Маргарет Вайс, Трейси Хикман
Дракони на есенния здрач (3)

Глава 1
Срещата на старите приятели.
Сбирката се разтуря.

Флинт Файърфордж се отпусна върху покрития с мъх объл камък. Старите му кости го бяха крепили достатъчно и вече протестираха.

— Изобщо не трябваше да тръгвам — промърмори Флинт и погледна долината под себе си. Говореше на глас, въпреки че наоколо не се виждаше жива душа. През дългите години на самотно скиталчество джуджето бе придобило навика да си говори само. То плясна с длани по коленете си и заяви гневно: — И проклет да съм, ако тръгна отново!

Затопленият от следобедното слънце камък се стори много удобен на старото джудже, което цял ден беше обикаляло на хладния есенен въздух, Флинт се отпусна и се остави на топлината на слънцето и топлината на мислите. Защото си беше у дома.

Огледа с обич познатия пейзаж. Склонът оформяше единя от скатовете на покритата с есенно великолепие планина. Валеновите дървета в долината пламтяха с цветовете на сезона и яркочервеното и яркозлатното се преливаха в пурпур по върховете на Каролис в далечината. Кристалносиньото небе се отразяваше във водите на езерото Кристалмир. Над върхарите на дърветата се виеха стълбове дим и това бе единственото, което се виждаше от Солас. Над долината се стелеше мъгла, пропита със сладкия аромат на домашни огньове.

Докато седеше и си почиваше, Флинт несъзнателно извади от торбата парче дърво и лъскава кама. Когато разполагаха с време, хората се опитваха да придадат на безформените неща някакви красиви очертания. Допреди няколко години Флинт бе известен в околността ковач, но се беше пенсионирал.

Приближи ножа до дървото, но ръцете му замряха и той се загледа в стълбовете дим от невидимите комини долу.

— Огънят в моя дом не гори — изрече бавно, след което се ядоса на размекването си и започна ожесточено да дялка дървото. Изръмжа високо: — Къщата ми е празна. Покривът й сигурно е протекъл и съсипва мебелите. Тъпо пътешествие. Най-тъпото нещо, което съм вършил някога. Сто четирийсет и осем години минаха и така и не се научих!

— Няма и да се научиш, джудже — отвърна му някакъв глас. — Дори да доживееш до двеста четирийсет и осем!

Флинт погледна към пътеката, мигновено остави дървото и хладнокръвно посегна към дръжката на брадвата. Гласът му беше познат, първият познат глас, който чуваше от много време насам. Но не се сещаше чий е.

Примижа срещу залязващото слънце. Стори му се, че по пътеката се изкачва мъж. Джуджето се изправи и се скри в сянката на един бор, за да го разгледа по-добре. Той пристъпваше с грацията на елф, но яката мускулатура и окосмяването на лицето му съвсем определено бяха човешки. Качулката разкриваше само мургава кожа и червеникавокестенява брада. На рамото му висеше арбалет, а на левия хълбок имаше меч. Беше облечен в изящни, меки кожени дрехи, каквито носеха елфите. Но в света на Крин нямаше нито един брадат елф… елф не, но…

— Танис? — изрече колебливо Флинт, когато мъжът приближи.

— Същият.

Лицето на новодошлия се разтегна в широка усмивка. Той протегна ръце и вдигна джуджето от земята, преди то да успее да го спре. Флинт прегърна стария си другар, но след това се сети, че притежава достойнство, и се измъкна от ръцете на полуелфа.

— Пет години не ти стигнаха, за да се научиш на прилично държание. Никакво уважение към възрастта и положението ми. Какво ме подмяташ като чувал с картофи! — Флинт погледна към пътя. — Дано някой познат не ни е видял.

— Съмнявам се, че са ни останали много познати — каза Танис и огледа с обич нисичкия си приятел. — При мен и теб, старче, времето не тече със същата скорост като при хората. За тях пет години са много време, но за нас са мигновение. — Усмихна се. — Не си се променил.

— Което не може да се каже за някои други. — Флинт отново се отпусна на камъка и продължи да дялка дървото. След малко вдигна поглед към Танис и попита: — Каква е тази брада? И без нея си грозен.

Танис се почеса по брадата и изрече с горчива ирония:

— Бях в земи, където на елфите не се гледа с добро око. Брадата, наследство от човешкия ми баща, ми помогна да скрия произхода си.

Флинт изсумтя. Знаеше, че това не беше цялата истина. Полуелфът ненавиждаше насилието, но едва ли това бе причината да се крие зад някаква в а. Треските продължаваха да хвърчат.

— Аз пък бях в земи, където на никого не се гледа с добро око. — Флинт вдигна дървото пред очите си и го огледа. — Но вече сме си у дома. Това е минало.

