Маргарет Вайс, Трейси Хикман
Дракони на есенния здрач (36)

Глава 12
Причтата за скъпоценния камък.
Предателят е разкрит.
Дилемата на Тас.

— Престани, безсрамнико! — изписка Карамон и шляпна по ръката Ебен, който го опипваше под ризата.

Жените в килията се разсмяха толкова гръмко на закачката им, че Танис погледна разтревожено към стаята на стражите.

Марита побърза да го успокои:

— Не се притеснявай за тях! На този етаж има само двама и те през цялото време са пияни, особено сега, когато армията се изнесе. — Тя вдигна поглед от ръкава, който пришиваше, и поклати тъжно глава. — Колко отдавна не съм ги чувала да се смеят, бедничките. Напоследък хич не им е до смях.

В килията бяха наблъскани трийсет и четири жени, а Марита им беше казала, че в съседната има шейсет, които живееха при такива условия, че дори и най-закоравелите аскети биха се ужасили. Жените не разполагаха с нищо друго, освен с по някоя и друга дреха. Пускаха ги за кратка разходка само сутрин, а през останалото време шиеха драконянски униформи. Макар че се намираха тук само от няколко седмици, лицата им бяха бледи и изпити, а телата — слаби и немощни, поради липсата на питателна храна.

Танис се отпусна. Въпреки че познаваше Марита едва от няколко часа, чувстваше, че може да се довери на преценката й. Тя беше успокоила ужасените жени, когато групата нахлу в килията им, а после изслуша плана им и се съгласи, че има вероятност да успеят.

— Нашите мъже ще дойдат с вас — каза на Танис, — но ще имате проблеми с Висшите Търсачи.

— Съветът на Висшите Търсачи е тук? — попита изненадано той. — Като затворници?

Марита кимна и се намръщи.

— Това е наградата им, задето повярваха на черния посветен. Сигурна съм, че няма да ви последват. А и защо? Господарят на драконите все пак се е погрижил да не работят в мините. Но ние сме с вас. — Тя огледа жените, които закимаха, без да се колебаят. — Само не излагайте децата ни на опасност.

— Не мога да обещая — каза Танис. — Не искам да прозвучи жестоко, но сигурно ще се наложи да се бием с дракона и тогава…

— Да се биете с дракона? С Кремък? — Марита го изгледа развеселено. — Дрън-дрън! Не закачайте това нещастно създание. Всъщност, ако й сторите нещо, децата няма да ви го простят — толкова я обичат.

— Дракона ли? — попита невярващо Златна Луна. — Какво им е направила? Заклинание?

— Не. Съмнявам се, че Кремък може да омагьоса някого или нещо. — Марита се усмихна тъжно. — Бедното създание не е с всичкия си, откакто собствените й деца били избити по време на някаква голяма война. Сега смята, че нашите деца са нейни. Не знам откъде я е изкопал Верминаард, но ми е жал за нея. Надявам се само, че някога той ще си плати за всичко, което е сторил! — Тя прегриза злобно конеца.

— Няма да ви е трудно да освободите децата — продължи след малко Марита. — Кремък винаги спи до късно. Ние ги храним, после ги извеждаме на разходка, а тя изобщо не се събужда. Така и няма да разбере, че ги няма, горката.

Изпълнени с надежда за пръв път от седмици насам затворничките започнаха да преправят дрехите си така, че да станат на мъжете. Нещата вървяха добре до момента, в който трябваше да се маскират.

— Да се обръсна?! — Стърм така изрева, че жените се дръпнаха ужасени. Той не разбираше същността на маскировката, но когато му обясниха, че това е най-добрият начин да прекосят открития двор и да поемат към мините, се съгласи. Въпреки това категорично заяви, че по-скоро ще умре сто пъти в ръцете на Господаря на драконите, отколкото да си обръсне мустаците. Успокои се едва когато Танис предложи да скрие лицето си с шал.

