Маргарет Вайс, Трейси Хикман
Дракони на есенния здрач (5)

Глава 3
Рицарят от Соламния.
Събирането на стареца.

Райстлин се приведе към брат си, двамата се спогледаха и сякаш се разбраха без думи. В моменти на опасност и тревоги връзката между близнаците ставаше съвсем явна. Китиара бе по-голямата им сестра.

— Китиара не би нарушила клетвата, нещо по-силно от нея я е възпрепятствало — предположи Райстлин.

— Какво пише? — попита Карамон. Танис облиза пресъхналите си устни.

— Възпрепятствана е заради задължения към новия си господар. Изпраща на всички извиненията си, най-добри пожелания и много обич… — Полуелфът усети стягане в гърлото, закашля се, но след малко продължи: — Много обич на братята си и… — Замлъкна и обърна свитъка. — Това е.

— И на кого? — попита любопитно Таселхоф, но забеляза, че Флинт разглежда усърдно обувките си, а Танис се е изчервил. — О! — промърмори той и се почувства неловко.

— Имате ли понятие кой е този нов господар? — обърна се полуелфът към близнаците.

— Не знам какво й е хрумнало — сви хилавите си рамене Райстлин. — За последен път я видях тук в хана преди пет години. Канеше се да заминава на север със Стърм. Оттогава не сме чували нищо за нея. Колкото до новия господар, поне ми става ясно защо е нарушила клетвата. Преминала е под негово подчинение. В крайна сметка тя е воин.

— Да — призна Танис, сгъна свитъка, пъхна го обратно в кутията и вдигна поглед към Тика. — Казваш, че е пристигнало при странни обстоятелства. Разкажи ми.

— Донесе го един мъж днес, малко преди обед. Не можах да видя лицето му. Говореше със странен акцент и ми каза: „Предайте това на Танис Полуелфа.“ Аз му отговорих, че не си тук и че не съм те виждала от няколко години. „Ще дойде“, увери, ме той, след което излезе. — Тика сви рамене. — Това е. Ей онзи старец там го видя. — Тя посочи възрастния човек, който седеше на стола пред огнището. — Попитай го дали не е забелязал нещо повече.

Танис се обърна и погледа стареца, който разказваше приказка на някакво момче със сънливи очи. Флинт го докосна по ръката.

— Виждам един, който ще ти каже повече.

— Стърм? — изрече с надежда Танис и се извърна към вратата.

Всички се обърнаха натам, освен. Райстлин, който побърза да се скрие в сянката.

На вратата стоеше висока фигура, облечена в пълно бойно снаряжение и верига на нагръдника — символ на Ордена на Розата. Много хора също се извърнаха намръщени към вратата.

Мъжът беше соламнийски рицар, а те напоследък не се ползваха с добро име на север. Слуховете за тяхната поквара бяха дошли дори тук, толкова на юг. Онези, които познаха дългогодишния жител на Солас, само свиха рамене и се заеха с питиетата си. Но другите, които не го познаха, продължиха да го гледат. В тези мирни времена рицар в пълно бойно снаряжение не бе обичайна гледка. Още по-странни бяха доспехите му, напомнящи за времето на Катаклизма!

Стърм прие погледите като почитания, дължими на ранга му. Бавно поглади дебелите си мустаци, които, бидейки от векове запазен символ на рицарите, бяха също толкова архаични като доспехите му. Той носеше атрибутите на соламнийските рицари с неприкрита гордост, но разполагаше с меч и умела ръка, които бяха готови във всеки един момент да я защитят. Въпреки че хората го зяпаха, само един негов поглед бе достатъчен, за да не се чуе нито едно подхилване или язвителна забележка.

Рицарят задържа вратата, за да влязат мъж и жена, увити от глава до пети в кожени дрехи. Жената му благодари и той се поклони любезно по старомоден маниер, който съвременният свят отдавна беше забравил.

