Маргарет Вайс, Трейси Хикман
Дракони на есенния здрач (7)

Глава 5
Сбогуването на Флинт.
Престрелката.
Звездната поличба.

Танис се прехвърли през парапета и се спусна на земята, стъпвайки по клоните. Останалите го чакаха скупчени в сенките, които ги прикриваха от светлината на уличните лампи От север духаше хладен вятър. Танис погледна назад и видя други светлини — фенерите на стражите. Спусна качулката над лицето си и забърза напред.

— Вятърът се обърна. Утре ще вали. — Той огледа групичката на мъждукащата светлина на разлюлените от вятъра лампи. На лицето на Златна Луна бе изписана умора. Ривъруайнд си беше наложил стоическо изражение, но раменете му бяха прегърбени. Райстлин се подпираше на едно дърво и дишаше учестено, треперейки. Танис обгърна раменете му, за да го предпази от вятъра.

— Трябва да намерим подслон — каза полуелфът. — Някъде, където да си починем.

— Танис — кендерът подръпна наметалото му, — можем да пътуваме с лодка. Езерото Кристалмир е наблизо. От другата страна има пещери и така ще си спестим пътя утре.

— Прекрасна идея, Тас, но нямаме лодка.

— Това да ти е проблемът.

На слабата светлина дребното лице и заострените уши му придаваха особено дяволит вид. Танис осъзна, че това страхотно го забавлява. Изпита желание да го разтърси и да му изнесе дълбокомислена лекция за огромната опасност, в която се намират. Но знаеше, че е безсмислено — страхът бе напълно непознато чувство за кендерите.

— Идеята с лодката е добра — каза след кратък размисъл. — Води ни. — И добави: — Не казвай на Флинт. Аз ще му съобщя.

— Добре! — Тас се засмя и се върна при останалите. — След мен — повика ги тихо и отново пое по пътя.

Останалите тръгнаха след него, само Флинт си мърмореше нещо под нос. Ривъруайнд огледа набързо групата и също я последва.

— Тоя май ни няма доверие — отбеляза Карамон.

— А ти как би постъпил на негово място? — попита Танис и вгледа огромния мъж. Драконовият шлем проблясваше от светлината на премигващите лампи, а при всяко подухване вятърът откриваше бронята му. Върху набитото му бедро се поклащаше дълъг меч, на рамото му висяха арбалет и колчан със стрели, а от пояса му стърчеше кама. По щита му се виждаха множество вдлъбнатини и белези от битки. Великанът бе под-готвен за всякакви случаи.

След това се загледа в Стърм, който гордо носеше доспехите на рицарството, отмряло преди повече от триста години, Стърм беше само с четири години по-възрастен от Карамон, но аскетичният живот, неволите на бедността и мъката по баща му го бяха състарили. На двайсет и девет той изглеждаше като четирийсетгодишен.

Танис си помисли, че и той също не би имал доверие на такива хора.

— Какъв е планът? — попита Стърм. — Ще избягаме с лодка.

— Охо! — изхили се Карамон. — А казахте ли на Флинт? — Не. Аз ще му съобщя.

— Откъде ще вземем лодка? — попита с подозрение Стърм.

— Смятам, че заради душевния ти покой е по-добре да не знаеш.

Рицарят се намръщи. Погледът му проследи кендера, който беше избързал и се промъкваше от една сянка към друга.

— Това не ми харесва, Танис. Станахме убийци, а сега сме на път да станем и крадци.

— Аз не се смятам за убиец — изсумтя Карамон. — Таласъмите не се броят.

Танис забеляза продължителния поглед, който рицарят отправи към Карамон, и побърза да предотврати свадата.

— На мен също не ми харесва, Стърм, но е необходимо. Виж варварите — крепи ги само гордостта им. Погледни и Райстлин… — Очите им се преместиха към магьосника, който се подпираше уморено на жезъла си и крачеше по нападалата шума, като гледаше да остава в сенките. От хилавите му гърди от време на време се изтръгваше суха кашлица. Лицето на Карамон помръкна.

— Танис е прав. Райст няма да издържи дълго. Отивам при него. — Той ги остави и побърза да подкрепи брат си.

— Дай да ти помогна, Райст — чуха шепота му.

Райстлин поклати глава и и се отдръпна, но Карамон продължи да върви до него, без да му обръща внимание.

— Защо се занимава с него? — попита тихо Танис.

