Маргарет Вайс, Трейси Хикман
Дракони на есенния здрач (19)

Глава 17
Пътеките на мъртвите.
Новите приятели на Райстлин.

Танис се събуди от трясък на метал по пода на храма и скочи с ръка на оръжието.

— Извинявай — усмихна се виновно Карамон, — изтървах нагръдника си.

Полуелфът си пое дъх, протегна се и отново се загърна с одеялото. Гледката на воина, който си слагаше доспехите с помощта на Таселхоф, му напомни какво ги чакаше днес. Видя Стърм да нагласява бронята си и Ривъруайнд, който лъскаше меча си. Танис решително прогони от съзнанието си мисълта за опасностите, с които щяха да се сблъскат днес.

А това не беше лесно заради елфската му същност. Елфите почитаха живота и макар да вярваха, че смъртта е само преминаване в друго ниво на съществуване, смятаха, че тя съкращава живота на това ниво. Сега Танис трябваше да принуди човешката си същност да поеме управлението на мислите и делата му Щеше да му се наложи да убива и може би да приеме смъртта на някои от хората, които обичаше. Спомни си какво беше изпитал вчера, когато смяташе, че Ривъруайнд е загинал. Той се намръщи и стана рязко, сякаш се беше събудил от кошмарен сън.

— Всички ли са будни? — попита и почеса брадата си. Флинт пристъпи към него и му подаде хляб и резен сушено еленско месо.

— Да, дори закусихме. А ти можеш да проспиш и Катаклизма.

Танис загриза месото без апетит, след което сбърчи нос и попита:

— На какво мирише?

— Магьосникът пак вари нещо — намръщи се джуджето и седна до него. Извади от торбата си парче дърво и започна ожесточено да го дялка. Разхвърчаха се трески. — Сипа в чашата някакъв прах, наля вода и го изпи, но чак като усмърдя навсякъде.

Дори не искам да знам какво пие.

Танис се съгласи и продължи да дъвче месото. Райстлин четеше заклинания от книгата си и мърмореше думите, които трябваше да запамети. Полуелфът се зачуди дали магьосникът разполага с някакво заклинание срещу дракони. Не помнеше много добре преданията, които беше слушал преди цяла вечност от барда Куивален Сот, но знаеше, че срещу драконите помагаха само заклинанията на много могъщ магьосник, тъй като в яростта си драконът сам сътворяваше много мощни заклинания — нещо, в което се бяха уверили със собствените си очи.

Танис погледна отново младия мъж, вглъбен изцяло в книгата си, и поклати глава. Райстлин беше много силен за възрастта си и определено беше изобретателен и умен. Но драконите бяха древни. Те обитаваха Крин още преди първите елфи — най-старата раса. Разбира се, ако планът, който бяха обсъдили предишната нощ, успееше, изобщо нямаше да се наложи да се сблъскват с дракона. Надяваха се просто да открият леговището му и да си тръгнат с дисковете. Добър план, помисли си Танис, но надали щеше да се осъществи.

— Ами, аз съм готов — обяви доволно Карамон, който се чувстваше несравнимо по-добре, когато носеше доспехите си. Тази сутрин драконът не им изглеждаше толкова страшен. Докато прибираше окаляните си дрехи в торбата, воинът продължи дължи да си подсвирква фалшиво някакъв стар боен марш. Стърм, който също се беше облякъл, седеше встрани от спътниците си със затворени очи и изпълняваше незнайните тайни ритуали на рицарите, подготвящи се за битка. Танис се изправи, схванат и понастинал, и се разходи, за да се раздвижи. Преди битка елфите не правеха нищо друго, освен да молят за прошка, че са отнели нечий живот.

— И ние сме готови — каза Златна Луна. Тя беше облечена в тежка кожена туника, обточена с пух. А дългата си сребристозлатна коса бе сплела в стегнат кок, за да не може неприятелят да я хване за нея.

— Хайде да тръгваме — въздъхна Танис и метна през рамо стрелите и арбалета си, които Ривъруайнд бе взел от лагера на драконяните. Освен това разполагаше с кама и меч.

