Маргарет Вайс, Трейси Хикман
Дракони на есенния здрач (38)

Глава 14
Матафльор.
Магическият меч.
Бели пера.

Факлата на Марита освети огромното леговище на Кремък. Единствените предмети в него бяха един огромен леген и кофа, пълна с нещо, което миришеше на развалено месо.

Танис затаи дъх. Досега смяташе, че драконът в Ксак Тсарот беше внушителен, но размерите на Кремък го накараха да онемее. Бърлогата й бе нещо огромно, с диаметър може би четирийсет метра. Тя лежеше в цялата си дължина, а опашката й докосваше отсрещната стена. Спътниците застинаха и всички си помислиха едно и също — как огромната глава се надига и ги изпепелява със смъртоносния си огън. Същият огън, който беше унищожил Солас.

Но Марита влезе съвсем спокойно в помещението и след кратко колебание спътниците я последваха. Когато приближиха дракона, разбраха, че тя бе права. Състоянието му наистина беше окаяно — главата му бе сбръчкана от старост, а някога блестящата червена кожа, изпъстрена със сиви петна, беше провиснала грозно. Дишаше шумно и през отворената му уста се виждаха пожълтели и изпочупени зъби. По тялото му имаше дълбоки белези, а кожените му криле бяха изсъхнали и напукани.

Танис едва сега разбра Марита — той наистина заслужаваше съжаление. Позволи си да се отпусне, но след малко, когато драконът, усетил светлината на факлата, се размърда в съня си, осъзна колко глупаво постъпва. Ноктите му бяха също толкова остри, а дъхът — също толкова смъртоносен, колкото на всеки друг червен дракон в Крин.

Кремък отвори очи и червените цепки проблеснаха в светлината на факлата. Спътниците спряха и се хванаха за оръжията.

— Време ли е вече за закуска, Марита? — попита Матафльор с дрезгав и сънен глас (Кремък бе името, което използваха простосмъртните).

— Да, скъпа. Тази сутрин подранихме малко. Задава се буря и искам да изведа децата, преди да е заваляло. Заспивай. Ще гледам да не те събудим, когато излизаме.

— Не ми пречите. — Тя се прозя и отвори по-широко очи. Едното беше покрито с млечнобяла пелена.

— Надявам се да не се наложи да се бием с нея, Танис — прошепна Стърм. — Все едно да се биеш с нечия баба.

— Това е баба, която сее смърт — не го забравяй!

— Малките спаха добре — измърмори Матафльор и отново се унесе. — Гледай да не се измокрят, ако завали. Особено Ерик. Миналата седмица беше настинал. — Тя затвори очи.

Марита се обърна и махна на останалите, сложила пръст на устните си. Стърм и Танис тръгнаха първи. Дрънченето на оръжията им се заглушаваше от многобройните фусти и наметки. Когато полуелфът се намираше на десет метра от главата на дракона, се чу шум.

В първия момент помисли, че си въобразява и че изопнатите му нерви си правят лоша шега със слуха му, но шумът продължаваше да се усилва — сякаш жужаха хиляди скакалци. Всички извърнаха глави към него, но той ги изгледа безпомощно и на лицето му се изписа объркване.

Драконът изхърка, размърда се и вдигна глава, сякаш звукът го бе ударил право в ушите.

Райстлин изтича при Танис.

— Мечът! — изсъска той и отметна пелерината му.

Полуелфът впери поглед в меча и древната ножница. Магьосникът беше прав — острието подскачаше като полудяло. Едва сега, когато усети вибрациите му, се убеди, че мечът наистина е омагьосан.

— Можеш ли да го спреш? — Танис едва надвика шума.

— Не. Сега си спомних. Това е Змееубиецът, славният меч на Кит-Канан. Реагира на присъствието на дракон.

— Много навреме си спомни!

— Или почти навреме — процеди Стърм.

Матафльор вдигна бавно глава и премигна. От ноздрите й се процеди тънка струя дим. Тя фокусира червения си поглед върху Танис и го изгледа с болка и раздразнение.