Тъкмо уредиха този проблем, когато Ривъруайнд на свой ред отказа да се преоблече като жена. Не помогнаха никакви доводи. Накрая Златна Луна дръпна Танис встрани и му обясни, че в тяхното племе карали мъжете, които са проявили малодушие пред лицето на врага, да се обличат в женски дрехи и да ходят така, докато не докажат храбростта си. Танис отстъпи пред този аргумент, но Марита продължи да мисли как да маскират варварина.

След безкрайни обсъждания решиха Ривъруайнд да се увие в дълго наметало, да върви прегърбен и да се подпира на тояжка като старица. Оттам нататък нещата тръгнаха гладко — поне на първо време.

Лорана отиде при Танис, който тъкмо увиваше лицето си с шал.

— А ти защо не се обръснеш? — попита го тя и пипна брадата му. — Или, както казва Гилтанас, ти доставя удоволствие да навираш в очите ни човешката си същност?

— Нищо подобно. Просто ми писна да я отричам, това е. — Той си пое дълбоко въздух. — Лорана, извинявай, че ти говорих така в Сла-Мори. Нямах право…

— Напротив. Наистина се държах като влюбена хлапачка и изложих на опасност живота ви. — Гласът й потрепери, но го овладя. — Това няма да се повтори. Ще докажа, че мога да ви бъда от полза — увери го тя, макар да не знаеше как точно ще го направи.

Въпреки че говореше с гордост за бойните си умения, през целия си живот не беше убила дори заек. А в момента толкова я беше страх, че стисна треперещите си ръце зад гърба, за да не ги види Танис. Внезапно почувства, че ще загуби самообладание и ще потърси успокоение в прегръдката му, затова побърза да се отдалечи и да помогне на Гилтанас да се маскира.

Танис си каза, че Лорана най-после се държи като възрастен човек и това е много хубаво, но категорично отказа да си признае, че всеки път, когато погледнеше огромните й сияйни очи, душата му замираше.

Следобедът мина бързо, настъпи вечерта и дойде време жените да отнесат вечерята на мъжете в мините. Спътниците изчакаха в напрегнато мълчание да минат стражите, забравили всякакви закачки. Тогава възникна и последният проблем. Райстлин, който беше кашлял до изнемога, заяви, че е твърде изморен, за да ги придружи. Карамон предложи да остане с него, но магьосникът го изгледа раздразнено и каза да не се прави на глупак.

— Тази вечер нямате нужда от мен — прошепна той. — Оставете ме на мира. Трябва да се наспя.

— Не съм съгласен да го оставяме тук… — започна Гилтанас, но преди да беше довършил мисълта си, отвън се чу шум от ноктести крака и дрънчене на посуда. Вратата се отвори и влязоха двама драконяни, които лъхаха на вкиснато вино. Единият залитна и впери празен поглед в жените.

— Размърдайте се — нареди грубо той.

„Жените“ се изнизаха в коридора, където шест джуджета-земерови държаха тенджери с някаква неописуема манджа. Карамон подуши лакомо въздуха, но сбърчи отвратено нос. Драконяните затръшнаха вратата на килията. Последното, което воинът видя, бе Райстлин, увит в одеяла, полегнал в най-тъмния ъгъл.

 

Физбан плесна с ръце.

— Чудесно, момчето ми! — възхити се той, когато част от стената в Стаята с механизма помръдна и се отвори.

— Благодаря — отвърна скромно Тас. — Всъщност да намериш секрета на една тайна врата е много по-трудно, отколкото да я отвориш. Не знам ти как успя. Смятах, че съм прегледал навсякъде.

Той започна да се промъква през вратата, но внезапно спря, защото му хрумна нещо.

— Физбан, можеш ли да кажеш на твоето светещо кълбо да не идва с нас? Или поне докато не разберем дали оттатък има някой. Ако ни последва, ще ни открият веднага, а не сме далеч от покоите на Верминаард.