Стърм беше препасал своя двуостър меч, а Карамон носеше щита си, меча и спасените от Ривъруайнд два кинжала. Флинт бе заменил изгубената си брадва с една от лагера на драконяните, а Таселхоф носеше хупака си и една малка кама, която откри в храма. Той много се гордееше с нея и ужасно се обиди, когато Карамон му каза, че ще им свърши страхотна работа, ако случайно налетят на разярени зайци. Ривъруайнд разполагаше само с меча си и камата на Танис. Златна Луна носеше само жезъла си. „Въоръжени сме съвсем прилично, но дали това ще ни помогне?“, помисли мрачно Танис.

Спътниците напуснаха храма на Мишакал. Златна Луна вървеше последна. Докато минаваше покрай статуята, я докосна нежно и прошепна безмълвна молитва. Тас вървеше начело и подскачаше радостно заедно с всичките си торби. Най-после щеше да види жив дракон! Кендерът не можеше да си представи нещо по-вълнуващо.

Тръгнаха на изток, следвайки указанията на Карамон. Минаха през втората златна порта и навлязоха в просторно кръгло помещение. В средата му имаше висок пиедестал. Дори Ривъруайнд не можа да види какво има отгоре му. Стъпалата, които водеха към него, бяха изпочупени и покрити с гниещи растения и плесен.

— Пътеките на мъртвите — изрече тихо Райстлин.

— Какво? — учуди се Танис.

— Пътеките на мъртвите — повтори магьосникът. — Така се наричат тези стъпала.

— Откъде знаеш, а името на Реоркс? — изръмжа Флинт.

— Попрочел съм нещо за този град — отвърна шепнешком Райстлин.

— Така ли? — заяде се Стърм. — Има ли още нещо, което не си ни казал?

— Много неща, рицарю. Когато ти и брат ми се сражавахте с дървени мечове, аз четях книги.

— Да, книги за мрака и мистериите — процеди Стърм. — Какво се случи всъщност в Кулите на Висшата магия? Не е възможно да си придобил всички тези способности, без да си пожертвал нещо в замяна. Какво остави там? Сърцето или душата си?

— Аз бях в Кулата заедно с него — намеси се намръщено Карамон. — Видях го да се бори с могъщи магове и вълшебници само с помощта на прости заклинания. Той ги победи, но те съсипаха тялото му. Аз го отнесох от онова ужасно място умиращ и… — Огромният мъж се поколеба.

Райстлин бързо сложи студената си длан върху ръката му.

— Внимавай какво говориш. Карамон си пое дъх и преглътна.

— Знам какво пожертва той — изрече дрезгаво воинът и изправи гордо глава. — Но ни е забранено да говорим за това. Ти ме познаваш от много години, Стърм Брайтблейд, и аз ти давам честната си дума — можеш да вярваш на брат ми, както вярваш на мен. Ако настъпи време, когато не оправдаем доверието ти, то нека смъртта ни настигне незабавно.

При тази клетва Райстлин присви очи и изгледа брат си със замислено и навъсено изражение, но след това устните му се извиха в обичайната цинична усмивка и сякаш стана друг човек. Допреди малко приликата между близнаците беше поразителна. Но сега се различаваха като двете страни на една монета.

Стърм отиде при Карамон и безмълвно стисна ръката му. След това се обърна към магьосника, без да прикрива неприязънта си.

— Извинявай, Райстлин — изрече сухо. — Трябва да си благодарен за лоялността на брат си.

— О, да, благодарен съм.

Танис го изгледа остро и се зачуди дали сарказмът, който долови, беше само плод на въображението му. Облиза пресъхналите си устни и устата му се изпълни с горчивина.

— Можеш ли да ни изведеш от това място? — попита рязко той.

— Щях да мога, ако бяхме дошли тук преди Катаклизма.

Книгите, които съм чел, бяха на по няколкостотин години. Когато огнената планина връхлетяла върху Крин, Ксак Тсарот се е намирал долу, от едната страна на носа. Познах тази стълба, защото е оцеляла от онези времена. А колкото до това какво има след нея… — Той сви рамене. — И какво има след нея?

— Едно място, наречено Залата на предците, където се намират гробниците на жреците и кралете на Ксак Тсарот.

— Да тръгваме — предложи мрачно Карамон. — Тук само стоим и се заяждаме.

— Да — кимна Райстлин. — Трябва да тръгваме, и то веднага.

До залез не остава много. Утре сутрин градът ще гъмжи от северните армии.

