Маргарет Вайс, Трейси Хикман
Дракони на есенния здрач (6)

Глава 4
Отворената врата.
Полетът в тъмното.

Райстлин седна до огнището и потри слабите си ръце. Докато гледаше кристалния жезъл, който жената бе положила в скута си, златните му очи блестяха по-силно от пламъците.

— Какво мислиш? — попита го Танис.

— Ако е шарлатанка, поне е добра — отбеляза дълбокомислено магът.

— Червей! Как смееш да наричаш Дъщерята на Главатаря шарлатанка! — Варваринът пристъпи към Райстлин, свъсил страховито вежди. Карамон изръмжа, дръпна се от прозореца и застана зад брат си.

— Ривъруайнд… — Жената положи длан върху ръката на придружителя си. — Моля те, той не искаше да ме обиди. Имат право да не ни вярват. Не знаят що за хора сме.

— Ние също не знаем — отсече мъжът.

— Може ли да го разгледам? — попита Райстилин. Златна Луна кимна и му подаде жезъла. Магьосникът протегна дългата си костелива ръка и пръстите му жадно се впиха в него. Но при досега се чу пукот и избухна ярка синя светлина. Райстлин отдръпна ръката си и изпищя от болка и изненада. Карамон се хвърли към него, но брат му го възпря:

— Недей — прошепна дрезгаво, стиснал ранената си ръка. — Дамата няма нищо общо с това.

Жената също се взираше удивено в жезъла си.

— Какво означава това? — запита раздразнено Танис. — Жезъл, който едновременно лекува и наранява?

— Той просто познава господаря си. — Райстлин облиза устни и очите му проблеснаха. — Гледай сега! Карамон, вземи жезъла!

— А, не! — Воинът се отдръпна като от змия.

— Вземи го! — нареди Райстлин.

Брат му протегна неохотно треперещата си ръка. Докато пръстите му се приближаваха все по-близо и по-близо, ръката му заигра. Накрая затвори очи, стисна зъби и го докосна, предчувствайки болката. Нищо.

Изненадан, той отвори широко очи. Хвана жезъла, вдигна го в огромната си ръка и се ухили.

— Ето, видя ли? — Райстлин направи жест на фокусник, показващ трикове на публиката. — Само нищите духом и чистите по душа — сарказмът беше очевиден — могат да го докосват. Това наистина е свещен целебен жезъл, благословен от някой бог. Но не е магически. Никога не съм чувал за магически предмети с целебна сила.

— Шшт! — предупреди Таселхоф, който бе заел мястото на Карамон до прозореца. — Стражите на Теократа!

Всички млъкнаха. Сега съвсем ясно чуха шляпането на таласъмски крака сред клоните на валеновите дървета.

— Претърсват къща по къща! — прошепна изумено Танис, след като чу думкането на юмруци по вратата на съседната къща.

— Търсачите имат право да влязат! — изрече неприятен глас. Настъпи тишина, след което същият глас изрече: — Няма никой. Дали да не разбием вратата?

— Не — отвърна му друг глас, — по-добре да докладваме на Теократа, а той, ако иска, нека я разбие. Виж, ако не беше заключена, щеше да е друго. Тогава ни е позволено да влизаме.

Танис погледна вратата и настръхна. Можеше да се закълне, че я бяха затворили и заключили с резето… а сега зееше леко открехната!

— Вратата! — едва чуто прошепна той. — Карамон…

Но воинът вече беше застанал зад вратата и я побутваше с огромните си ръце. Стъпките приближиха.

— Търсачите имат право да влязат! — Таласъмът започна да чука по вратата, при което тя се отвори и той застина в почуда.

— Тук няма никой — каза един от таласъмите. — Давайте да продължаваме.

— Нямаш капка въображение, Грум — отвърна му първият. — Кога друг път ще ни се удаде възможност да се сдобием с малко сребро?

В рамката на вратата надникна таласъмска глава. Погледът й попадна върху Райстлин, който спокойно седеше до огъня с жезъл на рамо. Таласъмът изръмжа разтревожено, но след това се разсмя.

— Олеле, не! Гледай, моля ти се, какво има тук! Жезъл! — Очите му проблеснаха и той пристъпи към Райстлин. Партньорът му се промъкна след него. — Дай ми този жезъл!

— Разбира се — прошепна магьосникът и му го подаде. — Ширак — изрече той и кристалната топка избухна в светлина. Таласъмите изпищяха, стиснаха очи и затърсиха опипом мечовете си. В този момент иззад вратата изскочи брат му, сграбчи ги за вратовете и удари главите им с такава сила, че се чу пукот. Стражите се свлякоха във воняща купчина.

— Мъртви ли са? — обърна се полуелфът към Карамон, който се беше навел над тях и ги разглеждаше на светлината на жезъла.

— Боя се, че да — въздъхна огромният мъж. — Май ги ударих твърде силно.