— Боя се, че не мога — поклати глава Физбан. — Не обича да остава само в тъмното.

Таселхоф кимна разбиращо. Очакваше нещо подобно. Е, нямаше смисъл да се тревожи. Както казваше майка му, ако млякото се разлее, котката ще го излочи.

За щастие от другата страна нямаше никой. Той се обърна да помогне на Физбан и се зае да изучава обстановката. Намираха се в тесен коридор, в края на който имаше стълби, които се спускаха надолу в мрака. Изглежда, бронзовите врати на източната стена бяха единственият друг изход.

— Сега сме точно над тронната зала — измърмори Тас. — Тези стълби сигурно водят към нея. Предполагам, че се охраняват от стотици драконяни, затова изключваме тази възможност. — Той долепи ухо до вратата. — Нито звук. Дай да огледаме наоколо. — Кендерът бутна бронзовата врата и тя се отвори без никакво усилие. Спря и се ослуша. След малко пристъпи предпазливо, следван от Физбан и огнената топка.

— Прилича на художествена галерия. — Той огледа стените, покрити с прашни и избелели картини. През високите прозорци се виждаха звездите и върховете на планините. Тас разбра къде се намират и бързо начерта наум една карта.

— Ако изчисленията ми са правилни, тронната зала е на запад, а леговището на дракона — още по на запад от нея. Поне така мисля, защото драконът се запъти натам, когато Верминаард излезе. Освен това трябва да може да излита от сградата, така че леговището му се намира на такова място, което има пряк излаз към небето — нещо като шахта или друг голям отвор. Оттам можем да наблюдаваме какво става.

Тас бе толкова зает с разсъжденията си, че не обръщаше внимание на Физбан. А магьосникът бродеше из залата и оглеждаше внимателно картините, сякаш търсеше някоя определена.

— А, ето я! — измърмори той, след което се обърна и прошепна: — Таселхоф!

Кендерът вдигна глава и видя, че картината сияеше с мека светлина.

— Я виж ти! — Тас занемя от възхищение, но след малко каза: — Е, какво толкова. Картина с червени дракони, които нападат Пакс Таркас и…

Гласът му замря. Срещу червените дракони се бяха възправили соламнийски рицари, яхнали други дракони, които бяха прекрасни — златни и сребърни. Мъжете размахваха оръжия и от тях струяха лъчи. Тогава разбра! Съществуваха и златни дракони, но някой трябваше да ги открие. Те щяха да победят злите дракони. Освен това съществуваше…

— Ето го копието!!!… — Кендерът направо онемя. Старецът кимна.

— Да, най-сетне разбра и видя отговора. Ще го запомниш. Но не сега. Не сега. — Той разроши косата му със сбръчканата си ръка.

— Дракони. За какво говорех? — Тас не си спомняше нищо. И какво правеше пред тази картина, която почти не се виждаше от прах? Кендерът тръсна глава, Физбан сигурно се беше пошегувал. — Ами да! Леговището на дракона. Ако изчисленията ми са верни, то се намира ей там. — И тръгна в тази посока.

Магьосникът го последва с усмивка.

 

Добраха се до мините без произшествия. Видяха съвсем малко стражи и почти всички изглеждаха полузаспали от скука. Никой не обърна внимание на групичката жени, която мина бързо покрай пламтящата пещ, захранвана денонощно от множество уморени до смърт джуджета, и навлезе в мините. Драконяните заключваха нощем мъжете в големи пещери и се връщаха при джуджетата да ги наблюдават. Не виждаха смисъл да охраняват хората, тъй като те нямаше да тръгнат никъде без семействата си.

Когато отидоха при тях, за да им занесат вечерята, Танис се увери, че Верминаард е бил прав — мъжете наистина не искаха да бягат. Те гледаха недоверчиво Златна Луна, за тях тя си оставаше варварка — акцентът й бе странен, а дрехите й — още по-странни. Разказваше им за дракона и синята светлина, която го беше изгорила, за това, как самата тя беше оцеляла, но това им звучеше като детска приказка. А нямаше с какво друго да ги убеди, освен с лъскавите платинени дискове.