— Така ли? — намръщи се Флинт. — Може да знаеш много неща, магьоснико, но как разбра това? Както и да е, Карамон е прав — твърде много се задържахме тук. Аз ще вървя отпред. Ей, Тас, ела с мен.

— Райстлин, иди с тях да им светиш с жезъла — нареди Танис, без да обръща внимание на гневния поглед, който му отправи Стърм. — Карамон, ти тръгни със Златна Луна. Ние с Ривъруайнд ще сме последни.

— И къде ще стигнем? — мърмореше Флинт, слизайки по стълбите. — Както обикновено, до средата. И още излишен багаж…

— Там горе може да има нещо — каза Тас и погледна към пиедестала. Явно не бе чул и дума от онова, което се изговори. — Магически кристал за предсказания или вълшебен пръстен, какъвто имах навремето. Разказвал ли съм ти за вълшебния си пръстен?

Флинт изстена. Докато слизаха, кендерът не млъкна. Полуелфът се обърна към Ривъруайнд.

— Ти си бил тук. Трябва да си бил. Видяхме богинята, която ти е дала жезъла. Слиза ли долу?

— Не знам — изрече безпомощно Ривъруайнд. — Нищо не си спомням. Нищо освен дракона.

Танис замълча. Драконът. Всичко опираше до него. Съществото бе обсебило мислите им. Групичката им изглеждаше съвсем нищожна пред чудовището, изскочило от най-мрачните легенди на Крин. „Защо точно ние?“ — помисли си горчиво Танис. Съществуваше ли по-странна сбирщина от тях — дразнещи се, мърморещи и вечно в спор един с друг, — половината от които нямаха доверие на другата половина? „Били сме избрани.“ Тази мисъл изобщо не го успокояваше. Танис си припомни думите на Райстлин: „Кой ни избра и защо!“. Той си задаваше съшия въпрос.

Стълбите ги отвеждаха все по-надолу и по-надолу към сърцето на планината. Отначало беше много тъмно, но след това просветля и Райстлин изгаси жезъла си. Внезапно Стърм вдигна на ръка. Пред тях имаше малък тунел, който завършваше със свод, а зад него — празно пространство. От тунела се процеждаше бледа светлина и миризма на гнило.

Спътниците дълго стояха пред него и слушаха напрегнато шумовете, които се носеха зад арката. Танис по-скоро почувства, отколкото чу тропот на крака. Но този звук продължи съвсем кратко и повече не се повтори. След това, за голяма негова изненада, чу стържене на метал, прекъсвано от време на време от пронизително скърцане. Танис изгледа въпросително Таселхоф.

— Нямам понятие — сви рамене кендерът. — Никога не съм чувал подобен звук, освен… — Той млъкна и поклати глава. — Да отида ли да видя какво става?

— Иди.

Тас се промъкна по късия тунел, придържайки се към сенките. Когато един кендер иска да остане незабелязан, той издава по-тихи звуци и от мишка, тичаща по дебел килим. Стигна до арката и надникна отвъд. Пред него се простираше помещение, използвано някога за церемониална зала. Залата на Предците, така я беше нарекъл Райстлин. Сега можеха спокойно да я нарекат зала на руините. Част от пода в източната й част бе пропаднал и от дупката се носеха зловонни изпарения. Тас забеляза и други дупки, както и плочки, изправени като надгробни камъни. Пристъпи внимателно вътре и съзря в омарата една врата на северната стена… и още една на южната. Странният скърцащ звук идваше откъм южната. Тас тръгна към нея.

Изведнъж зад него се разнесе трополене на крака и подът се разтресе. Кендерът побърза да се върне на стълбите. Приятелите му също бяха чули шума и стояха долепени до стената с оръжия в ръце. Трополенето се усили и покрай арката претичаха десет или петнайсет приведени фигури, които из-изчезнаха в южна посока. Отново се разнесе скърцане, след което настъпи тишина.

— Кои бяха тези, в името на Бездната? — възкликна Карамон. — Не бяха драконяни, освен ако не са от някакъв много нисък и дебел вид. И откъде дойдоха?

— От северната страна на залата — обясни Тас. — Там също има врата. Но скърцането идва от южната врата, където изчезнаха тия същества.

— А какво има на изток? — попита Танис.