— Кого си довела, Марита? — Гласът й беше пропит от гняв.

— Чух звук, който не съм чувала от векове, и подушвам отвратителния мирис на стомана! Това не са жени — това са воини!

— Не я наранявайте! — изстена Марита.

— Може и да се наложи! — извика Танис и извади Змееубиеца от ножницата. — Ривъруайнд, Златна Луна, отведете я оттук! — Острието засия с ослепителнобяла светлина, а звукът стана непоносим и яростен. Матафльор се отдръпна — светлината изгаряше здравото й око, а ужасният звук пронизваше мозъка й.

— Бързо, изведете децата! — изкрещя той и внезапно осъзна, че може и да не се стигне до битка — поне засега. Вдигна високо меча и пристъпи предпазливо към дракона. Матафльор се притисна до стената.

Марита хвърли последен поглед към Танис и последва Златна Луна в стаята на децата. Там ги посрещнаха сто детски погледа, ужасени от звуците от другата страна на вратата. Но когато видяха Марита и Златна Луна, се успокоиха, а някои от по-малките дори се разсмяха при вида на бронираните крака на Карамон, който вървеше с вдигнати фусти. Но смехът заглъхна на секундата, когато се показаха останалите с оръжия в ръце.

— Какво става, Марита? — попита едно по-голямо момиче.

— Пак ли има война?

— Надявам се да няма, миличка, но не искам да те лъжа, може и до това да се стигне. Сега искам да си съберете нещата, най-вече топлите дрехи, и да дойдете с нас. По-големите да вземат по-малките, както го правим, когато излизаме на разходка. Стърм очакваше объркване, суматоха и въпроси, но децата послушно изпълниха онова, което им се каза. Бяха съвсем тихи и спокойни и бързо се справиха с всичко. Деца по време на война, напомни си той.

— Сега искам много бързо да минете покрай дракона и да отидете в стаята за игри, откъдето този голям мъж — рицарят посочи Карамон — ще ви изведе на двора. Всеки трябва веднага да потърси майка си и да отиде при нея. Разбрахте ли? — Той огледа по-малките и момиченцето, което стоеше най-отпред, кимна.

— Разбрахме.

— Добре. Карамон?

Воинът се изчерви от стотиците детски очи, вперени в него, и ги поведе към бърлогата на дракона. Златна Луна взе едно току-що проходило дете на ръце, а Марита — друго. По-големите момчета и момичета понесоха по-малките на гръб. Излязоха през вратата под строй и не продумаха, докато не видяха Танис, меча и уплашения дракон.

— Ей, ти! Да не си посмял да й сториш нещо! — извика едно момченце, напусна строя и се спусна към Танис със стиснати юмруци и изкривено лице.

— Дугъл! Върни се веднага! — извика след него едно момиче, а останалите деца се разплакаха.

Танис не посмя да прибере меча си, тъй като само той можеше да удържи дракона далеч от него.

— Изведете ги оттук! — изкрещя той.

— Деца, моля ви! — разнесе се сред хаоса гласът на Златна Луна. — Танис е добър човек и няма да й стори нищо, освен ако не се наложи. А вие трябва да излезете навън при майките си. Те ви чакат.

Гласът й бе напрегнат и в него се долавяше страх, който подейства дори на най-малките. Децата отново се строиха.

— Сбогом, Кремък — извикаха някои, помахаха й и тръгнаха след Карамон. Дугъл изгледа Танис заплашително, но се върна в строя, размазвайки сълзите си с мърлявите си юмручета.

— Не! — изпищя сърцераздирателно Матафльор. — Не! Не се бийте с децата ми. Моля ви! Бийте се с мен! Нали аз ви трябвам! Не наранявайте децата ми!

Танис осъзна, че тя изживява наново миналото си и ужасните събития, когато й бяха отнели децата. Стърм се приближи до него.

— Нали знаеш, че ще те убие, когато децата излязат навън?

— Да — отвърна мрачно Танис.

Очите на Матафльор вече пламтяха в тъмночервено от огромната паст се стичаше слюнка, а ноктите й драскаха по пода.