Хедерик, Теократът на Солас, първи я провъзгласи за вещица, шарлатанка и богохулница. Той им припомни случката в хана и размаха като доказателство осакатената си ръка. Но всички знаеха, че боговете на Търсачите не бяха опазили града от драконите.

Все пак мнозина проявиха интерес към възможността па избягат, защото не искаха да живеят в мръсотия и мизерия, а освен това разбираха, че когато желязото в недрата на планините се изчерпи, животът им нямаше да струва и пукната пара за Верминаард.

Но Висшите Търсачи, които дори и в затвора се възприемаха като ръководен орган, възроптаха срещу този, според тях безразсъден план.

Завърза се ожесточен спор, който, както изглеждаше можеше да продължи с дни. Танис не беше очаквал такъв развой на нещата, затова побърза да каже на приятелите си да застанат до вратите, в случай че стражите чуят суматохата и се върнат. Златна Луна стоеше безпомощна сред мъжете и чувстваше, че всеки момент ще се разплаче. Беше толкова вдъхновена от новите си убеждения и така копнееше да ги разпространява сред хората, че този провал я докара до ръба на отчаянието.

— Това е сбирщина глупаци — прошепна Лорана и седна до Танис.

— Не е — отвърна той и въздъхна. — Ако беше, щеше да им е много по-лесно. Обещаваме им нещо фантастично в замяна на единственото, което им е останало — живота. И за какво? За да тръгнат по хълмовете и да нямат миг покой? Тук поне са живи — засега.

— Що за живот е това?

— Въпросът ти е много уместен, девойко — обади се тих мъжки глас.

Двамата се обърнаха едновременно и видяха Марита коленичила в ъгъла до някакъв мъж, който лежеше върху груба потелка. Възрастта му не можеше да се определи, защото болестта и изтощението бяха заличили всичко в него. Той се надигна мъчително и протегна бледата си, немощна ръка. Въздухът излизаше със свистене от хилавите му гърди. Марита опита да го спре, но мъжът я погледна ядосано.

— Знам, че съм зле! Но това не означава, че трябва да умра от скука. Доведи ми тази варварка.

Танис погледна въпросително Марита. Тя се изправи от дръпна встрани.

— Това е Елистан — осведоми го тя, сякаш името му беше известно на всеки. И понеже Танис не реагира, добави: — Той е един от Висшите Търсачи на Хейвън. Хората го обичаха и уважаваха, защото единствен се осмели да говори против Господаря на драконите. Но никой не го послуша и не пожела да го чуе.

— Но защо говориш за него в минало време? Та той все още е жив.

— Няма да е задълго. — Марита избърса една сълза. — И преди съм виждала тази болест. Баща ми умря от нея. Сякаш нещо ги изгаря отвътре. Беше подлудял от болка последните няколко дни. Според мен вече му се вижда краят.

— Не съм убеден — усмихна се Танис. — Златна Луна е посветена. Тя може да го излекува.

— Не бих заложила и пукнат грош — отвърна скептично Марита. — Освен това не трябва да му вдъхваме напразни надежди. Нека си отиде в мир.

— Златна Луна — повика я Танис, — този човек има нужда от помощта ти. — Той я отведе при Елистан, без да обръща внимание на Марита. Изопнатото от безсилие и разочарование лице на варварката омекна, когато видя окаяното положение, в което се намираше нещастникът.

Елистан вдигна поглед към нея.

— Девойко — гласът му едва се чуваше, — твърдиш, че носиш послание от древните богове. Ако наистина хората са онези, които са извърнали лице от тях, а не обратното, както винаги сме смятали, защо чакаха толкова дълго да оповестят съществуването си?