— Кръвни връзки. — Гласът на Стърм бе тъжен. Понечи да каже още нещо, но вдигна поглед към обраслото с човешка брада лице и замълча. Танис видя погледа и долови мисълта му. Кръвните връзки бяха неща, които един полуелф и сирак едва ли би разбрал.

— Хайде — повиши глас той, — изоставаме. Не след дълго напуснаха валеновата гора и навлязоха между боровете край езерото Кристалмир. В далечината зад тях се чуваха приглушени викове.

— Открили са телата — предположи Танис. Стърм кимна замислено.

Изведнъж Таселхоф се материализира от мрака точно под носа на полуелфа.

— До езерото остава около километър по пътеката. Ще ви чакам там. — Той махна с ръка и изчезна, без да дочака отговор.

Танис се извърна назад към Солас. Светлините се бяха умножили и напредваха към тях. Пътищата сигурно вече бяха блокирани.

— Къде изчезна този кендер? — изръмжа Флинт.

— Ще ни чака при езерото — отвърна Танис.

— Езеро ли? — Джуджето изпадна в паника. — Какво езеро?

— Наблизо има само едно езеро, Флинт — поясни Танис и едва се сдържа да не се разсмее. — Хайде, да вървим. — Беше съзрял с елфското си зрение изчезващите сред огромните дървета плътни червени контури на Карамон и по-тънките линии на брат му.

— Аз мислех, че просто ще се спотаим за известно време някъде из гората — отвърна Флинт и подмина Стърм, за да настигне Танис.

— Ще пътуваме с лодка.

— Никога! Не се качвам на никаква лодка!

— От онази случка са минали десет години! — уморено отрони Танис. — Ще накарам Карамон да седи съвсем неподвижно.

— В никакъв случай! — Флинт беше непреклонен — Никакви лодки. Заклел съм се.

— Танис — прошепна зад него Стърм, — светлини.

— По дяволите! — Полуелфът спря и се обърна. След секунди видя светлините, които проблясваха между дърветата. Издирването беше излязло извън границите на Солас. Той побърза да се присъедини към Карамон, Райстлин и хората от Равнините.

— Следват ни! — прошепна той и Карамон се обърна, ругаейки. Ривъруайнд вдигна ръка в знак, че е разбрал. — Боя се, че се налага да побързаме.

— Ще се справим — изрече спокойно Карамон, като крепеше брат си. Беше обвил ръка около хилавото му тяло и практически го носеше. Райстлин кашляше тихо, но все още се движеше. Стърм настигна Танис. Докато се промъкваха между храстите, чуха ядосания глас на Флинт, който мърмореше гневно.

— Той няма да дойде — каза рицарят. — Бои се до смърт от лодки от онзи път, когато Карамон насмалко щеше да го удави. Ти не беше там и нямаш представа на какво приличаше, когато го извадихме от водата.

— Ще дойде! Не може току-така да изложи на опасност всички нас.

Стърм поклати невярващо глава. Танис отново погледна назад. Не видя светлини, но знаеше, че не бяха далеч. Скриваше ги само гъстата гора. Фюмастър Тоде не блестеше с особена интелигентност, но тя не му бе нужна, за да се досети, че бегълците по всяка вероятност са се отправили към езерото. Той спря внезапно, за да не се блъсне в човека пред себе си.

— Какво става?

— Пристигнахме — отговори Карамон.

Танис въздъхна облекчено и погледна към безбрежните води на езерото Кристалмир. Вятърът браздеше повърхността му с бели пенливи зайчета.

— Къде е Тас? — поинтересува се полуелфът, като се стараеше да говори тихо.

— Струва ми се, там. — Карамон посочи един тъмен предмет, който се носеше по водата близо до брега. Танис с усилие различи очертанията на кендера, който седеше в някаква голяма лодка. Звездите проблясваха със студена светлина в синьочерното небе. Червената луна, Лунитари, току-що изгряваше и се показваше от водата като кървав рог, докато спътницата й на нощното небе — Солинари — вече хвърляше сребриста лунна пътека по повърхността на езерото.

— Ще бъдем страхотна мишена — каза раздразнено Стърм. Танис видя, че Таселхоф обръща лодката, за да ги намери.

Наведе се, напипа един камък и го метна във водата. Той цопна на няколко метра от лодката. Тас разбра сигнала и се насочи към брега.

— И как ще се сместим всичките? — попита с ужас Флинт.