— Не моите деца! — изрече тя и изпадна в бяс.

— С теб съм… — извика Стърм и извади меча си.

— Остави ни, рицарю — прошепна Райстлин, изникнал от сенките. — Оръжието ти е безполезно. Аз ще остана с него.

Полуелфът го изгледа учудено и Райстлин можеше да се закълне, че знае какво си мисли в момента, но не му каза нищо повече.

— Излез, Стърм!

— Какво? Ти луд ли си? Да се довериш на този…

— Излез! — повтори Танис.

В същия миг Флинт изкрещя:

— Къде се бавиш, Стърм. Трябваш ни!

Рицарят видимо се поколеба, но в крайна сметка само изгледа заплашително Райстлин, завъртя се на пети и влезе в тунела.

— Не разполагам с много заклинания срещу червените дракони — прошепна бързо магьосникът.

— Можеш ли поне да спечелиш малко време? Райстлин се усмихна като човек, на когото смъртта диша във врата — няма какво да губи и от какво да се страхува.

— Естествено. Тръгни бавно към тунела и когато започна да говоря, бягай.

Полуелфът започна да отстъпва с високо вдигнат меч, но Матафльор вече не се боеше от магията му. Тя разбираше само, че децата й ги няма и трябва да убие виновниците. Хвърли се към Танис и тогава я обгърна мрак. Толкова непрогледен мрак, че си помисли да не е загубила и другото си око. Изведнъж до слуха й стигнаха някакви магически думи и разора, че мъжът с робата бе направил заклинание.

— Ще ви изпепеля! — изръмжа и подуши стоманата в тунела. — Няма да ми се изплъзнете! — Но тъкмо когато си поемаше въздух, за да избълва смъртоносния огън, чу детски гласове. — Не, не смея. Децата ми! Може да ги нараня. Г тавата й се отпусна на студения каменен под.

Двамата мъже се втурнаха в тунела, като Танис почти влачете изтощения магьосник. Изведнъж чуха зад себе си тъжно и сърцераздирателно стенание:

— Оставете децата ми! Моля ви, бийте се с мен! Не наранявайте децата ми!

Танис влетя в стаята за игри и замига от слънчевите лъчи които струяха от широко отворената врата към двора. Видя Тика и Лорана, които наблюдаваха децата с извадени мечове. На пода лежеше един драконянин, а от гърба му стърчеше бойната брадва на Флинт.

— Всички вън! — изкрещя Танис.

Джуджето извади брадвата си от купчината прах и излезе последно. Когато се озоваха на двора, чуха рев на дракон, съвсем различен от този на жалката Матафльор, от който стените потрепериха. Драконът излизаше от бърлогата си.

— Янтар! — предположи Танис. — Никъде не е заминавал!

Джуджето поклати одобрително глава.

— Залагам си брадата, че Тас има пръст в тази работа.

 

Скъсаната верига, в която се бяха вкопчили, полетя към каменния под.

Таселхоф продължи да я стиска, макар да разбираше, че няма смисъл. Ето какво било да умреш, помисли си той. Усещането беше интересно, но за съжаление щеше да трае много кратко. Чу над главата си изпълнения с ужас писък на Сестън, а някъде долу старецът си мърмореше нещо, опитвайки се навярно да направи последното си заклинание. Изведнъж Физбан извиси глас, който премина в писък. Чу се хрущене на счупени кости, след което настъпи тишина. На Тас му стана много мъчно, макар да знаеше, че следващият ще е той. Каменният под вече беше съвсем наблизо. Няколко секунди го деляха от смъртта…

И тогава заваля сняг.

Или поне така си помисли кендерът в първия момент. След миг осъзна изумен, че наоколо се рееха хиляди и хиляди пера, сякаш бяха взривили някой курник! Той потъна в дълбоката и мека купчина, а Сестън се стовари отгоре му.

— Бедният Физбан. — Тас изтри сълзите от очите си Последното му заклинание трябва да бе нещо като валежите от пера на Райстлин. Само че сега бяха много повече.