— Виж го, моля ти се! — Карамон поклати възхитено глава. — Галантният рицар кавалерства на дамата. Чудя се къде ли ги е намерил тези двамата.

— Варвари от Равнините — каза Тас, качи се на един стол и размаха ръце за поздрав. — Това е облеклото на племето Кве-шу.

Двамата варвари явно отклониха поканата му, защото той отново се поклони, след което преминаха покрай бара с такава гордост и достойнство, сякаш пристъпваше пред самия крал. Стърм се приближи първо до Танис, протегна ръце и двамата се прегърнаха. След това се отдръпнаха и се огледаха.

„Не се е променил, помисли си Танис, с изключение на увеличилите се бръчки около тъжните очи и белите косми в кестенявата, коса.“ Времето беше оставило следи и върху бронята му, чиито вдлъбнатини се бяха умножили. Но гъстите рицарски мустаци — неговата гордост и отрада — бяха все така дълги и загладени, а очите му все така грейваха, когато видеше приятелите си.

— Я, ти си брадясал — изрече развеселен Стърм, след което се обърна, за да поздрави Карамон и Флинт.

Таселхоф изчезна към бара, за да поръча още бира, тъй като Тика беше заета да обслужва множащата се тълпа.

— Здравей, рицарю — прошепна Райстлин от ъгъла си.

Лицето на Стърм придоби тържествен израз и той се обърна, за да поздрави другия близнак. В това време магьосникът отметна качулката и изложи лицето си на светлината. Стърм бе твърде добре възпитан, за да си позволи дори възклицание, но очите му се разшириха. Танис усети, че младият магьосник изпитваше перверзно удоволствие, когато приятелите му се сконфузваха.

— Да ти донеса ли нещо, Райстлин?

— Не, благодаря — отвърна той и отново се отдръпна в сянката.

— Не хапва почти нищо — изрече разтревожено Карамон. — Понякога си мисля, че се храни с въздух.

— Има такива растения — потвърди Таселхоф, който се върна с бирата на Стърм. — Виждал съм ги. Те са висящи, а корените им черпят храна и вода от атмосферата.

— Сериозно? — Карамон го изгледа учудено.

— Големи идиоти сте — изрече отвратено Флинт. — Е, всички сме тук. Нещо ново?

— Всички ли? — Стърм изгледа Танис въпросително. — А Китиара?

— Няма да дойде. Надявахме се ти да ни кажеш нещо.

— А, не. — Рицарят се намръщи. — Поехме заедно на север, но след като прекосихме проливите в Стара Соламния, се разделихме. Тя каза, че искала да посети някакви роднини по бащина линия. Оттогава не съм я виждал.

— Е, сигурно — въздъхна Танис. — А какво стана с твоето наследство? Намери ли баща си?

Стърм започна да разказва за родните си земи, но Танис го слушаше с едно ухо. Мисълта му се връщаше все към Китиара. От всичките си приятели най-много копнееше да види нея. След като пет години се бе опитвал да пропъди от съзнанието си тъмните й очи и закачливата й усмивка, беше разбрал, че копнежът му по нея се усилва с всеки изминал ден. Необуздана, безцеремонна, избухлива — тази жена-воин бе всичко онова, което самият той не беше. А освен това беше човек, а любовта между елфи и хора винаги завършваше трагично. Но Танис не успя да пропъди нито Китиара от сърцето си, нито своята човешка половина от кръвта си. Той прогони спомените и се заслуша в разказа на Стърм.

— Чух разни слухове. Едни хора твърдяха, че баща ми е умрял. Други — че е жив. — Лицето му помръкна. — Но никой не знаеше къде се намира.

— А наследството?

Стърм се усмихна меланхолично и чертите на гордото му лице омекнаха.

— Взех го. Бронята и меча.

Танис сведе поглед към старомодния, но великолепен двуостър меч.