— Ако се съди по шума й, около трийсетметрова пропаст — отвърна кендерът. — Подът е пропаднал. Не препоръчвам да се влиза там.

Флинт подуши въздуха.

— Надушвам нещо… познато. Но не се сещам какво.

— Аз надушвам смърт — потръпна Златна Луна и стисна жезъла си.

— Не, нещо по-ужасно — измърмори Флинт. Изведнъж се ококори и лицето му почервеня от ярост. — Сетих се! Джуджета-земерови! — изрева той и свали брадвата от рамото си. — Е, няма да ги бъде дълго! Ще ги превърна във вонящи трупове!

Флинт се втурна напред. Танис, Стърм и Карамон скочиха и го хванаха тъкмо когато беше стигнал до коридора.

— Тихо! — заповяда Танис на побеснялото джудже. — Защо си толкова сигурен, че това са земерови?

Джуджето гневно се изскубна от хватката на Карамон.

— Защо съм толкова сигурен ли? — изрева отново, но после гласът му спадна до дрезгав шепот. — Та нали точно те ме държаха затворен три години!

— Така ли? — изненада се Танис.

— Затова не ти казах къде съм бил последните пет години. — Флинт се изчерви от неудобство. — Но се заклех да отмъстя. Ще убия всяко джудже-земеров, което ми попадне пред погледа.

— Чакай малко — прекъсна го Стърм. — Те не са зли. Във всеки случай не колкото таласъмите например. Защо им е да съжителстват тук с драконяните?

— Роби — поясни студено Райстлин. — Земеровите несъмнено живеят тук от много време, може би още откакто градът е бил напуснат. И когато драконяните дошли да охраняват дисковете, решили да ги използват като роби.

— Значи може и да ни помогнат — измърмори Танис.

— Земеровите? — избухна Флинт. — Ще се доверите на тези гнусни, малки…

— Не, естествено, че няма да им се доверим. Но почти всеки роб е готов да предаде господаря си, а тези земерови — като повечето джуджета — не изпитват чувство за лоялност към никого, освен към главатарите си. И е възможно да ни помогнат, доколкото това не застрашава собствените им мръсни кожи.

— Добре тогава, аз пък съм катърски задник! — изрече с отвращение Флинт, хвърли брадвата си на земята, свали торбата от пояса и седна със скръстени ръце. — Давай! Помоли новите си приятели за помощ. Но аз не желая да участвам! Да влезеш право в устата на дракона!

Танис и Стърм се спогледаха загрижено, тъй като си спомниха инцидента с лодката, Флинт беше невероятен инат и полуелфът си помисли, че този път едва ли ще го разубедят.

— Не знам — въздъхна Карамон и поклати глава. — Жалко, че джуджето няма да дойде. Ако успеем да накараме тази паплач да ни помогне, кой ще ги държи под око?

Изненадан от хитростта му, Танис се усмихна и пое топката.

— Стърм, предполагам.

— Стърм ли! — Джуджето скочи. — Рицар, който никога няма да прониже врага в гръб? Ще ви трябва някой, който познава тези смрадливи същества…

— Прав си — отбеляза много сериозно Танис. — Но това означава да дойдеш с нас.

— Как не! — изръмжа Флинт, грабна нещата си и закрачи по коридора. — Идвате ли?

Спътниците прикриха усмивките си и го последваха в Залата на Предците. Гледаха да се придържат близо до стената и да избягват опасния под. Тръгнаха на юг и навлязоха в сумрачен проход, който само след няколко метра рязко зави на изток. За пореден път чуха пропукване. Металическото скърцане беше престанало. Изведнъж зад тях отново се разнесе топуркане на крака.

— Земерови! — изръмжа Флинт.

— Назад! — заповяда Танис. — Пригответе се да ги нападнем. Не можем да ги оставим да вдигнат тревога!

Долепиха гърбове до стената и стиснаха оръжията си. Флинт беше вдигнал брадвата си, а на лицето му бе изписано жадно очакване. Когато обърнаха погледи към просторната зала, видяха, че насреща им се задава друга група ниски и дебели фигури.

Изведнъж водачът им вдигна глава и ги видя. Карамон изскочи пред дребосъците и вдигна заповеднически огромната си ръка.

— Стой!