Високо над главата му колелото се завъртя по-бързо и веригата сякаш изскърца радостно, свободна от много време насам.

 

В двора на крепостта цареше хаос.

— Насам! — изкрещя Танис и изскочи навън. Знаеше, че са обречени, но нямаше никакво намерение да се предава. Групата се събра около него с извадени оръжия и го погледна тревожно. — Тичайте към мините! Скрийте се! Верминаард и червеният дракон не са заминали никъде! Това е капан! Ще пристигнат всеки момент!

Останалите кимнаха с мрачни физиономии. Знаеха, че няма надежда — за да стигнат до безопасното убежище, трябваше да прекосят почти сто метра открито пространство.

Опитаха се да накарат жените и децата да побързат, но без успех. Трябваше да се въведе някакъв ред. Докато се чудеха какво да направят, Танис погледна към мините и изруга.

Мъжете тичаха към двора на крепостта! Какви ги вършеше този Елистан? Планът бе съвсем друг! Само след минути дворът щеше да гъмжи от стотици напълно беззащитни хора! Трябваше да ги накара да тръгнат на юг, към планините.

— Къде е Ебен? — попита той Стърм.

— Последно го видях да тича към мините. Не разбрах защо…

Двамата се спогледаха и изведнъж всичко им стана ясно.

— Разбира се. — Гласът на Танис заглъхна от отчаяние. — Всичко съвпада.

Ебен тичаше към мините с една-единствена мисъл — да изпълни заповедта на Янтар. Някъде в целия този хаос се намираше Мъжът със Зеления Камък и той трябваше да го открие. Знаеше, че Верминаард и Янтар ще се погрижат за останалите жалки отрепки и за миг изпита съжаление — все пак не беше жесток или зъл. Просто много отдавна бе разбрал коя ще е печелившата страна.

Когато семейството му пропиля богатството си, на Ебен не му остана нищо, но беше интелигентен, сръчен с меча и дотолкова лоялен, доколкото му плащаха. Срещна Верминаард по време на пътуването си на север, където бе тръгнал да търси работа. Могъществото му го впечатли и най-вече то допринесе да се присъедини към силите на злото. Но много по-важно бе, че Янтар го ценеше. Драконът смяташе, че е очарователен, интелигентен, пълен с възможности и — след няколко проверки — надежден.

Изпратиха го в Гейтуей точно преди нападението на драконянската армия, откъдето „избяга“ и се присъедини към бегълците. Срещата му с отряда на Гилтанас се оказа щастлива случайност, която значително подобри положението му както пред Янтар, така и пред Верминаард. Когато посветената сама падна в ръцете му, не повярва на късмета си. Предположи, че това е знак за благоволението, което му оказваше Кралицата на Мрака.

Сега й се помоли да продължи да бди над него, защото, за да открие в тази суматоха Мъжа със Зеления Камък, трябваше да стане някакво чудо. Наоколо се лутаха стотици объркани мъже и Ебен видя възможност да стори още една услуга на Верминаард.

— Хора, Танис иска да отидете в двора при семействата си!

— Не, планът не е такъв! — извика Елистан и се опита да ги спре. Но късно. Мъжете вече бяха видели жените и децата си и се втурнаха към тях. Хаосът нарасна още повече, когато от мините излязоха няколкостотин джуджета-земерови и се смесиха с тълпата, издавайки радостни крясъци. Очевидно мислеха, че има някакъв празник.

Ебен огледа тълпата, но не намери Мъжа със Зеления Камък и реши да огледа килиите. Естествено, откри го точно там, зазяпан глупаво в голата стена. Той бързо коленичи до него и опита да си спомни името му. Беше нещо странно, старомодно…

— Берем?

Мъжът вдигна поглед и от много седмици насам на лицето му се изписа интерес. Не бе нито глух, нито ням, както смяташе Тоде, просто беше напълно погълнат, дори обсебен от тайната си мисия. Но като всеки човек му стана приятно, когато чу името си, произнесено от друг човек.