— Прекрасен е. Вече не правят такива. Моят се счупи, докато се бих с един човекоядец. Днес Терос Айрънфелд ми сложи ново острие, но ми излезе доста скъпо. Значи вече си рицар?

Усмивката на Стърм помръкна. Той погали нежно дръжката на меча и каза:

— Легендата твърди, че този меч ще се счупи, когато се пречупя и аз. Това е всичко, което е останало от бащините ми…

Изведнъж Тас, който не слушаше, го прекъсна:

— Кои са тези? — попита с рязък шепот.

Танис вдигна поглед към двамата варвари, които бяха подминали тяхната маса и се насочваха към свободните столове в сенките до огнището. Досега не беше виждал толкова висок мъж. Със своите метър и осемдесет Карамон едва стигаше до рамото му, затова пък гръдният му кош беше два пъти по-широк, а ръцете му — три пъти по-големи. Въпреки че мъжът бе увит в кожи, каквито носеха всички варварски племена, се виждаше, че е доста хилав за ръста си. Лицето му беше мургаво, но притежаваше онази особена бледост, присъща на болните или страдащите от жестока мъка.

Неговата спътница — жената която Стърм се беше поклонил — бе така плътно увита и закачулена в кожи, че не се виждаше почти нищо. Докато минаваха покрай масата, нито тя, нито спътникът й погледнаха рицаря. Жената носеше жезъл, украсен с пера, според обичая на варварите. Мъжът беше преметнал през рамо износена платнена торба. Двамата седнаха и започнаха да разговарят помежду си тихо, без да свалят качулките от главите си.

— Бяха се загубили по пътя за града — обясни Стърм. — Тя почти бе припаднала от изтощение, а и той също беше на ръба. Доведох ги тук и им казах, че могат да получат храна и подслон за през нощта. Те са много горди хора и сигурно щяха да отхвърлят помощта ми, но бяха толкова уморени и изгубени… — Стърм снижи глас: — Напоследък по пътищата има неща, с които е по-добре човек да не се сблъсква по тъмно.

— Ние срещнахме няколко такива. Питаха за някакъв жезъл — отбеляза навъсено Танис и описа сблъсъка им с Фюмастър Тоде.

Докато го слушаше, Стърм се усмихваше, но накрая поклати глава:

— Отвън един от Стражите на Сийкърс ме попита за някакъв жезъл. Със син кристал, нали така?

Карамон кимна и хвана костеливата ръка на брат си.

— Едно от тези гнусни същества спря и нас. Искаха да конфискуват жезъла на Райст, представяте ли си, „за по-нататъшно проучване“. Това им бяха думите. Размахах меча и те размислиха.

Брат му отдръпна ръката си и на устните му плъзна презрителна усмивка.

— Какво щеше да стане, ако ти бяха взели жезъла? — запита го Танис.

Магът го изгледа изпод качулката с проблясващите си златни очи.

— Щяха да умрат в ужасни мъки — прошепна. — И то не от меча на брат ми!

Кръвта на полуелфа изстина. Тихите слова на магьосника бяха по-страшни от гръмките заплахи на неговия брат.

— Чудя се какво му е особеното на този жезъл, че таласъмите са готови да убиват заради него — изрече гласно мисълта си Танис.

— Говори се, че ще става още по-лошо — прошепна Стърм. Приятелите му се приведоха за да го чуват по-добре. — На север се събират армии. И не не от хора — странни същества. Говори се за война.

— И аз чух същото. Ка…каква? С кого? — попита Танис.

— И аз — добави Карамон. — Всъщност чух, че…Разговорът продължи още дълго. Таселхоф се прозя и се отдалечи от масата. Бързо се отегчаваше и затова огледа хана, търсейки някакво развлечение. Погледът му попадна върху стареца, който все така продължаваше да разказва приказки на хлапето край огъня. Кендерът забеляза, че аудиторията му се е увеличила — двамата варвари също го слушаха. И тогава челюстта му увисна.