— Лодката е достатъчно голяма.

— Не! Няма да дойда! Дори да беше някоя от легендарните лодки с бели криле на Тарсис! Предпочитам да рискувам с Теократа!

Танис не обърна никакво внимание на протестиращия гном и махна на Стърм.

— Качвайте се. Ние идваме след малко.

— Не се бавете — предупреди го Стърм.

— Няма, обещавам — отвърна мрачно Танис.

— Какви са тези звуци? — попита Златна Луна, когато рицарят я настигна.

— Потеря от таласъми. Когато се разделят, си сигнализират с подсвирване. Вече са в гората. Златна Луна кимна с разбиране и размени с Ривъруайнд няколко думи на техния език, очевидно продължавайки разговора, който Стърм беше прекъснал. Варваринът се намръщи и махна по посока на гората. Рицарят разбра, че се опитва да я убеди да продължат сами. Възможно бе да притежава достатъчно ловкост, за да се крият в гората в продължение на дни, но се съмняваше.

— Ривъруайнд, гу-ландо! — изрече рязко жената. Мъжът потрепери от гняв, обърна се и без да каже дума повече, се запъти към лодката. Златна Луна въздъхна и го съпроводи с тъжен поглед.

— Мога ли да ви помогна с нещо, мадам? — запита любезно Стърм.

— Не — отвърна скръбно тя, сякаш на себе си. — Той е господар на сърцето ми, но аз съм негова господарка по право. Навремето, когато бяхме млади, смятахме, че това няма значение. Но аз от много време вече съм „Дъщерята на Главатаря“.

— А защо ни няма доверие?

— Защото е обременен с всички предразсъдъци на моя народ Хората от равнините не вярват на другите раси. — Тя погледна зад себе си. — Елфската кръв на Танис си личи дори под брадата. Освен това има джудже и кендер.

— А вие, милейди? Защо ни вярвате? Не споделяте ли всички тези предразсъдъци?

Златна Луна се обърна и го погледна. Той видя очите й — тъмни и развълнувани като езерото пред тях.

— Когато бях малка, и аз вярвах във всичко това. Бях принцесата на племето. И жрица. Почитаха ме като богиня. Обожавах това почитание. Но се случи нещо… — Тя замлъкна и очите й се изпълниха със спомени.

— Какво? — напомни тихо Стърм.

— Влюбих се в един пастир — отвърна Златна Луна и погледна към Ривъруайнд. След което въздъхна и тръгна към лодката.

Варваринът навлезе във водата, за да я издърпа до брега. Двамата братя вече бяха там и чакаха. Райстлин, загърнат плътно в робата си, трепереше.

— Не искам да си мокря краката — прошепна дрезгаво той. Без да каже нищо, Карамон го повдигна, сякаш беше дете, и го пренесе в лодката.

Магьосникът се придвижи към задната част и седна, без изобщо да му поблагодари.

— Държа я — каза Карамон на Ривъруайнд. — Качвайте се.

Ривъруайнд се поколеба, но след това пъргаво прехвърли борда. Карамон помогна на Златна Луна. Варварите седнаха близо до носа, точно зад Таселхоф.

Когато Стърм приближи, воинът попита:

— Какво става отзад?

— Флинт казва, че по-скоро ще се хвърли в огъня, отколкото да се качи в лодката. Предпочитал да умре топъл, а не студен и мокър.

— Отивам да го довлека — закани се Карамон.

— Недей, само ще влошиш нещата. Нали не си забравил, че точно ти едва не го удави? Остави тая работа на Танис. Той е дипломат.

Двамата мъже се изправиха и мълчаливо зачакаха. Стърм видя, че Златна Луна отправя към Ривъруайнд поглед, изпълнен с безмълвен копнеж, но той не й отвърна. Таселхоф се въртеше неспокойно и понечи да зададе някакъв въпрос с пискливия си глас, но замълча, като видя тежкия поглед на рицаря, Райстлин се сгуши в робата си и направи опит да задуши неудържимия пристъп на кашлица.

— Отивам да видя какво става — каза накрая Стърм. — Свирките им вече се чуват съвсем наблизо. Не можем да чакаме повече. — В същия момент видя как двамата си протягат ръце за сбогом, след което Танис забърза към лодката, Флинт не помръдна от мястото си, там където гората свършваше. Стърм поклати глава. — Знаех си, че няма да дойде.