— Берем — повтори Ебен и нервно облиза устни, чудейки се какво да прави оттук нататък. Знаеше, че когато драконът нападне двора, първото нещо, което онези отрепки щяха да сторят, бе да се запътят към мините. Трябваше да го изведе оттук, преди Танис да го залови. Но къде? Можеше да го отведе в Пакс Таркас, както беше заповядал Янтар но иде ята не му допадаше особено. Верминаард неминуемо щеше да ги открие и да му зададе въпроси, на които нямаше да може да отговори.

Не, имаше само едно сигурно място, където можеше да го отведе — от външната страна на крепостните стени Щяха да се спотаят в гората, докато суматохата утихне, и през нощта да проникнат в крепостта. След като взе това решение, той протегна ръка и му помогна да се изправи.

— Тук скоро ще има битка. Ще те отведа на сигурно място, докато всичко свърши. Аз съм приятел. Разбираш ли ме?

Мъжът го изгледа с пронизващ поглед, изпълнен с безкрайна мъдрост и интелигентност. Това не бе поглед на елф, в който прозираше самата вечност, а на човек, преживял месомелачката на безброй години. Берем въздъхна едва чуто и кимна.

Верминаард изхвърча от стаята си вбесен, намъквайки в движение бронираните си кожени ръкавици. Зад него подтичваше драконянин, понесъл Зачернящия, боздугана му. Други драконяни сновяха наоколо и изпълняваха заповедите, които Верминаард издаваше, докато тичаше към леговището на Пайръс.

— Не, глупаци такива! Няма да отзовавате армията! Ще се справя с това за минути. До довечера Куалинести ще гори. Янтар! — изрева той, блъсна вратите на бърлогата му и отиде до една издатина на втория етаж. Вдигна глава и видя дим и огън, а отнякъде се носеше ревът на дракона.

— Янтар! Колко дълго смяташ да ловиш тези шпиони? — изкрещя гневно Верминаард и се обърна, при което едва не се блъсна в капитана на драконяните.

— Да ви приготвя ли драконовото седло, милорд.

— Не, няма време. Освен това го използвам само, по време на битка. А това отвън няма да е битка. Трябва само да се изпепелят няколкостотин роби.

— Но те избиха стражите в мините и сега са на двора заедно със семействата си.

— С какви сили разполагате?

— Не много големи, милорд. — Очите му проблеснаха гневно, тъй като не намираше за много умна идеята крепостта да бъде лишена от почти цялата войска. — Ние сме само четирийсет-петдесет срещу повече от триста мъже и още толкова жени. А те със сигурност ще се бият наравно с тях и ако успеят да избягат в планината…

— Дрън-дрън! Янтар! — Отнякъде се чу грохот на желязо, а след него още нещо — скърцането на голямото колело, което не се бе въртяло от столетия. Верминаард тъкмо се чудеше какви са тези странни звуци, когато Пайръс долетя в бърлогата си.

Господарят на драконите изтича към мястото за качване и сръчно възседна дракона. Двамата бяха превъзходен боен екип, макар че си нямаха никакво доверие. Взаимната им връзка, породена от омразата към нисшите раси и жаждата за власт, бе много силна, но никой от двамата не го признаваше, дори пред себе си.

— Излитай! — изрева Верминаард и Пайръс се издигна във въздуха.

— Няма смисъл, приятелю — каза тихо Танис на Стърм, който се опитваше да въведе някакъв ред, и сложи ръка на рамото му. — Само си хабиш силите. Пази ги за битката.

— Няма да има битка. — Стърм се закашля. Гласът му беше одрезгавял от викане. — Ще загинем като плъхове в капан. Защо не ме чуват тези глупаци?

Двамата стояха на около десет метра от северните порти на крепостта. На юг се виждаха планините и надеждата. Зад гърба им бяха портите, през които всеки момент щеше да се изсипе армията на драконяните, а някъде зад тези стени се намираха Верминаард и червеният дракон.