Златна Луна коленичи до умиращия и се замисли как по-добре да формулира отговора си. Накрая каза:

— Представи си, че вървиш в гората и носиш в ръка най-ценното нещо, което притежаваш — рядък и прекрасен скъпоценен камък. Изведнъж те напада ужасно чудовище. Ти изпускаш камъка и побягваш. А когато разбираш, че си го изгубил, те е страх да се върнеш и да го потърсиш. Тогава някой ти дава друг скъпоценен камък. Дълбоко в сърцето си знаеш, че той не е толкова ценен, но все още те е страх да се върнеш за него. Това какво означава — че камъкът вече не е в гората или че все още лежи там, където си го изтървал, и те чака да се върнеш за него? Елистан затвори очи и въздъхна тъжно.

Разбира се, че камъкът стои там и чака ние да се върнем. Какви глупаци сме! Защо нямам повече време да опозная боговете ти!

Златна луна пое въздух лицето й стана почти толкова бяло, колкото на умиращия.

— Ще ти бъде дадено време — прошепна тя и пое ръката му в своята.

Погълнатия от сцената Танис се сепна, защото някой докосна рамото му. Той се хвана за меча и се извърна, но зад него стояха Стърм и Карамон.

— Какво има? Стражите ли?

— Още не — отвърна рязко рицарят. — Очакваме ги всеки момент. Но Ебен и Гилтанас ги няма.

 

Над Пакс Таркас се спусна нощ.

Пайръс стоеше в стаята си и нервничеше, защото бе придобил навика на човешките същества, когато приемаше формата им, да кръстосва напред-назад. Но сега в залата имаше място едва колкото да разпери криле, макар да бе най-просторната в крепостта, при това бе разширена допълнително специално за него.

Той се насили да се успокои, легна на пода и впери поглед във вратата. Затова не забеляза двете глави, които надничаха над парапета на третия етаж.

Някой подраска по вратата. Пайръс вдигна нетърпеливо глава, но я отпусна с ръмжене, когато двама таласъми довлякоха в стаята някакво окаяно същество.

— Земеров! — изръмжа драконът, който с нисшите говореше на общия език. — Верминаард трябва съвсем да се е пообъркал, ако смята, че ще ям тези отвратителни твари. Хвърлете го в онзи ъгъл и изчезвайте! — Таласъмите побързаха да изпълнят нареждането му. Сестън се сви в ъгъла и зарида.

— Млъквай или ще те изпепеля само за да не ми мрънкаш на главата — заповяда раздразнено драконът.

Откъм вратата се чу тихо почукване, което разпозна моментално и червеният огън в очите му се разгоря.

— Влез!

На прага застана висок мъж, увит в дълго наметало и с качулка, която скриваше лицето му.

— Добре — отвърна Пайръс и люспите му застъргаха по пода. — Свали си качулката. Искам да виждам лицата на тези, с които разговарям.

Той я отметна и в същия момент високо горе някой си пое шумно дъх. Пайръс вдигна глава към тъмния балкон. Тъкмо обмисляше дали да не литне, за да види какво става, когато мъжът прекъсна мислите му.

— Разполагам със съвсем малко време, велики. Искам да се върна, преди да са ме заподозрели. Освен това трябва да докладвам на Господаря Верминаард…

— Всичко по реда си — прекъсна го Пайръс. — Какво са намислили онези глупаци, с които си се сдружил?

— Възнамеряват да освободят робите, да ги разбунтуват и така да принудят Верминаард да върне армията, която пътува към Куалинести.

— Само това?

— Да, велики. А сега трябва да предупредя Господаря на драконите.

— Дрън-дрън! Аз съм този, който ще потуши бунта, ако робите въстанат. Освен ако не кроят планове и за мен?

— Не, велики. Те много се боят от теб и затова ще изчакат, докато вие с Верминаард отлетите за Куалинести. Чак тогава ще освободят децата и ще се разпръснат в планините.

