Метаданни
Данни
- Серия
- Хроники на драконовото копие (1)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Dragon of Autumn Twilight, 1984 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Нели Мутафова, ???? (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,3 (× 21 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- DarkGarden (2008)
Издание:
ИК Ера & Co
Превод: Нели Мутафова
Художествено оформление: Камея
История
- — Добавяне
Старецът.
Тика Уейлън въздъхна, изправи гръб и разкърши рамене, за да облекчи схванатите си мускули. Захвърли насапунисаната гъба в пълното ведро и огледа празното помещение.
Поддръжката на стария хан й отнемаше все повече усилия. Беше вложила доста грижи в топлата политура на дървото, но те и лойта не скриваха пукнатините и цепките по изхабените маси и не предпазваха посетителя от случайности като сядане върху някоя стърчаща треска. Ханът „Последен дом“ не бе лъскав като някои други в Хейвън, за които беше слушала, но беше уютен. Живото дърво, в което беше построен, го обгръщаше нежно с древните си ръце, а стените и основата бяха така внимателно положени в клоните, че не можеше да се каже къде свършваше делото на природата и къде започваше човешкото. Барът се виеше като полиран талаз около живото дърво, върху което беше закрепен. Витражите на стъклата хвърляха разноцветни трепкащи отблясъци из помещението. С наближаването на вечерта сенките се удължиха. Ханът скоро щеше да приеме посетителите си. Тика огледа помещението и се усмихна доволно. Масите бяха ти и лъснати. Оставаше й само да помете пода. Тъкмо беше започнала да размества тежките скамейки, когато от кухнята се появи Отик, обгърнат от ароматен облак пара.
— Май днес ще се скапем от работа. А и времето се разваля… — каза той, провря масивната си фигура зад бара и започна да подрежда чашите, като весело си свирукаше.
— Нямам нищо против да вали. Тъкмо работата ще е по-малко — сопна му се Тика и премести една от пейките до стената. — Вчера си потроших краката, а не получих нито благодарности, нито бакшиши! Да й се не види и мрачната сбирщина! Всички са нервни и подскачат при най-малкия звук. Миналата вечер изпуснах една чаша и, Бога ми, Ретарк си извади меча!
— Ха! — изсумтя Отик. — Ретарк е Страж на Сийкърс и на Солас. Те винаги са нервни. Щеше да видиш какво е чудо, ако работеше за Хедерик, тоя фанат…
— Внимавай! — предупреди го Тика.
Отик сви рамене.
— Висшия Теократ няма как да ни чуе, освен ако вече не се е научил да лети. Първо аз ще чуя стъпките му. — Но Тика забеляза че сниши глас, преди да продължи: — Жителите на Солас няма да изтърпят още много, запомни ми думите. Изчезват хора и никой не знае къде ги отнасят. Тъжно време настъпи. — Той поклати глава, но после се усмихна. — Но е добро за бизнеса.
— Ако не ни затворят — изрече мрачно Тика. Грабна метлата и започна енергично да мете пода.
— Даже теократите трябва да си пълнят шкембетата и от време на време да си прочистват гърлата от огъня и сярата — изхили се Отик. — Всекидневните проповеди за Новите Богове явно доста пресушават устата. Ами че той е тук всяка вечер.
Тика спри да мете и се подпря на бара.
— Отик — изрече със сериозен и тих глас, — носят се и други слухове. За война. На север се събирали армии. И онези особени хора от градът с качулките, дето се въртят около Висшия Теократ, задават въпроси.
Отик погледна нежно деветнайсетгодишното момиче, пресегна се и я потупа по врата. Беше й като баща особено откакто нейният мистериозно изчезна. Заигра се с червеникавите й къдрици.
— Война. Пфу! От Катаклизма насам все за това се говори. Празни приказки, момиче. Може и Теократът да пуска тези слухове, за да държи хората в напрежение.
— Не знам — намръщи се Тика. — Аз…
Вратата се отвори.
Двамата се стреснаха и извърнаха глави. Не бяха чули стъпки, а това беше странно! Ханът „Последен дом“, подобно на всички останали сгради в Солас, с изключение на ковачницата, беше построен високо в клоните на могъщо валеново дърво. След ужаса и хаоса на Катаклизма хората от града бяха решили да се доверят на дърветата. Затова Солас стана дървесен град, едно от малкото чудеса, останали в Крин. Къщите и работилниците бяха свързани с груби дървени мостове-пътеки високо над земята и за петте хиляди обитатели на града това бе ежедневие. Ханът „Последен дом“ беше най-голямата постройка в Солас и се намираше на петнайсет метра над земята. Около грапавия ствол на древното валеново дърво се виеше стълба. Както бе споменал Отик, всеки посетител на хана щеше да бъде чут дълго преди да бъде видян.
