Маргарет Вайс, Трейси Хикман
Дракони на есенния здрач (26)

Глава 2
Чужденецът.
Пленени!

Тази вечер посетителите на хана бяха най-разнообразни. Сега преобладаваха драконяните, въпреки че и малцината стари обитатели на Солас се отбиваха за по едно питие. Но те избягваха да се застояват, тъй като компанията им бе неприятна, а спомените от миналото — непоносими.

Днес бяха дошли три дрипави човешки същества от севера и група таласъми, които не сваляха враждебни погледи от драконяните. Отначало бяха на страната на Господаря Верминаард, но сега убиваха и измъчваха за собствено удоволствие. В ъгъла се бяха сврели неколцина жители на Солас. Теократа Хедерик го нямаше на обичайното му място. Господарят Верминаард го възнагради за вярната му служба — изпрати го още с първата група роби в мините.

Малко преди да се смрачи напълно, в хана влезе някакъв чужденец и седна в тъмния ъгъл до вратата. Тика не успя да го разгледа добре — беше увит в множество дрехи, а качулката му бе спусната ниско над очите. Изглеждаше много уморен, защото се свлече на стола моментално.

— Какво ще желаете? — попита тя. Мъжът наведе глава и подръпна качулката си още по-ниско.

— Нищо, благодаря — отвърна тихо и с акцент. — Може ли просто да поседя и да си почина? Освен това имам среща с един човек.

— Какво ще кажете за чаша бира, докато чакате? — усмихна се Тика.

Той я погледна и черните му очи проблеснаха изпод качулката.

— Добре. Стига да не си навлечете неприятности.

Тика се отправи към бара. Докато точеше бирата, чу, че влизат още посетители.

— Една секунда — извика тя, тъй като в момента не можеше да се обърне. — Седнете някъде. Ей сега идвам. — След малко хвърли през рамо един поглед към новодошлите и едва не изпусна халбата. Сърцето й заби лудо в гърдите, но успя да запази самообладание. Не трябваше да ги издава!

Единият от тях понечи да каже нещо, но Тика го изгледа намръщено и поклати глава. Новодошлите минаха покрай драконяните, насядали в средата на помещението, които ги огледаха с голям интерес.

Бяха петима мъже, жена, джудже и кендер. Единият от мъжете бе необикновено висок, другият — необикновено едър, а третият кашляше много лошо и се подпираше на някаква странна тояга. Жената бе увита в кожи от глава до пети и беше хванала под ръка високия мъж. Всички изглеждаха изтощени и тъжни. Групата прекоси помещението и седна на една маса в най-далечния ъгъл на хана.

— Пак тези скапани бежанци — изсумтя един драконянин. — Но човеците изглеждат здрави, а за джуджетата съм чувал, че издържат на работа. Чудя се защо още не са ги прибрали?

— Ще ги приберат веднага щом Фюмастърът ги види.

— Дали да не се погрижим за тях още сега? — подметна трети и се втренчи в чужденците.

— Тцъ, в момента сме в почивка, а и без това няма къде да избягат.

Другарите му се разсмяха гръмко и отново се заеха с питиетата си. Пред всеки от тях имаше вече по няколко празни чаши.

Тика занесе бирата па непознатия и и побърза да отиде при новодошлите.

— Какво ще обичате? — запита хладно.

Високият брадат мъж й отвърна с дрезгав глас:

— Бира и храна, а за него вино — исполинът кимна към мъжа, който не спираше да кашля.

— По-добре гореща вода — прошепна той.

Тика кимна и по навик се запъти към мястото, където преди се намираше кухнята. След това си спомни, че вече че съществува, и тръгна към импровизираната кухня, построена на от таласъмите по заповед на драконяните. Влезе вътре и за огромна изненада на готвачката взе цялата тенджера с пикантни картофи и я отнесе.

— Много бири и канче гореща вода! — викна на една от барманките. Беше благодарна, че тази вечер Отик си отиде по-рано. — Итрум, поеми онази маса. — Тя кимна в посока на таласъмите и побърза да отиде при чужденците. Остави тенджерата на масата им и погледна към драконяните. Видя, че за заети с пиенето си, прегърна огромния мъж и му лепна такава целувка, че той се изчерви.