— Ето това се казва гномски инат — изръмжа Карамон. — А пък този е имал на разположение сто четирийсет и осем години, за да стане още по-голям инат. — Огромният мъж поклати тъжно глава. — Много ще ми липсва. Колко пъти ми е спасявал живота! Не, отивам да го доведа. Ще го фрасна веднъж по мутрата и изобщо няма да разбере дали е в лодка, или в собственото си легло.

Танис дотича задъхан тъкмо навреме, за да чуе последните му думи.

— Недей, Карамон. Никога няма да ти прости. Не се притеснявай за него. Той ще слезе долу в равнините. Да побързаме, всеки момент ще се появят стражите.

— Няма смисъл всички да се мокрим — каза Карамон и се хвана за лодката. — Вие със Стърм влизайте. Аз ще я избутам.

Рицарят вече се бе прехвърлил вътре. Танис потупа Карамон по гърба и също се качи. Воинът отблъсна лодката от брега. Вече беше нагазил във водата до колене, когато откъм брега се чу вик.

— Чакайте! — Беше Флинт, който тичаше към осветения от луната бряг. — Чакайте! Идвам с вас!

— Спри, Карамон! Изчакай го! — извика Танис.

— Вижте! — Стърм се надигна и посочи към гората. Сред дърветата се бяха появили димящите факли на стражите.

— Флинт, таласъми! — изкрещя полуелфът. — Зад теб са! Тичай!

Джуджето се затича към брега с наведена глава, крепейки шлема си с ръка.

— Аз ще го прикривам — извика Танис, свали арбалета си и зареди една стрела. С елфското си зрение той бе единственият, който виждаше таласъмите зад факлите им. Карамон задържа здраво лодката и Танис се прицели в първия таласъм. Стрелата го прониза в гърдите и той се строполи по очи. Другите таласъми забавиха крачка и също посегнаха към арбалетите си. Танис зареди втора стрела, Флинт тъкмо беше стигнал брега.

— Чакайте ме! Идвам! — Джуджето си пое дълбоко въздух и цопна във водата като паве.

— Дръжте го! — изкрещя Стърм. — Тас, дай назад! Ето го, там. Мехурчетата…

Карамон трескаво заплува, като се опитваше да види къде бе потънало, джуджето. Тас направи опит да върне лодката назад, но тежестта й бе твърде голяма за него. Танис стреля отново, но пропусна и изруга. Посегна за трета стрела. Таласъмите вече се спускаха към брега.

— Хванах го! — изкрещя Карамон и издърпа за яката подгизналото и кашлящо джудже. — Престани — обърна се той към Флинт, който продължаваше да размахва ръце във всички посоки. Но джуджето беше изпаднало в тотална паника. Една таласъмска стрела се заби в ризницата на Карамон и остана да стърчи като някакво странно перо.

— Е, това вече преля чашата! — Воинът изръмжа и с един замах на мускулестите си ръце прехвърли джуджето зад борда на лодката, но тя се отдалечи от него. Флинт се вкопчи в скамейката, а краката му останаха да висят отвън. Стърм го хвана за колана и го издърпа вътре, но от движението му лодката се разклати силно. Танис залитна и пусна арбалета, за да не падне във водата. Точно до ръката му се заби стрела.

— Греби към Карамон, Тас! — изкрещя той.

— Не мога! — викна кендерът, който безуспешно се бореше с лодката. Тя отново се заклати и Стърм едва не се озова във водата.

Рицарят вдигна кендера от мястото му, взе греблата и с лекота доплава до Карамон. Танис му помогна да се качи и извика на Стърм:

— Давай!

Рицарят натисна греблата с всичка сила. Лодката бързо се, отдалечи от брега, следвана от гневните крясъци на таласъмите и техните стрели. Подгизналият Карамон се отпусна до Танис.

— Тази нощ таласъмите ще се поупражняват в стрелба — измърмори той и извади стрелата от ризницата си. — Виждаме се идеално.

Танис шареше с ръце и се опитваше да намери арбалета си, когато видя, че Райстлин се надига.

— Наведи се! — извика Карамон и посегна да дръпне брат си, но магьосникът не се подчини и бръкна в една торба на пояса си и след миг шепата му бе пълна с нещо. Една стрела се заби в седалката до него, но Райстлин не й обърна никакво внимание. Танис понечи да го дръпне надолу, но разбра, че изрича някакво заклинание. Ако го обезпокоеше в този момент, последиците щяха да са непредвидими — можеше или да забрави заклинанието, или, още по-лошо — да го обърка. Танис стисна зъби и го загледа безпомощно. Райстлин вдигна крехката си ръка и разтвори пръсти, през които това, което беше извадил, се изсипа на дъното на лодката. Пясък.