Джуджетата го изгледаха, обърнаха се като един и изчезнаха зад източния ъгъл. Воинът се извърна и изненадано погледна натам.

— Стой… — изрече той развеселен.

Едно джудже се показа иззад ъгъла, погледна го и сложи мръсния си пръст на устните.

— Шшшшт! — предупреди ги то, след което топчестата фигурка изчезна.

Отново се чу пукот и скърцане.

— Какво става? — попита тихо Танис.

— Всички ли изглеждат така? — Златна Луна беше отворила широко очи. — Мръсни, парцаливи и с рани по телата.

— И с мозъци колкото дръжка на врата — изръмжа Флинт.

Групата предпазливо обгради ъгъла. След него имаше тесен коридор, осветяван от миризливи факли. Зад сводовете цареше непрогледен мрак.

— Криптите — прошепна Райстлин.

Танис потръпна. От тавана се процеждаше вода. Скърцането на метал се чуваше по-силно и по-отблизо. Златна Луна докосна ръката му и посочи вратата в края на коридора. Зад нея имаше друг напречен коридор, пълен с джуджета-земерови.

— Чудя се защо са се строили тези малки негодници? — попита Карамон.

— Сега ще разберем — каза Танис и се запъти към тях, но Райстлин го хвана за ръката.

— Остави на мен.

— Ние идваме с теб — заяви Стърм и добави: — За да те пазим, разбира се.

— Добре, но не ми пречете, Флинт, двамата с Ривъруайнд дръжте под око този край на коридора.

Джуджето отвори уста, за да протестира, но размисли и застана до варварина.

— Стойте по-назад — заповяда Райстлин и тръгна по коридора.

Червената му роба се вееше, а магическият му жезъл потропваше ритмично по пода. Танис и Стърм го следваха, долепени до влажните стени. От криптите лъхаше студ. Полуелфът надникна в една и видя тъмните очертания на саркофаг.

Ковчегът бе инкрустиран със злато, потъмняло от времето.

Обстановката беше потискаща. Някои от гробниците бяха разбити и от една се подаваше череп, който му се хилеше в мрака. Зачуди се дали древните предци са отмъстили на онези, които бяха нарушили вечния им покой. Танис се насили да се върне в действителността, която бе не по-малко потискаща.

Райстлин спря в края на коридора. Джуджетата го гледаха любопитно. Магьосникът не каза нищо, само бръкна в една кесия на кръста си и извади няколко златни монети. Очите на земеровите светнаха. Неколцина от първата редица се приближиха до него, за да виждат по-добре. Той вдигна високо една монета, подхвърли я във въздуха и… тя изчезна!

Джуджетата въздъхнаха тъжно. Райстлин театрално разтвори длан и я показа. Някои изръкопляскаха и се приближиха, зяпнали възхитено.

Земеровите — или Агхар, както се наричаше расата им — наистина представляваха нещастна сган. Те бяха най-долната класа в общността на джуджетата, макар и разпространени навсякъде в Крин, и обитаваха най-отвратителните и мръсни места, където не стъпваха други същества, дори и животни.

Подобно на другите джуджета и те живееха на кланове, подчинявайки се на главатаря или на някоя друга силна личност. В Ксак Тсарот имаше три клана — Слъд, Бълп и Глъп, които сега бяха заобиколили Райстлин. Имаше както женски, така и мъжки джуджета, макар да се различаваха много трудно, защото бяха еднакво грозни. Женските нямаха косми по брадичката, а само по бузите и носеха петнисти туники, пристегнати в кръста, които откриваха кокалестите им колене. Но като се изключеше отблъскващата им външност, бяха жизнерадостни същества.

Райстлин прокара умело монетата по кокалчетата на пръстите си и я запремята нагоре-надолу. След това я накара да изчезне и да се появи от ухото на едно джудже, което го изгледа с безкрайно учудване. Този последен трик подтикна някои от другите джуджета да започнат да ровят в ухото на първото, за да видят дали няма още монети. Но всички притихнаха, когато Райстлин бръкна в друга торба и извади малък свитък.

Той го разтвори с тънките си дълги пръсти и започна да чете тихо и напевно: „Су тангус люипар, аст акулар кали-пар“ Джуджетата го гледаха в захлас.

Когато свърши с четенето, подобните на паяжина букви на ръкописа пламнаха и изчезнаха сред зеленикав дим.