— Не съм сигурен. Носят се странни слухове — каза Танис и отново спусна качулката си, за да закрие очи от слънцето. — Висшите Търсачи в Хейвън са назначили за Висш Теократ на Солас някой си Хедерик, който е побъркал града с фанатичната си нова религия.

Танис и джуджето се извърнаха и погледнаха надолу към тихата долина. Една по една припламваха светлинки и къщите върху валеновите дървета вече се виждаха. Нощният въздух беше неподвижен, спокоен и сладък, наситен с аромата на домашните огнища. От време на време чуваха някоя майка, която викаше децата си на вечеря.

— Не съм чул в Солас да се е случило нещо лошо — изпече тихо Флинт.

— Гонения на религиозна основа… инквизиции… — Гласът на Танис звучеше зловещо.

Беше по-плътен и по-мрачен, отколкото Флинт си го спомняше.

Джуджето се намръщи. През тези пет години приятелят му се беше променил. А елфите никога не се променяха! Но Танис бе елф само наполовина — насилствено заченато дете чиято майка е била изнасилена от човек по време на някоя от многобройните войни, отчуждили расите на Крин през годините на хаоса, последвал Катаклизма.

— Инквизиции! Говори се, че инквизират само онези, които се противопоставят на новия Теократ — изсумтя Флинт. — Не вярвам в боговете на Търсачите, и никога не съм вярвал, но не парадирам с убежденията си. Трай си и никой няма да те закача — това е моето мото. Висшите Търсачи в Хейвън са мъдри и добродетелни мъже. В Солас има една-единствена гнила ябълка, която разваля цялата каца. Между другото, ти намери ли онова, което търсеше?

— Следи от истинските древни богове ли? — попита Танис. — Или душевен мир? Търсих и двете. Кое имаш предвид?

— Ами, предполагам, че вървят ръка за ръка — изръмжа Флинт. Той повъртя в ръце парчето дърво, все още неудовлетворен от формата. — Цяла нощ ли ще душим тук миризмата на готвено? Или ще слезем в града да хапнем нещо?

— Хайде — съгласи се Танис.

Поеха по пътеката. На всяка от дългите крачки на полуелфа джуджето трябваше да прави две. Бяха минали години от времето на съвместните им пътешествия, но Танис несъзнателно забави ход, а джуджето, също толкова несъзнателно, ускори своя.

— Значи не намери нищо? — настоя то.

— Нищо. Знайно е, че всички свещеници и жреци на този свят много отдавна служат на лъжовни богове. Чух, че някъде са изцелявани хора, но всичко се оказа фокуси и магии. За щастие, нашият приятел Райстлин ми показа на какво да обръщам внимание…

— Райстлин! — изсумтя Флинт. — Този блед и кльошав магьосник ли? Та той самият е половин шарлатанин. Непрекъснато се сополиви, хленчи и все си вре носа, където не му е работата. Досега да са му светили маслото, ако не беше брат му да го наглежда. Танис благодари, че брадата скри усмивката му.

— Смятам, че младежът е по-добър магьосник, отколкото мислиш. И освен това, трябва да признаеш, че и той, като мен, посвети много време и усилия, за да помогне на онези, които лъжовните свещеници бяха заблудили — въздъхна Танис.

— За което не получихте никаква благодарност — измърмори джуджето.

— Почти никаква. Хората искат да вярват в нещо, дори дълбоко в себе си да знаят, че то е лъжовно. Я разкажи нещо за себе си. Как беше в родните земи?

Флинт забави отговора си и лицето му помръкна. Накрая изръмжа:

— Изобщо не трябваше да отивам — и вдигна към Танис поглед, който говореше, че тази тема е нежелана.

Танис разбра посланието, но въпреки това попита:

— Какво става с джуджетата-свещеници? Онези, за които чухме?

— Всичко е лъжа. Свещениците са изчезнали още преди триста години, по времето на Катаклизма. Така казват старите хора. — Точно като елфите — отбеляза Танис.

— Видях…

— Шшт! — Танис вдигна предупредително ръка. Джуджето замря на място и тихо прошепна:

— Какво има?

— Ей там, зад онази дъбрава — посочи Танис.

Флинт се втренчи в дърветата и посегна към бойната брадва на гърба си.

Червените лъчи на залязващото слънце се отразиха за миг в нещо метално. Танис го видя, изгуби го за малко от поглед и пак го видя. В същия момент слънцето се скри напълно, небето стана наситеновиолетово и сенките на нощта пропълзяха между дърветата.

Флинт премигна в сумрака.

— Нищо не виждам.

— Аз го видях — каза Танис и продължи да се взира. Очите му постепенно доловиха видимата само за елфите топла червена аура, излъчвана от всички живи същества. — Кой е? — извика той.