— Ох, Карамон! Знаех си, че ще се върнеш! Вземи ме със себе си! Моля те, моля те!

— Е, хайде, хайде — потупа я неохотно по гърба воинът и хвърли умолителен поглед към Танис. Полуелфът побърза да се намеси, без да изпуска драконяните от очи.

— Успокой се, Тика. Ще ни издадеш!

— Добре. — Тя се изправи и приглади престилката си. Барманката се появи с бирите и горещата вода.

— Кажи какво става тук? — попита Танис.

Докато сипваше картофите (на Карамон сложи двойна порция), тя им разказа набързо и шепнешком какво се бе случило. Спътниците мълчаха и лицата им ставаха все по-мрачни.

— И така — привърши разказа си Тика, — всяка седмица към Пакс Таркас отиват фургони с роби. Оставиха само тези, които им трябват, като Терос Айрънфелд. Много се боя за него. — Тя снижи глас и прошепна: — Миналата вечер се закле пред мен, че повече няма да работи за тях. Всъщност всичко се обърка, когато заловиха онези елфи…

— Елфи ли? Какво са търсили тук? — възкликна Танис и се сепна. Драконяните се извърнаха и го погледнаха. Чужденецът в ъгъла също вдигна глава. Танис се снижи и изчака драконяните отново да се заемат с чашите си, за да научи повече подробности за елфите, но едно от съществата се провикна, че иска бира.

— Трябва да тръгвам — въздъхна момичето и посочи тенджерата. — Оставям я тук. Дояжте ги.

Групичката започна да се храни в пълно мълчание, а картофите тази вечер им се сториха абсолютно безвкусни. Райстлин забърка билковата си отвара, изпи я и кашлицата му престана почти моментално. Докато ядеше, Карамон не свали замислен поглед от Тика. Още усещаше топлината на прегръдката и целувката й. Обзе го приятно усещане и се зачуди дали онова, което беше чувал за момичето, е вярно. Тази мисъл го натъжи и разгневи едновременно.

Един от драконяните повиши глас.

— Може би не сме такива мъже, на каквито си свикнала, сладурче — изфъфли пиянски той и плъзна люспестата си ръка около кръста на Тика, — но това не означава, че не можем да ти доставим удоволствие.

Карамон изръмжа. Стърм се задави от гняв и посегна към меча си. Танис побърза да го спре.

— Престанете и двамата! Намираме се в окупиран град! Имайте малко разум! Сега не е време за рицарски постъпки! Тика ще се справи и без вас.

Момичето се измъкна от пиянската прегръдка и се отдалечи гневно към кухнята.

— Е, а сега какво? — измърмори Флинт. — Върнахме се в Солас, за да се запасим с храна, а намерихме само драконяни. Къщата ми представлява купчина пепел. Танис вече си няма дори валеново дърво, да не говорим за къща. Разполагаме само с едни платинени дискове на някаква древна богиня и с болен магьосник, който е научил няколко нови заклинания. — Флинт не обърна никакво внимание на убийствения поглед на Райстлин и продължи да мърмори: — Дисковете не стават за ядене, магьосникът не може да прави храна, така че дори да решим накъде да тръгнем, ще сме измрели от глад много преди да сме стигнали дотам.

— Още ли смяташ, че трябва да отидем в Хейвън? — Златна Луна погледна Танис. — Ами ако и там е същото? Дори не знаем дали Съветът на Висшите търсачи все още съществува.

— Не знам — въздъхна Танис и разтри очи. — Според мен, най-добре е да се доберем до Куалинести.

Отегчен от разговора, Таселхоф се прозя и се облегна на стола. За него нямаше никакво значение накъде щяха да тръгнат. Той огледа хана с интерес и изпита непреодолимо желание да отиде да види изгорялата кухня, но още преди да влязат, Танис го беше предупредил да не си търси белята. Така че се задоволи с изучаване на другите посетители.