Жената беше свалила качулката си и огънят огряваше косата и лицето й, което приличаше на мраморна статуя — класическо, изчистено и студено. Но най-много го впечатли косата й. Досега не беше виждал такава коса, особено в племената от Равнините, които, като правило, бяха тъмнокоси и мургави. Нямаше на света бижутер, който да създаде великолепието от злато и сребро, което проблясваше на пламъците.

Още един човек слушаше стареца. Беше облечен в пищната кафяво-розова роба на Търсач. Седеше зад малка кръгла маса и пиеше вино с подправки. Пред него вече имаше множество празни чаши и докато кендерът го наблюдаваше, поръча с кисел глас поредната.

— Това е Хедерик — прошепна му Тика, когато мина покрай масата, — Висшият Теократ.

Мъжът подвикна за пореден път и тя побърза да отиде при него. Той изръмжа нещо за ужасното обслужване, момичето понечи да му отвърне остро, но прехапа устни и замълча.

Старецът свърши приказката си и момчето запита:

— Всички приказки за древните богове ли са истински, старче?

Таселхоф видя, че Хедерик се намръщи. Кендерът се надяваше да не закача стареца. Докосна ръката на Танис, за да привлече вниманието му, и кимна по посока на Търсача с изражение, което говореше, че се очакват неприятности. Приятелите се обърнаха. Зашеметяващата красота на жената от Равнините незабавно привлече вниманието им. Седяха, приковали погледи в нея, и мълчаха. Гласът на стареца се чу съвсем ясно сред другите разговори в помещението.

— Всъщност моите приказки са истина, дете. — И погледна в очите жената и високия й спътник. — Попитай тях. Те носят тези приказки в сърцата си.

— Вярно ли е? — Момчето извърна жаден поглед към двамата варвари. — Можете ли да ми разкажете някоя приказка?

Жената забеляза погледите на Танис и неговите приятели и побърза да се отдръпне в сянката. Мъжът застана пред нея и сложи ръка на оръжието си. Огледа групичката и най-вече тежко въоръжения Карамон.

— Нервно копеле — отбеляза воинът и посегна към меча си.

— Разбирам го — каза Стърм. — Да пазиш такова съкровище.

Между другото, той наистина е неин бодигард. От разговора им разбрах, че тя е някаква царствена особа. Макар че от погледите им ми стана ясно, че отношенията са далеч по-сложни. Жената вдигна ръка.

— Съжалявам. — Мъжете се напрегнаха, за да чуят тихия й глас. — Не разказвам приказки. Нямам нужния талант. — Говореше на общия език, но със силен акцент. Лицето на хлапето помръкна разочаровано. Старецът го потупа по гърба и впери поглед в очите на жената.

— Дори да не умееш да разказваш — изрече почтително, — можеш да пееш, нали, Дъще на Главатаря? Изпей на детето песента си, Златна Луна. Знаеш коя.

В ръцете на стареца като от нищото се появи лютня. Той я подаде на жената, която го гледаше със страх и почуда.

— Откъде… знаете коя съм, сър?

— Няма значение — усмихна се мило старецът. — Попей ни, Дъще на Главатаря.

Жената пое лютнята с треперещи ръце. Спътникът й се възпротиви и й прошепна нещо, но тя не го чу. Погледът й бе прикован в блестящите тъмни очи на стареца. Бавно, като в транс, тя Подръпна струните. Меланхоличните акорди отекнаха из помещението и разговорите постепенно замряха. Не след дълго всички гледаха към нея, но тя не забелязваше нищо. Златна Луна пееше единствено за стареца.

Полято са безкрайни

и лятото напява,

а принцесата красива

обича сина на бедняка.

 

Баща й, Главатарят,

обрече ги на раздяла.

Полята са безкрайни

и лятото напява.

 

Полята се полюшват,

хоризонтът е сив,

Главатарят изпраща Ривъруайнд

в далечни земи.