В отговор чуха злокобен звук, от който полуелфът нает ръхна. Първоначално звукът беше нисък и кух, но след това се усили и се превърна в пронизващ вой. Чуха глас:

— Скитнико елф, махни се от пътя и остави джуджето Ние сме безутешните души на онези, които Флинт Файърфордж ос тави на пода в бара. В битка ли загинахме? — Призрачният глас се извиси и воят се усили. — Не! Умряхме от срам, прокълнати от духа на виното за вечни времена затова, че не можахме да надпием едно джудже от хълмовете.

Брадата на Флинт се затресе от гняв, а Танис избухна в смях но успя да го хване за рамото, преди да се е втурнал към храсталака.

— По дяволите очите на елфите! — Призрачният глас се развесели. — И брадите на джуджетата!

— Можеш ли да го сбъркаш с друг? — измърмори Флинт. — Таселхоф Бърфут!

Храсталакът се раздвижи и на пътеката застана дребна фигурка.

Беше кендер — раса, считана в Крин за напаст, равностойна на комарите. Кендерите рядко надвишаваха метър височина. Този бе висок колкото Флинт, но слабоватата му фигура и детинското лице го правеха да изглежда по-дребен. Беше облечен в яркосин чорапогащник, който рязко контрастираше с кожената му жилетка и простата домашнотъкана туника. Кафявите му очи проблясваха пакостливо, а усмивката му стигаше от едното заострено ухо до другото. Той наведе глава в ироничен поклон, отметна дълъг кичур гъста кестени, а коса — неговата гордост, — след което се изправи и се разсмя. Металният отблясък, който Танис беше забелязал, идваше от закопчалката на една от многобройните торби, препасани около раменете и гърдите му.

Тас им се ухили и се подпря на хупака си. Танис си помисли, че е трябвало да се сети какво е предизвикало зловещия звук, тъй като неведнъж бе виждал паниката, която кендерите предизвикваха у нападателите си с развъртения във въздуха хупак. Долният край на това изобретение беше остър и облицован с мед, а горният представляваше чатал с кожена лента. Самата тояга бе направена от цяло парче гъвкава върбова дървесина.

Макар останалите раси да го презираха, за кендерите хупакът бе нещо повече от полезен инструмент или оръжие — той беше техният символ. „Новите пътища изискват хупак“ — обичаха да казват те. И винаги добавяха: „Няма стар път.“.

Таселхоф се втурна напред с широко разтворени ръце.

— Флинт! — Кендерът прегърна здраво джуджето. То се сконфузи и отвърна неохотно на прегръдката, след което побърза да се отдръпне. Таселхоф се разсмя и вдигна поглед към полуелфа.

— Кой е този? — Пое си дълбоко въздух и извика: — Танис! Не те познах с тази брада! — Той разпери малките си ръце.

— Не, благодаря — отвърна Танис, като се ухили и отмести кендера с една ръка, — държа кесията с парите ми да си остане у мен.

Флинт се сепна и започна да опипва туниката си.

— Негоднико! — изрева той и се нахвърли върху кендера, който се превиваше от смях. Двамата се затъркаляха в прахоляка.

Танис се зае да ги разтървава. Изведнъж спря и застана нащрек, но твърде късно — чу се дрънчене на сбруи и цвилене на коне. Посегна към меча си, но предимството беше изгубено.

Танис изруга и се загледа във фигурата, която изникна от сенките. Тя яздеше малко пони с рунтави крака, което пристъпваше с наведена глава, сякаш се срамуваше от ездача си. Сивкавата петниста кожа на лицето на ездача висеше на гънки. Изпод шлема го гледаха две свински розови очи. Тлъстата и отпусната плът висеше от процепите на претенциозната излъскана броня.

Полуелфът долови необичайна миризма и отвратено сбърчи нос. „Таласъм!“ — информира го обонянието му. Той разхлаби меча си и побутна Флинт с крак, но в същия момент джуджето кихна гръмко и възседна кендера.

— Кон! — каза Флинт и кихна още веднъж.

— Точно зад теб — отвърна тихо Танис.

Флинт долови предупреждението в гласа на приятеля си и се изправи. Таселхоф побърза да стори същото. Възседналият понито таласъм ги наблюдаваше с високомерно изражение на плоското си лице. Розовите му очи отразяваха последните отблясъци на залязващото слънце.

— Момчета — заяви таласъмът на общия език с отчетлив акцент, — вижте какви тъпаци имало в Солас.

Откъм дърветата зад него се чу дрезгав кикот. Оттам излязоха още пет таласъма-пешаци в раздърпани стражарски униформи и се строиха около водача си.