Елистан полагаше неимоверни усилия да успокои хората и да ги накара да тръгнат на юг, но хаосът беше пълен. Мъжете се блъскаха и търсеха жените си, а те — децата си. Няколко семейства все пак се събраха и потеглиха на юг, но твърде бавно и твърде късно.

Пайръс излетя като червена комета от крепостта, свил криле до тялото си и прилепил плътно предните си крака към корема, за да набере скорост. Огромната му опашка се развяваше след него. Господарят на драконите го бе възседнал и отвратителната му рогата маска блестеше на утринното слънце Държеше се с две ръце за врата на дракона и двамата се издигнаха толкова високо, че затъмниха слънцето.

Хората попаднаха в плен на страха си от дракона Стояха парализирани от ужас и очакваха смъртта си.

Верминаард насочи Пайръс към една от кулите на крепостта и продължи мълчаливо и яростно да наблюдава двора през маската.

Танис усети ръката на Стърм върху рамото си.

— Виж! — посочи рицарят на север.

Полуелфът неохотно отмести поглед от дракона и видя две фигури, които тичаха към портите.

— Ебен! — възкликна невярващо. — Но кой е този с него?

— Е, сега няма да ми се измъкне! — изкрещя Стърм и хукна след тях, преди Танис да успее да го спре. Полуелфът го последва и зърна до себе си нещо червено — Райстлин и брат му.

— Аз също имам сметки за уреждане с него — изсъска магьосникът. Тримата настигнаха Стърм в момента, в който хвана Ебен за яката и го повали на земята.

— Предател! — изкрещя с всичка сила рицарят. — Днес може и да умра, но първо ще изпратя теб в Бездната! — Той извади меча си и му изви главата.

Изведнъж спътникът му се обърна, отиде до Стърм и хвана ръката му. Рицарят едва не се задави. Ръката му отпусна хватката си и той загледа смаяно мъжа.

От лудия бяг ризата на Берем се беше съдрала отпред и там, в средата на гърдите му, блестеше зелен скъпоценен камък, голям колкото юмрук, който пречупваше слънчевите лъчи. Това бе ярка и ужасна светлина — нечестива светлина!

— Никога не съм виждал, нито съм чувал за подобна магия — прошепна Райстлин и всички застанаха до Стърм.

Като видя вперените в гърдите му погледи, Берем инстинктивно понечи да се загърне, но размисли, пусна ръката на рицаря и отново затича към портата. Ебен бързо се изправи на крака и го последва.

Стърм понечи да се втурне след тях, но Танис го спря.

— Остави. По-добре да помислим за другите.

— Танис, виж! — изкрещя Карамон и посочи нещо над огромните порти.

Една част от крепостната стена над портата се отчупи и бавно започна да се свлича надолу, блокирайки изхода. След това се стовари на земята с такава сила, че паважът се напука и във въздуха се вдигнаха облаци прах.

Огромният каменен блок падна точно когато двамата бегълци стигнаха до портата. Ебен изпищя и отчаяно вдигна ръце, за да се предпази. Мъжът до него вдигна глава и само въздъхна. Тоновете камък ги погребаха и древният отбранителен механизъм затвори изходите на Пакс Таркас.

 

— Това е последният ви акт на неподчинение! — изрева Верминаард. Сгромолясващите се скали заглушиха думите му и това го разяри още повече. — Дадох ви шанс да работите за преуспяването на моята Кралица! Погрижих се за вас и семействата ви! Но вие се оказахте твърдоглави и глупави! Сега ще платите за това с живота си! — Господарят на драконите вдигна Зачернящия във въздуха. — Ще унищожа мъжете! Ще унищожа жените! Ще унищожа децата! Ще унищожа всички ви!

Пайръс разпери огромните си криле и се издигна във въздуха, където вдиша дълбоко и се подготви да изпепели парализираните от ужас хора, скупчени в двора.

Но смъртоносният му полет надолу беше спрян.