 

Да търси магия могъща

остатък от древни богове.

полята се полюшват,

хоризонтът е сив.

 

О, Ривъруайнд, къде си ти сега?

О, Ривъруайнд, настъпва есента.

Аз седя при реката и се взирам на изток,

но само слънцето изгрява над планините.

 

Полята повяхват,

летният вятър затихва,

той се завръща със здрача,

с блеснали от радост очи.

 

В ръката му древния жезъл,

свети с ярка светлина

полята изсъхват,

летният вятър затихва.

 

Полята изсъхват,

жълти са те като огън,

Главатарят излъга,

не се съгласи с верния воин.

 

И застави народа си

с камъни да го пребият,

полята изсъхват,

жълти са като огън.

 

Полята увяхнаха,

дойде есента,

те отново са заедно,

обречени на тъга.

 

Жезълът свети във синьо

изчезват двамата в мрака

полята увяхнаха,

дойде есента.

Когато затихна и последният акорд, в помещението се възцари потискаща тишина. Жената си пое въздух, върна лютнята на стареца и отново се скри в сянката.

— Благодаря ти, скъпа — каза той и се усмихна.

— А сега може ли да чуя приказката? — попита с нетърпение детето.

— Разбира се — отвърна старецът и се намести на стола. — Имало едно време един велик бог на име Паладин…

— Паладин ли? — прекъсна го хлапето. — Изобщо не съм чувал за такъв бог.

Откъм масата на Висшия Теократ се чу сумтене. Танис погледна към Хедерик, който се мръщеше със зачервено лице. Старецът се престори, че не го забелязва.

— Паладин е един от древните богове, дете. Но от много време никой не го почита.

— А защо се е оттеглил?

— Той не се е оттеглил — отвърна старецът и усмивката му помръкна, — хората се отрекоха от него през мрачните дни на Катаклизма. Хвърлиха вината за унищожението на света не върху себе си, а върху боговете. Чувал ли си „Химна на дракона“?

— О, да! Обичам истории за дракони, но татко казва, че те не съществували. Много искам някой ден да видя дракон!

Лицето на възрастния мъж се изпълни с тъга и сякаш се състари още повече. Той погали момчето по главата.

— Внимавай какво си пожелаваш, дете — изрече тихо. След което млъкна.

— Историята… — напомни му момчето.

— А, да. Ами едно време Паладин чул молитвата на един велик рицар, който се казвал Хума…

— Онзи Хума от „Химна“ ли?

— Да, същият. Та Хума се изгубил в гората, лутал се дълго и накрая се отчаял, защото си помислил, че никога вече няма да види родните си земи. Помолил Паладин да му помогне и той изведнъж се появил пред него като бял елен.

— Хума застрелял ли го е? — попита момчето.

Понечил да стреля, но сърце не му дало. Не могъл да стреля по толкова красиво животно. Еленът побягнал. След това спрял и го погледнал, сякаш го чакал. Хума го последвал. И така го следвал ден и нощ, докато накрая се озовал в родното място. Принесъл жертва на бог Паладин…

— Богохулство! — изръмжа един глас. Падна стол.

Танис постави халбата си на масата и вдигна поглед. Всички оставиха питиетата си и се загледаха в пияния Теократ.

— Богохулство! — повтори Хедерик и се надигна със залитане, сочейки стареца с пръст. — Еретик! Развращ’ва младото поколение! Ш’тъ изправя пред съвета, старче! — Търсачът отстъпи и отново залитна напред. Огледа хората с надута физиономия. — ’Звикайте стражите! — И описа полукръг с ръка. — Да арестуват тия двамата, щото пеят мръсни песни. Тя е вещица! Конф’скувам тоя жезъл!

Търсачът се заклати към жената и посегна непохватно към жезъла й.

— Не — изрече студено Златна Луна и го изгледа с отвращение. — Той е мой. Не можеш да го вземеш.