— За какво е всичко това? — попита с подозрение Стърм.

— Направих им магия за приятелство.

Танис забеляза, че на лицата на джуджетата вместо любопитство вече се четеше неподправено обожание към магьосника. Те се скупчиха около него и напираха да го докоснат с мръсните си ръце, бърборейки на странния си език. Стърм погледна разтревожен Танис и той усети какво си мисли рицарят: Райстлин можеше да омагьоса всеки от тях по всяко време.

Чу се трополене на крака и полуелфът бързо погледна към края на коридора, където пазеше Ривъруайнд. Варваринът посочи към тълпата и вдигна ръце с разперени пръсти. Още десет джуджета идваха насам. Новите попълнения минаха покрай Ривъруайнд, без да го удостоят дори с поглед, и се присъединиха към тълпата около магьосника.

— Какво става тук? — попита едно от тях и погледна Райстлин.

Омагьосаните джуджета се бяха скупчили около магьосника и го дърпаха нанякъде за робата.

— Приятел. Той наш приятел — избърбори нестроен хор на развален общ език.

— Да — потвърди Райстлин с мек и бавен глас, от който Танис потръпна. — Всички вие сте мои приятели. А сега ми кажете води този коридор? — Заля го лавина от отговори.

— Коридор води натам — каза едно джудже и посочи на изток.

— Не, натам — намеси се друго и посочи на запад.

Избухна караница и не след дълго джуджетата се въргаляха на земята, размахваха юмруци и крещяха:

— Натам!

— Не, натам!

Преди Танис да се намеси, едно женско джудже пое нещата в свои ръце. Промъкна се в мелето, сграбчи двамата главни виновници, удари главите им една в друга и ги пусна на пода. Останалите, които ги окуражаваха, бързо млъкнаха и тя се обърна към Райстлин. Имаше голям картофообразен нос, а косата й стърчеше във всички посоки. Носеше парцалива и мръсна туника, груби обувки и навити около глезените чорапи. Но явно беше някакъв главатар, защото всички я гледаха със страхопочитание. През рамото й висеше огромна торба, която стигаше почти до земята и от време на време я спъваше, но очевидно бе много важна. Когато едно от джуджетата направи опит да я докосне, тя се извърна и го плесна през лицето.

— Коридор води към големи шефове — каза важно и кимна в източна посока.

— Благодаря, скъпа. — Райстлин я погали по бузата, след което изрече няколко думи: — Тан-таго, мусалах.

Главатарката го изгледа с обожание и въздъхна.

— Кажи, малка моя, колко са тези шефове?

Тя се намръщи и напрегна мисълта си. Накрая вдигна мръсната си ръка и започна да свива пръсти.

— Един. И още един, и още един, и още един. — Вдигна тържествуващо четири пръста към Райстлин и каза: — Два.

— Разбирам какво имаше предвид Флинт — изръмжа Стърм.

— Шшт! — скастри го Танис.

Точно тогава скърцането престана. Джуджетата погледнаха към края на коридора и се размърдаха притеснено. Отново се чу пукот.

— Какъв е този шум? — попита Райстлин новата си обожателка.

— Камшик — отвърна тя безстрастно, хвана го за робата и го задърпа към източния край на коридора. — Шефове ядосани. Тръгваме.

— Вашите шефове какво ви карат да правите?

— Тръгваме. Видиш сам. — Джуджето го задърпа отново. — Ние долу. Те горе. Долу. Горе. Долу. Горе. Ела. Водим те долу.

Вълната от агхари повлече Райстлин и той махна на Танис да го последва. Той от своя страна сигнализира на Флинт и Ривъруайнд и всички тръгнаха след джуджетата. Онези, които Райстлин беше омагьосал, се опитваха да стоят възможно най-близо до него. Другите се затичаха по коридора, щом чуха плющенето.

Лицето на женското джудже просветна, когато чу звука. Агхарите спряха. Някои се долепиха до плесенясалите стени, други се проснаха на пода. Главатарката остана до Райстлин и го хвана за пеша на робата.

— Какво има? — погледна я той. — Защо спряха?

— Чакаме. Още не наш ред.

— Какво ще стане, когато дойде вашият ред? — попита търпеливо Райстлин.

— Ела долу.