— Аст тасарак сииуралан кринави — изрече магьосникът, докато с дясната си ръка бавно описа полукръг в посока на брега.

Танис се обърна и погледна. Един по един таласъмите от предните редици изпуснаха арбалетите си и се свлякоха на земята. Онези, които бяха по-назад, изръмжаха злобно и се втурнаха напред, но през това време мощните загребвания на Стърм вече бяха отвели лодката извън обсега на стрелите им.

— Браво, братле! — поздрави го сърдечно Карамон. Райстлин премигна и явно се завърна на този свят, след което залитна напред. Карамон го подхвана и внимателно го сложи да седне на мястото си. Брат му си пое дълбоко дъх, но отново се разкашля.

— Добре съм — прошепна той и се дръпна от Карамон.

— Какво им направи? — попита Танис, който събираше вражеските стрели и ги изхвърляше зад борда. Таласъмите имаха навика от време на време да мажат върховете им с отрова.

— Приспах ги — процеди през зъби треперещият от студ Райстлин. — А сега е мой ред да поспя. — Той се подпря на борда и задряма.

Танис го погледна. Райст наистина се бе сдобил с умения и могъщество, но той му нямаше никакво доверие.

Лодката се придвижваше по повърхността на изпъстреното със звезди езеро. Чуваха се единствено равномерното пляскане на греблата и сухата раздираща кашлица на Райстлин. Таселхоф отпуши меха с вино, който Флинт по чудо не беше изтървал, и направи опит да накара премръзналото джудже да отпие една глътка, но Флинт продължи да трепери и да се взира отнесено във водата.

Златна Лука се загърна плътно в кожената си наметка. Беше облечена според обичая на племето си в бричове от еленова кожа, богато извезана риза и туника с колан. Ботушите й от мека кожа се бяха намокрили, когато Карамон прехвърли джуджето в лодката, и сега треперещ от студ.

— Вземи наметката ми — каза Ривъруайнд на техния език и понечи да съблече мечата си шуба, но тя поклати глава.

— Не. Ти още имаш треска, а знаеш, че аз никога не боледувам. Но… — Тя го погледна и се усмихна. — Можеш да ме прегърнеш, войнико. Топлината на телата ще сгрее и двама ни.

— Това височайша заповед ли е, Дъще на Главатаря? — под-разни я Ривъруайнд и я придърпа към себе си.

— Да — отвърна тя и с удоволствие се притисна към силното му тяло. Погледна обсипаното със звезди небе, но вместо Удовлетворение дъхът й застина тревожно в гърдите й.

— Какво има? — попита Ривъруайнд и също вдигна поглед. Останалите не разбраха за какво става дума, но видяха тревогата в погледа й, прикован в небето. Карамон побутна брат си и попита:

— Райст, какво има там? Аз не виждам нищо.

Магьосникът се надигна, отметна качулката и се разкашля. Когато спазамът премина, вдигна поглед към нощното небе и застина с широко отворени очи. След това посегна и се вкопчи в ръката на полуелфа, който неволно се помъчи да се отдръпне от костеливите му пръсти.

— Танис… — прошепна останалият без дъх Райстлин. — Съзвездията…

— Какво? — Танис се изплаши сериозно от трескавия поглед в очите му. — Какво съзвездията?

— Няма ги! — прошепна Райстлин и отново се разкашля.

Карамон го прегърна, сякаш се опитваше да предпази тялото му от разпадане. Магьосникът се съвзе и избърса устата си. Пръстите му бяха потъмнели от кръв. Пое си дъх и заговори:

— Съзвездията „Кралицата на мрака“ и „Смелият воин“. Няма ги. Тя е слязла в Крин, Танис, и той я е последвал, за да се бие с нея. Всички лоши слухове, които чухме, са верни. Война, смърт, разруха… — Гласът му заглъхна и той отново се разкашля. Карамон го прегърна.

— Хайде, Райст — изрече успокояващо, — не се вълнувай толкова заради някакви си звезди.

— Някакви си звезди! — повтори Танис. Стърм продължи да гребе към отсрещния бряг.