— Вещица! — изръмжа Хедерик. — Аз съм Висшият Теократ! И вземам каквото си поискам. Той посегна повторно към жезъла, но придружителят на жената се изправи.

— Дъщерята на Главатаря каза, че не можеш да го вземеш — изрече рязко и бутна Търсача.

Тласъкът не беше силен, но лиши напълно от равновесие пияния Теократ. Той размаха неистово ръце и се опита да се вкопчи в нещо. Залитна напред, спъна се в официалните си одежди и падна с главата напред в буйния огън. Чу се цвърчене и пламъците се разгоряха. Разнесе се отвратителна миризма на изгоряла плът. Писъкът на Теократа разтърси тишината. Обезумелият мъж скочи на крака и започна да се мята из помещението като жива факла.

Танис и приятелите му не помръднаха, парализирани от шока. Само Таселхоф запази самообладание и се втурна да помага на горящия човек. Но Теократът пищеше и размахваше ръце, разгаряйки още по-силно пламъците, обхванали дрехите и тялото му. Малкият кендер не можеше да му помогне по никакъв начин.

— Дръж! — Старецът грабна украсения с пера жезъл на варварите и му го подаде. — Халосай го, а след това ще го загасим.

Таселхоф взе жезъла, замахна с всичка сила и го удари в гърдите. Мъжът се свлече на земята. От тълпата се изтръгна всеобща въздишка на облекчение. Изведнъж кендерът застина с отворена уста, сграбчил жезъла, без да откъсва поглед от зашеметяващата гледка в краката си.

Пламъците бяха изгаснали моментално. Одеждите на Теократа бяха непокътнати, а по кожата му нямаше и следа от изгаряне. От него не се издигаше дори струйка дим!

— Той го излекува! — извика старецът. — Жезълът! Погледнете жезъла!

Таселхоф погледна жезъла, който държеше. Беше се превърнал в продълговат кристал, който сияеше с ярка синя светлина!

Старецът се разкрещя:

— Извикайте стражите! Арестувайте този кендер! Арестувайте варварите! Арестувайте приятелите им! Видях ги, че идват с онзи рицар! — И посочи Стърм.

— Какво? — скочи Танис. — Ти полудя ли бе, старче?

— Извикайте стражите! — Викът се предаде от уста на уста. — Нали видяхте…? Синият кристален жезъл! Намерихме го. Сега най-после ще ни оставят на мира. Повикайте стражите!

Теократът се изправи и се олюля. Лицето му беше бледо, само бузите му горяха в червено. Варварката и спътникът й се изправиха с ужас в очите.

— Гадна вещица! — гласът на Хедерик трепереше от гняв. — Ти ме излекува със зло! Аз може да горя, но пречиствам плътта си, а ти ще гориш, за да пречистиш душата си! — И преди някой да успее да го спре, постави ръката си в пламъците. Чертите му се изкривиха от болка, но от устните му не се изтръгна и стон. След това хвана овъглената си ръка и закрачи през развълнуваната тълпа с изражение на страдание и диво задоволство.

— Изчезвайте! — втурна се към Танис останалата без дъх Тика. — Целият град търси този жезъл! Онези, закачулените, казаха на Теократа, че ще унищожат Солас, ако го открият у някого. Хората от града ще ви предадат на стражите!

— Но той не е наш! — възпротиви се полуелфът. Старецът се бе облегнал с доволна усмивка и ги наблюдаваше.

Когато улови погледа на Танис, се ухили широко и му, намигна.

— Да не мислиш, че ще ти повярват! — Тика закърши ръце. — Виж!

Танис се огледа. Хората ги гледаха враждебно. Някои стискаха здраво чашите си, а други бяха сложили ръце върху дръжките на мечовете си. Виковете, които се чуваха отдолу, го накараха да се обърна към приятелите си.

— Ще се наложи да излезем през кухнята.