— Вижте… — Таласъмът се наведе и Танис се вгледа като хипнотизиран в огромното му шкембе, което изцяло погълна главата на ефеса му. — Аз съм Фюмастър Тоде и оглавявам силите, които пазят Солас от нежелани елементи. Нямате право да навлизате в очертанията на града след залез-слънце. Арестувани сте. — Фюмастър Тоде се наведе и заговори на таласъма до себе си на кресливия таласъмски език: — Ако намерите у тях синия кристален жезъл, донесете ми го.

Танис, Флинт и Таселхоф се спогледаха въпросително. И тримата поназнайваха таласъмски, но Тас го владееше най-добре. Добре ли бяха чули? Син кристален жезъл?

— Ако окажат съпротива, убийте ги — добави важно Фюмастър Тоде на общия език, след което плясна с юздите и потегли в галоп по пътеката към града.

— Таласъми! В Солас! Новият Теократ ще отговаря за това! — процеди Флинт, свали бойната брадва от гърба си и застана леко разкрачен, полюшвайки се напред-назад, докато намери оптималния баланс. — Много добре. Идвайте.

— Съветвам ви да се махате — каза Танис и преметна дрехата си през рамо, след което извади меча. — Идваме отдалеч. Ужасно сме гладни и уморени, пък и закъсняваме за среща с приятели, които не сме виждали отдавна. Не желаем да бъдем арестувани.

— Или убити — добави Таселхоф. Той не беше извадил оръжие, но стоеше и наблюдаваше таласъмите с интерес.

Те се разколебаха и започнаха да се споглеждат нервно. Единият от тях се обърна в посоката накъдето бе отпътувал началникът им. Бяха свикнали да си имат работа с тромави пешаци и селяни, пътуващи към малкия град, а не с непокорни, очевидно опитни и въоръжени мъже. Но ненавистта им към всички други раси в Крин се оказа по-силна. Извадиха дългите си криви мечове.

Флинт закрачи напред, стиснал здраво брадвата, и измърмори:

— Само едно нещо мразя повече от плъховете и това са таласъмите!

Един от тях се нахвърли отгоре му с надеждата да го събори, но Флинт замахна със смъртоносна точност. Главата на Таласъма се изтърколи в прахта, а тялото му се свлече на земята.

— Какво търсят в Солас боклуци като вас? — попита Танис и умело посрещна несръчния замах на друг таласъм. Мечовете им се кръстосаха и застинаха за миг, след което Танис го отблъсна. — Да не би да работите за Висшия Теократ?

— Теократа ли? — Таласъмът се задави от смях и замахна диво с оръжието си. — Този глупак? Нашият Фюмастър работи за… Уф! — Съществото се наниза на меча на Танис и се свлече на земята с писък.

— По дяволите! — изруга Танис и погледна безпомощно мъртвия таласъм. — Смотан тъпанар! Не исках да го убивам, исках само да разбера за кого работи.

— Ще разбереш за кого работим, и то по-скоро, отколкото ти се иска! — изръмжа друг таласъм и се нахвърли върху полуелфа, който беше отклонил вниманието си. Танис реагира мълниеносно и обезоръжи съществото. Изрита го в стомаха и то се преметна.

Друг таласъм се нахвърли върху Флинт, преди да си беше възвърнал равновесието след смъртоносния замах. Той отстъпи и се опита да се задържи на крака.

Тогава се чу пронизителният глас на Таселхоф:

— Тези боклуци ще се бият за всеки, Танис. Стига да им подхвърляш от време на време по малко кучешко месо, и са твои завинаг…

— Кучешко месо! — изрева таласъмът и се извърна бясно от Флинт. — А какво ще кажеш за кендерското, дребен скапаняко! — И посегна да сграбчи врата на очевидно невъоръжения кендер с моравите си ръце.

Тас, все така невинно усмихнат, с едно движение посегна към мъхнатата си жилетка, извади една кама и я метна. Таласъмът се хвана за гърдите и се строполи със стон. Чуха се шляпащите стъпки на последния таласъм, който побягна. Битката приключи.

Танис прибра меча в ножницата, гримасничейки от вонята на мъртвите тела — миризмата им наподобяваше тази на развалена риба. Флинт избърса таласъмската кръв от острието на брадвата си, докато Тас изгледа намръщено тялото на убития от него таласъм. Беше паднал по лице и камата бе останала отдолу.

— Дай да ти помогна — предложи Танис и понечи да обърне тялото.

— Недей — сбърчи нос Тас. — Не я искам. От тази миризма няма отърване, да знаеш.

Танис кимна, Флинт пристегна брадвата си и тримата поеха по пътеката. Със спускането на нощта светлините на Солас ставаха все по-ярки. Мирисът на огън в хладната нощ навяваше мисли за храна, топлина и безопасност. Компанията ускори крачка Доста време никой не проговори, защото в главите им отекваха думите на Флинт: „Таласъми! В Солас.“

Но накрая неуморимият кендер не издържа и се разхили.

— Между другото, камата беше на Флинт!