— Планът напълно подхожда на ограничената им интелигентност. Не се тревожи за Верминаард. Аз ще се погрижа да го осведомя, когато преценя, че е готов да научи новината. Назряват много по-важни събития. Много по-важни. Слушай внимателно. Днес този имбецил Тоде доведе един затворник… — Пайръс замълча и очите му проблеснаха. Гласът му премина в съскане. — Това е той! Онзи, когото търсим!

Мъжът застина от изненада.

— Сигурен ли сте?

— Естествено! — процеди злобно драконът. — Виждам го и в сънищата си! Той е там! Почти го докосвам! Цял Крин го търси, но аз го открих!

— Ще информирате ли Нейно Мрачно Величество?

— Не. Нямам доверие на вестоносците. Трябва лично да й доставя този човек, но сега не мога да напусна крепостта. Верминаард няма да успее сам да се справи с елфите. Дори тази война да е само фарс, все пак трябва да спазваме благоприличие. Освен това без тях светът ще стане по-добро място за живот. Ще отведа Вечния при Кралицата при първа възможност.

— Защо ми казвате всичко това? — запита мъжът с необичайно рязък тон.

— Защото ти трябва да го опазиш! — Пайръс намести по-удобно огромното си туловище. Плановете му се осъществяваха много скоростно. — Това, че посветената на Мишакал и мъжът със зеления камък пристигнаха при мен едновременно, е белег за могъществото на Нейно Мрачно Величество! Ще оставя на Верминаард удоволствието утре да се разправи с нея и приятелите й. Всъщност… — очите му светнаха — всичко може да мине съвсем гладко! Ако в суматохата премахнем мъжа със зеления камък, Верминаард може и да не разбере нищо! Когато робите се разбунтуват, намери този мъж. Доведи го тук и го скрий на най-долния етаж. Ще го отведа при Кралицата, когато унищожим хората и армията изличи Куалинести от лицето на Крин.

— Ясно. — Мъжът се поклони. — А моята награда?

— Ще си я получиш. А сега ме остави. Посетителят вдигна качулката си и излезе. Пайръс прибра криле, сви огромното си тяло на топка и остана така, вперил поглед в мрака. Чуваше се само хлипането на Сестън.

— Добре ли си? — попита тихо Физбан. Двамата с кендера седяха на балкона на третия етаж и не смееха да помръднат. Цареше пълен мрак — старецът беше затворил любопитното огънче под една ваза.

— Да — отвърна тъпо Тас. — Съжалявам, че не можах да се сдържа, въпреки че го очаквах, или нещо такова. Трудно ми е да приема, че някой, когото познаваш, може да се окаже предател. Мислиш ли-, че драконът ме чу?

— Не знам — въздъхна Физбан. — Въпросът е — какво да правим сега?

— Нямам представа — омърлуши се Тас. — Никога не съм се занимавал с мислене. Тръгнах с тях само защото смятах, че ще е забавно. Не можем да предупредим Танис и другите, тъй като не знаем къде са. А ако тръгнем да ги търсим, може да ни заловят и само да влошим нещата! — Той подпря брадичката си с ръце. — Знаеш ли, веднъж попитах баща ми защо кендерите са дребни, а не големи като хората и елфите. Много исках да бъда голям.

— И какво каза баща ти?

— Че сме били малки, защото сме вършели малките неща. „Ако се вгледаш по-внимателно в големите неща на този свят, ще видиш, че всички те представляват много малки неща, свързани по някакъв начин.“ Предполагам, че този огромен дракон представлява само множество малки частици кръв и плът. Разликата е в малките неща.

— Баща ти е много мъдър.

— Да. Не съм го виждал много отдавна. — Кендерът вирна брадичка и стисна устни. Ако баща му го видеше, нямаше да познае сина си в това дребно и разкиснато същество. — Но да оставим за Танис, Стърм и Златна Луна големите неща. Те ще се справят. А ние да се захващаме с малките, които не изглеждат толкова важни — като начало да спасим Сестън.