— Да — кимна Тика. — Няма да се сетят да погледнат отзад. Само побързайте, защото много скоро ще обкръжат хана.

Годините, прекарани в раздяла, не бяха повлияли на способността на компанията да действа организирано пред лицето на опасността. Карамон беше навлякъл бронята и шлема и с меч в ръка помагаше на брат си да се изправи. Райстлин заобиколи масата, стиснал собствения си жезъл, Флинт бе вдигнал брадвата си и наблюдаваше свъсено зяпачите, които очевидно не се осмеляваха да нападнат добре въоръжените мъже. Само рицарят седеше и най-спокойно пиеше бирата си.

— Стърм! — подкани го разтревожен Танис. — Давай да се махаме оттук!

— Да бягам? — изненада се неимоверно той. — От тази сган?

— Да! — Танис се поколеба. Спомни си, че рицарският кодекс на честта забранява бягството пред лицето на опасността, следователно трябваше да го убеди по друг начин. — Този човек, е религиозен фанатик. Иска да ни качи на кладата! А освен това има дама, която се нуждае от твоята защита.

— Ама, разбира се, дамата. — Стърм веднага скочи и се запъти към жената. — На вашите услуги, мадам — поклони се той. Правилата на кавалерството не му позволяваха да проявява нетърпение. — Оказва се, че сме обвързани. Вашият жезъл ни постави в сериозна опасност, но най-вече вас самата. Ние познаваме околността, защото сме израснали тук. Вие, доколкото знам, сте чужденци. За нас ще бъде чест да придружим вас и галантния ви приятел, като направим всичко необходимо, за да запазим живота ви.

— По-бързо! — Тика задърпа Танис за ръката. Карамон и Райстлин вече стояха на вратата на кухнята.

— Доведи кендера!

Таселхоф стоеше като закован и се взираше в жезъла, който бързо придобиваше обичайния си кафеникав цвят. Тика го сграбчи за яката и го понесе към кухнята. Той изписка и изпусна жезъла. Златна Луна бързо го вдигна и го притисна до себе си. Личеше й, че е изплашена, но изгледа Стърм и Танис с ясен и решителен поглед — мисълта й очевидно бе пъргава. Спътникът й бързо изрече някаква фраза на техния език, но тя поклати глава. Мъжът се намръщи и направи отсечено движение с ръка, на което жената отвърна рязко. Той замълча и помръкна.

— Ще дойдем с вас — каза Златна Луна на общия език. — Благодарим ви за предложението.

— Оттук! — Танис ги поведе към летящата врата на кухнята, следвайки Тика и Тас. Хвърли един поглед зад себе си и видя, че неколцина от тълпата ги следват, но без да бързат много.

Готвачът ги изгледа озадачено, когато профучаха покрай него. Карамон и Райстлин вече стояха на изхода, който представляваше просто една дупка в пода. На един от чворестите клони беше завързано петнайсетметрово въже, което се спускаше до земята.

— Ах! — възкликна през смях Тас. — Ето как се качва бирата и слиза сметта. — Той се хвана за въжето и се спусна без никакво усилие.

— Съжалявам — извини се Танис на Златна Луна, — но това е единственият изход.

— Мога да се справя — усмихна се жената, — макар че много години минаха оттогава.

Тя подаде жезъла на спътника си и хвана здравото въже. Започна да се спуска, като умело редуваше ръцете си. Когато стигна долу, спътникът й хвърли жезъла, хвана въжето и скочи в дупката.

— Ти как ще слезеш, Райст? — попита угрижено Карамон. — Дай да те взема на гръб…

Очите на Райстлин проблеснаха толкова злобно, че Танис се учуди.

— Мога и сам! — изсъска магът. И преди някой да успее да го спре, пристъпи до ръба на дупката и се хвърли в празното пространство. Всички се сепнаха и погледнаха надолу, очаквайки да го видят размазан. Вместо това младият мъж се спусна плавно, с развети около себе си одежди. Кристалът на жезъла му сияеше.