Магьосникът погледна Танис и поклати глава. Накрая реши да пробва друг подход.

— Как се казваш, малката?

— Бупу.

Карамон се изсмя, но бързо закри устата си.

— А сега, Бупу — изрече меко Райстлин, — кажи ми знаеш ли къде е леговището на дракона?

— Дракон? — повтори учудено тя. — Искаш дракон?

— Не, не ме разбра. Не искам дракона, а само леговището му — там, където живее.

— О, аз не знае. — Бупу поклати глава. Но като видя колко е разочарован, го хвана за ръката. — Но те заведа при Голям Бълп. Той знае всичко.

Райстлин вдигна вежди.

— Как ще стигнем до този голям Бълп?

— Долу — изрече тя и се ухили щастливо. Скърцането спря. Чу се плющене на камшик. — Сега наш ред. Ела. Ела да видиш Голям Бълп.

Ей сега. — Райстлин се измъкна от хватката на джуджето. — Първо трябва да поговоря с приятелите си. — Той отиде при Танис и Стърм. — Този Голям Бълп сигурно е главатарят на клана, а може и на няколко клана.

— Ако е интелигентен колкото тази сбирщина тук, едва ли знае къде му е собственото цукало, камо ли леговището на дракона — изсумтя Стърм.

— Вероятно знае — намеси се неохотно Флинт. — Земеровите нямат капка мозък, но помнят всичко, което са чули и видели, стига да не ги накараш да го изразят с думи, съдържащи повече от две срички.

— Тогава да отидем при Големия Бълп — каза Танис. — Ако знаехме какво е цялото това горе и долу и плющенето.

— Аз знам!

Танис се огледа. Съвсем беше забравил за Таселхоф. Кендерът дотича весело иззад ъгъла.

— Става въпрос за лифт. Като в мините на джуджетата Това някога е било мина. Много интересно. Имат лифт, който се движи нагоре и надолу. Ами почти същото е… — Изведнъж избухна в неудържим кикот. Останалите го изгледаха и кендерът положи неимоверни усилия да спре.

— Използват един голям казан за топене на мас! Онези, които чакат реда си тук, търчат, когато чуят ония драко-боклуци да плющят с камшика. Всички скачат в казана, който е завързан с верига, и завъртат едно зъбно колело. То скърца!

Колелото се завърта и слизат надолу и много скоро нагоре се качва друг казан…

— Големи шефове. Казан с големи шефове — намеси се Бупу.

— Пълен с драконяни! — каза разтревожен Танис.

— Не идват тук. Отиват там. — Бупу махна с ръка в някаква неясна посока.

Това не успокои Танис.

— Значи те са шефовете. Колко драконяни се качват в един казан?

— Два. — Бупу се хвана здраво за ръкава на Райстлин. — Не повече.

— Всъщност са четирима — каза Тас и отправи извинителен поглед към джуджето. — От малките, които правят заклинания.

— Четирима… — Карамон скръсти огромните си ръце. — Можем да се справим с четирима.

— Да, но трябва да го нагласим така, че в следващия момент да не пристигнат още петнайсет — предупреди ги Танис.

Камшикът изплющя отново.

— Ела! — Бупу задърпа настойчиво ръкава на Райстлин. — Тръгваме. Шефове ядосани.

— Дали сега или после, мисля, че няма никакво значение — сви рамене Стърм. — Нека джуджетата да отидат както обикновено. Ние ще ги последваме и в суматохата ще изловим шефовете. Щом тук горе има казан, който трябва да се напълни с джуджета, това означава, че долу има друг.

— Предполагам — каза Танис и се обърна към земеровите. — Като стигнете до лифта… ъ… казана, не скачайте вътре. Отдръпнете се и стойте настрана. Ясно?

Джуджетата го изгледаха подозрително. Полуелфът въздъхна и погледна Райстлин. Той се усмихна и повтори нарежданията на Танис. Те веднага закимаха ентусиазирано.

Камшикът изплющя отново и се разнесе дрезгав глас:

— Стига сте се мотали, боклуци такива, или ще ви отрежем краката, та да знаете защо се бавите!

— Сега ще видим чии крака ще хвръкнат — закани се Карамон.

— Стане весело — обади се радостно едно джудже.

Агхарите се понесоха по коридора.