Но нито Тика, нито Отик бяха чули стареца.
Той стоеше на вратата, подпираше се на избеляла дъбова тояга и оглеждаше обстановката. Парцаливата качулка на простата му сива роба скриваше главата му и засенчваше чертите на лицето, с изключение на блестящите соколови очи.
— Какво ще обичаш, старче? — попита Тика непознатия и размени изпълнен с безпокойство поглед с Отик. Ами ако този старец беше шпионин на Сийкърс?
— Ъъ? — премигна старецът. — Отворено ли е?
— Ами… — Тика се поколеба.
— Разбира се — изрече с широка усмивка Отик. — Заповядай, Сивобради. Тика, донеси един стол за госта. Сигурно се е уморил от изкачването.
— Изкачване ли? — Старецът почеса брадата си, огледа терасата и погледна надолу към земята. — А, да. Изкачване.
Ужасно много стълби… — Той направи няколко крачки из помещението и махна закачливо на Тика с тоягата си. — Хващай се на работа, момиче. Сам ще си донеса стол.
Тика сви рамене, взе метлата и продължи да мете, без да го изпуска от поглед.
Старецът застана в средата на помещението и се огледа, сякаш се опитваше да запомни разположението на всички маси и столове. Гостната беше просторна и се виеше покрай ствола на дървото. По-малките му клони крепяха пода и тавана. Старецът огледа с подчертан интерес камината, която се намираше навътре в помещението. Тя бе единственото каменно изделие в хана, очевидно дело на джуджета, направена така, че да изглежда като част от дървото и да се вписва естествено в клоните, които се издигаха над нея. Кофата до камината беше натъпкана с борови цепеници, донесени от високите планини. Никой обитател на Солас дори не би и помислил да гори дървесината на собственото си дърво. В кухнята имаше втори изход, който представляваше дупка на петнайсет метра от земята. От него се възползваха малцина посетители.
След като огледа навсякъде, явно удовлетворен, старецът измърмори нещо на себе си и за огромно удивление на Тика захвърли тоягата, нави ръкавите на робата си и започна да размества мебелите!
Тика спря да мете и се подпря на метлата.
— Какво правиш? Тази маса винаги си е била тук!
Дългата и тясна маса стоеше в средата на гостната. Старецът я придърпа и я бутна до ствола на дървото, точно срещу огнището, след което отстъпи назад, за да се полюбува на делото си.
— Ето — промърмори, — трябва да е по-близо до огъня. Донеси сега още два стола. Трябват ми шест.
Тика се обърна към Отик. Той явно се канеше да възнегодува, но в същия момент в кухнята избухна огън. Писъкът на готвача извести, че мазнината отново се е запалила. Отик влетя през люлеещите се врати на кухнята.
— Тоя е някакъв безобиден луд — изпуфтя, докато минаваше покрай Тика, — остави го да размества каквото иска. Може би организира някакво събиране.
Тика въздъхна и донесе двата стола, за които беше помолил старецът. Остави ги, където й посочи.
— А сега — рече старецът и огледа стаята с проницателен поглед, — донеси още два стола, гледай да са удобни, и ги сложи до камината, в онзи сенчест ъгъл.
— Той не е сенчест — възпротиви се Тика. — Слънцето го огрява през целия ден!
— Да — присви очи старецът, но довечера ще стане сенчест, нали? Когато запалите огъня.
— Ами… предполагам… — заекна Тика.
— Донесе ли столовете? Добро момиче. А аз искам още един, точно тук. — Старецът посочи мястото пред камилата. — За мен.
— Събиране ли ще правиш, старче? — попита Тика, докато примъкваше най-удобния стол в хана, макар и доста поизносен.
— Събиране ли? — Идеята очевидно му се стори забавна и той се засмя. — Да, момиче. Събиране, каквото светът на Крин не е виждал от Катаклизма насам! Подготви се, Тика Уейлън. Подготви се!
Той я потупа по рамото и погали косата й, след което се обърна и положи проскърцващото си тяло в стола.
— Халба ейл, ако обичаш!
Тика отиде да налее бирата. Донесе му я и отново се зае с метенето, което той беше прекъснал. Чак тогава се зачуди откъде старецът знаеше името й.