— Настръхна ми кожата! — изръмжа Флинт на Танис.

— По-бързо! — побутна той джуджето. То се хвана здраво за въжето и се спусна. Последва го Карамон, чиято тежест накара клона да проскърца.

— Аз съм последен — заяви Стърм с изваден меч.

— Добре. — Танис знаеше, че няма смисъл да спори с него. Преметна през рамо арбалета и стрелите, подхвана робата си и пое надолу. Изведнъж ръцете му изпуснаха въжето, той се плъзна и ожули жестоко дланите си. Приземи се и ги огледа намръщено. Бяха разкървавени, но в момента нямаше време за тях. Вдигна глава и видя спускащия се Стърм.

В отвора се появи лицето на Тика.

— Идете в моята къща! — прошепна тя и посочи през дърветата.

След което изчезна.

— Знам пътя — каза Таселхоф с блеснали от вълнение очи. — След мен.

Забързаха след кендера. Откъм хана се чуваха стъпките на стражите, които се качваха по стълбите. Танис не беше свикнал да върви по земята в Солас, затова много бързо изгуби всякакъв ориентир. Виждаше мостовете и лампите, които просветваха през листата на дърветата, но те не му говореха нищо. Обаче Тас се придвижваше уверено, заобикаляйки огромните стволове на валеновите дървета. Глъчката откъм хана затихна.

— Тази нощ ще се скрием при Тика — прошепна Танис на Стърм, докато се провираха през храсталаците. — Просто в случай, че някой ни е познал и решат да претърсят домовете ни. До утре иде са ни забравили и ще заведем хората от Равнините в моя дом. Там ще си починем няколко дни. След това ще ги изпратим до Хейвън, където Съветът на Висшите Търсачи ще поговори с тях. Може и аз да отида… Любопитно ми е какъв е този жезъл.

Стърм кимна и се усмихна на Танис с една от много редките си меланхолични усмивки.

— Добре дошъл у дома!

— Добре заварил — ухили се полуелфът.

Внезапно се наложи да спрат, тъй като в тъмното се блъснаха в Карамон.

— Мисля, че пристигнахме — заключи той.

Лампите, които висяха от клоните на дърветата, осветиха Таселхоф, който се катереше по дървото като катерица. Останалите го следваха по-бавно. Карамон помагаше на брат си. Танис скърцаше със зъби от болката в дланите, но продължаваше да се катери през все по-оредяващите есенни листа. Тас се преметна през парапета с ловкостта на крадец промъкна се до вратата и огледа дървения мост в двете посоки.

Не видя никой и даде знак на останалите да идват. Разгледа ключалката и се усмихна самодоволно. Извади нещо от многобройните си торби и след секунди вратата се отвори.

— Заповядайте — покани ги той с любезността на домакин и отиде да спусне пердетата.

Влязоха един по един. Стърм намери стол за дамата, а високият варварин застана зад нея. Райстлин стъкна огън.

— Хвърляй по едно око — каза Танис на Карамон.

Воинът кимна в отговор, защото вече се беше разположил до прозореца и се взираше в тъмнината. Светлината от уличната лампа се процеждаше през пердетата и хвърляше сенки по стените. Известно време всички мълчаха.

Танис седна и се обърна към жената.

— Синият кристален жезъл излекува онзи човек. Как?

— Не знам — заекна тя. — Съвсем… съвсем отскоро го имам. Танис сведе поглед към ръцете си и ги протегна към нея.

Раните от въжето продължаваха да кървят. Жената пребледня и много бавно го докосна с жезъла. Той засия със синя светлина. Полуелфът усети леко пробождане, което премина през цялото му тяло. Кръвта изчезна, кожата отново стана гладка и здрава, а болката намаля и не след дълго затихна напълно.

— Наистина лекува! — с благоговение отбеляза Танис.