Матафльор се отърси от купчината камъни, която остана, след като разби стената, и полетя право към Пайръс. Беше погълната изцяло от лудостта си и продължаваше да изживява отново и отново кошмарния спомен от загубата на децата си. Отчаяно ги молеше да не отиват в смъртоносната битка и още по-отчаяно се опитваше да ги убеди, че войната е към края си. Но те бяха млади и не я послушаха. Отлетяха и я оставиха да ридае в бърлогата си. Точно в този момент чу гласа на Верминаард:

— Ще унищожа децата!

И сега направи същото, което беше сторила преди много векове. Полетя, за да ги защити.

Пайръс се оказа неподготвен за внезапната атака, но успя навреме да предпази незащитения си корем от изпочупените, но все още смъртоносни зъби на Матафльор. Обаче ноктите й разкъсаха мускула на едното му крило. Но младият и силен дра-кон направи кълбо във въздуха, разпори долната част на корема й с ноктите на предния си крак и я отблъсна.

Така спечели време и набра височина за следващата атака. Но беше забравил за ездача си. Верминаард изтърва врата на дракона и падна върху каменния двор. Височината обаче не беше много голяма и той се отърва само с няколко охлузвания.

Хората около него се разбягаха, но той забеляза четирима, които останаха на местата си. Бързо се изправи и застана с лице към тях.

 

Внезапното нападение на Матафльор над Пайръс, както и падането на Верминаард като някакво низвергнато божество сториха онова, което Елистан и другите не успяха. Хората се отърсиха от страха, призоваха здравия си разум и побягнаха на юг към безопасността на планините. Като видя това, капитанът на драконяните хвърли войската си срещу тях и изпрати змей-вестоносец да върне обратно армията от Куалинести.

Драконяните нападнаха бегълците, но не успяха да всеят паника сред тях. Тези хора бяха изстрадали достатъчно и веднъж вече бяха позволили свободата да им бъде отнета срещу лъжливи обещания за мир. Сега знаеха, че докато тези същества бродят из Крин, мир не може да има. Хората от Солас и Гейтуей — мъже, жени и деца — отвърнаха на удара с каквото намериха — скали, камъни, с голи ръце, зъби и нокти.

Тълпата раздели спътниците и Лорана се оказа сама. Гилтанас се беше опитал да стои близо до нея, но бързо я изгуби от поглед. Девойката се изплаши както никога досега и долепи гръб към стената на крепостта с меч в ръка. Докато наблюдаваше ужасено битката, пред нея падна някакъв мъж, притиснал стомаха си с ръка и до краката й се образува кървава локва. Лорана се загледа в нея като хипнотизирана, но някакъв звук я извади от вцепенението. Вдигна глава и се озова очи в очи с влечугоподобната физиономия на убиеца.

Драконянинът реши, че е парализирана от ужас, облиза кървавия си меч, прескочи тялото на жертвата и се нахвърли върху Лорана. Тя вдигна меча си инстинктивно, след което диво го размаха. Нападателят се оказа напълно неподготвен. Лорана го прониза и почувства как елфското острие минава през бронята и плътта му. Чу трошенето на костите и последния писък на съществото. То се вкамени и мъртвото тяло изтръгна меча от ръцете й. Но тя си спомни с хладнокръвие, което я учуди, че трябва да изчака, докато тялото се превърне в прах, за да освободи оръжието си.

Около нея битката продължаваше. Разнасяха се крясъци, писъци на агония, грохот, стонове и звън на стомана, но тя не чуваше нищо.

Спокойно изчака тялото да се разпадне, наведе се, разрови праха, сграбчи дръжката на меча си и го вдигна високо. Слънцето огря изцапаното с кръв острие. Огледа се, но никъде не съзря Танис. Не видя и никой от останалите. Предположи, че са мъртви и че много скоро ще ги последва.

Тя вдигна очи към ясното небе. Светът, с който скоро щеше да се сбогува, изглеждаше като новороден — всеки предмет, всеки камък, всяко листо се открояваха с болезнена яснота. От юг подухна вятър, наситен с приятно ухание, и отвя облаците към родината й. Освободеният от затвора на страха дух на Лорана се понесе високо, високо и мечът й заблестя на утринното слънце.