната зала бяха минали през обедната. Смрадта бе достатъчна да убие дори апетита на Карамон. — Ние си носим храна — продължи Танис, — трябва ни само малко време, за да си починем и да обсъдим плановете си.

— Сигурно. — Джуджето се наведе напред. Двама стражи му помогнаха да слезе от трона, защото краката му не достигаха земята. — Идете в чакалня. Седнете. Яжте. Говорете. Аз пратя карта. Може кажете планове на Голям Бълп?

Танис хвърли бърз поглед към него и видя лукавата искра в очите му. Изведнъж му стана студено, защото си даде сметка, че той съвсем не бе клоунът, за който се представяше. Съжали, че не се бе посъветвал по-подробно с Флинт.

— Плановете ни още не са готови, ваше величество — отговори полуелфът.

Големият Бълп вече ги знаеше. Още преди много време беше пробил дупка в една от стените на чакалнята, за да подслушва онова, което поданиците му си говореха, докато чакаха аудиенция — така разбираше с какво възнамеряват да го безпокоят. Така узна и плановете на компанията, но не се издаде Тази му благосклонност навярно се дължеше и на употребата на термина „ваше величество“. Досега не беше чувал титла, която така да му подхожда.

— Ваше величество — повтори той, въздъхна с облекчение и тупна един от стражите по врата. — Да запомниш. Отсега нататък ще ми викате „Ваше величество“.

— Д-да, д-да, ваше величество — заекна джуджето.

Великият Фудж направи царствен жест и спътниците напуснаха залата. Докато излизаха, Големият Бълп, Фудж I остана изправен с усмивка, която смяташе за любезна. След това изражението му се промени и усмивката му стана толкова крива и зла, че стражите се струпаха около него в очакване.

— Ти — каза на единия, — иди в покои. Донеси карта. Дай на глупаци в друга стая.

Стражът отдаде чест и изхвърча навън. Другият остана наблизо и продължи да го зяпа с отворена уста. Фудж се огледа иго придърпа още по-близо, чудейки се как да формулира следващата си заповед. Бяха му нужни герои и щом такива нямаше, щеше да ги направи сам от наличните боклуци. Ако драконът ги погубеше, загубата нямаше да е голяма, но ако успееха да го убият, тогава джуджетата щяха да получат онова, което им бе по-скъпо от всички красиви камъни в Крин — сладките, безгрижни дни на свободата! И повече никой нямаше да ги кара да работят.

Фудж се наведе и прошепна на стражника:

— Иди при дракон. Предай много поздрави от негово величество Голям Бълп, Фудж I. Кажи му…