— Е, това беше последната капка. Убихме още двама от стражите на Теократа и сега той ще преобърне града. Няма да можем да си починем няколко дни. Трябва да се махаме! А вие Двамата — той се обърна към варварите, — по-добре елате с нас.

— И къде отиваме? — измърмори недоволно Флинт.

— Вие накъде се бяхте запътили? — попита Танис варварина.

— За Хейвън — отвърна неохотно той.

— Там хората са мъдри — добави Златна Луна. — Надявахме се да ни кажат нещо за този жезъл. Вижте, онази песен, която изпях… тя е вярна. Жезълът ни спаси живота!…

— Ще ни разкажете после — прекъсна я Танис — Когато тези стражи не се върнат, таласъмите ще плъзнат по всяко дърво в Солас. Райстлин, изгаси светлината изгасна.

— Думак — изрече магьосникът. Кристалът премигна и изгасна.

— Какво ще правим с телата? — попита Карамон и побутна с ботуша единия от таласъмите. — Ами Тика? Няма ли да й навлечем неприятности?

— Оставете ги. — Танис мислеше усилено. — И залостете вратата. Стърм, дай насам няколко маси. Ще направим така, сякаш сме се вмъкнали тук и сме се сбили с тези приятелчета Тика няма да има много неприятности. Тя е умно момиче, ще се оправи.

— Ще ни трябва храна — обади се Таселхоф. Изтича в кухнята и започна да рови из шкафовете, тъпчейки в торбата си самуни хляб и всичко, което ставаше за ядене. Подаде на Флинт пълен мях с вино.

Стърм преобърна няколко стола, а Карамон размести телата така, че да изглеждат загинали в ожесточена битка. Хората от Равнините стояха до загасващия огън и гледаха боязливо Танис.

— Е? — попита Стърм. — Сега какво? Къде отиваме?

Полуелфът се поколеба, тъй като още прехвърляше мислено възможностите Варварите бяха дошли от изток, ако, разбира се, не лъжеха. И ако племето им наистина се беше опитало да ги убие, това означаваше, че няма да искат да се върнат там Можеха да се отправят на юг, към кралството на елфите, но този път Танис не изпитваше желание да се върне в родните си земи. Освен това знаеше, че елфите трудно допускат непознати в тайния си град.

— Тръгваме на север — каза накрая Танис. — Ще съпроводим варварите до някой кръстопът и там ще решим накъде да тръгнем. Аз лично възнамерявам да продължа в тази посока и да проверя дали са верни слуховете, че се събират армии.

— И евентуално да намериш Китиара — прошепна лукаво Райстлин.

Танис се изчерви.

— Този план харесва ли ви? — попита той и огледа присъстващите.

— Макар да не си най-възрастният между нас, ти безспорно си най-мъдрият — каза Стърм. — Ще те последваме, както винаги.

Карамон само кимна, Райстлин вече се отправяше към вратата, а Флинт беше преметнал през рамо меха с вино и мърмореше под нос.

Танис усети деликатно докосване по ръката. Обърна се и срещна ясните сини очи на прекрасната варварка.

— Ние сме ви признателни — изрече бавно Златна Луна, сякаш не бе свикнала да благодари. — Рискувате живота си заради нас, а ние все пак сме непознати. Танис се усмихна и стисна ръката й.

— Добре, аз съм Танис. Близнаците са Карамон и Райстлин. Рицарят е Стърм Брайтблейд. Този с виното е Флинт Файърфордж, а Таселхоф Бърфут е нашият хитър взломаджия. Вие сте Златна Луна, а той е Ривъруайнд. Ето, вече не сме непознати. Златна Луна се усмихна уморено. Потупа го по ръката и се отправи към вратата, като се подпираше на жезъла, който отново бе придобил обикновения си невзрачен вид. Танис я изпрати с поглед, след което вдигна очи и видя, че Ривъруайнд го наблюдава.

— Е, поне някои от нас вече не са непознати — добави сякаш на себе си той.

Групата излезе един по един и тръгна след Тас, който отново водеше. Танис за момент остана сам в разхвърляната стая, загледан в телата на таласъмите. Беше се надявал завръщането му след толкова години самотно странстване да бъде спокойно. Замисли се за уютнатата си съща и за всички неща, които бе възнамерявал да направи заедно с Китиара, за дългите зимни нощи и историите край огнището в хана, последвани от тихи разговори у дома, върху кожените завивки, и спане до късно в снежните утрини.

Танис ритна ядосано тлеещите въглени и ги разпиля. Китиара не се беше върнала. Таласъмите бяха превзели тихото градче. А той бягаше в нощта от шайка фанатици и вероятността някога да се завърне бе твърде малка.

Елфите не усещат времето. Те живеят стотици години. За тях смяната на сезоните не е нищо повече от едно преваляване или затопляне. Но Танис беше наполовина човек. Усещаше настъпването на промените и тревожното затишие пред буря, което усещаха и хората.

Той въздъхна, поклати глава и излезе през разбитата врата, като я остави да се полюшва на една панта.