Веднага забеляза, че закачуленият странник ги наблюдава внимателно, защото приятелите му спореха разгорещено. Когато Танис извиси глас и думата „Куалинести“ отново отекна във въздуха, непознатият остави рязко халбата си. Тас тъкмо се канеше да предупреди полуелфа, когато Тика излезе от кухнята и сервира вечерята на драконяните, умело избягвайки похотливите им ръце. След това дойде при тях.

— Може ли още малко картофи? — попита Карамон.

— Разбира се — усмихна му се тя и отнесе празната тенджера. Карамон долови погледа на Райстлин, изчерви се и започна да си играе с вилицата.

— В Куалинести… — повтори Танис, спорейки със Стърм, който настояваше да се отправят на север.

Тас видя, че непознатият става и тръгва към тях.

— Хей, имаме си компания — опита се да привлече вниманието им кендерът.

Разговорът секна. Всички впериха поглед в чиниите си, но усещаха приближаването му. Танис се прокле, че не го беше забелязал по-рано.

Драконяните също го бяха видели. В момента, когато минаваше покрай тяхната маса, някой изпъна люспестия си крак. Странникът се спъна и се стовари върху съседната маса. Последва бурен смях, но един от тях успя да зърне лицето на чужденеца.

— Елф! — извика той и свали качулката му.

Всички посетители видяха очите с формата на бадем, заострените уши и изящните, но мъжествени елфски черти.

— Оставете ме! — елфът се изправи с вдигнати ръце. — Исках само да разменя няколко думи с тези пътешественици.

— Ще си общуваш с Фюмастър Тоде — изръмжа драконянинът, сграбчи го за яката и го притисна към барплота. Останалите гръмко се разсмяха.

Тика, понесла тенджерата към кухнята, се блъсна в драконянина.

— Престанете — изкрещя тя и го дръпна за ръката. — Оставете го на мира. Той ми е клиент и си плаща също като вас.

— Не си пъхай носа където не ти е работата, момиче! — Драконянинът я избута и удари елфа по лицето. Ноктите раздраха кожата му и от раните рукна кръв. Той се надигна, залитайки, и разтърси замаяно глава.

— Убийте го! — обади се един от бежанците.

— Сега ще му извадя гнусните очи! — извика драконянинът и посегна към меча си.

— Това не може да продължава повече! — Стърм се втурна към елфа, а останалите го последваха.

Ситуацията беше безнадеждна, защото бяха твърде далеч от мястото на събитията, но в този момент Тика стовари тежката чугунена тенджера върху драконянина с див и яростен вик. Главата му издрънча глухо, той обърна очи и се свлече на пода. Останалите двама се хвърлиха към момичето, но през това време елфът вече бе извадил нож. Стърм стигна до драконяните и повали единия с плоското на меча си. Карамон сграбчи другия и го метна през бара.

— Ривъруайнд, не ги пускай да излязат! — изкрещя Танис, като видя измъкващите се таласъми. Варваринът успя да хване един от тях, но другите му се изплъзнаха и започнаха да викат стражите.

Тика, която продължаваше да размахва тенджерата, халоса първия попаднал й таласъм по главата, а този зад него, като видя Карамон, скочи през прозореца.

Златна Луна се изправи.

— Използвай магията си! — сграбчи тя ръката на Райстлин. — Направи нещо!

Магьосникът я изгледа студено.

— Няма смисъл. Безсмислено е да хабя силите си. Златна Луна го изгледа гневно, но той заби нос в чашата с билкова отвара. Тя прехапа устни и изтича към Ривъруайнд, стиснала торбата със скъпоценните Дискове на Мишакал. Откъм улицата се чуваше пронизителният звук на боен рог.

— Трябва да се махаме оттук! — извика Танис, но в същия момент един от бежанците го сграбчи за врата и го събори на пода.

Таселхоф изпищя диво, скочи на бара и започна да обстрелва нападателя с чаши и халби и само по чудо не улучи самия Танис. Флинт стоеше насред хаоса и се взираше в елфа.

— Познах те! — изкрещя внезапно той. — Танис, това не е ли…

Една летяща халба го удари по главата и той загуби съзнание.

— Олеле! Какво направих! — изпищя Тас.

Танис удари северняка и го напъха под една маса. Свали кендера от бара и коленичи до Флинт, който стенеше и правеше неуспешни опити да се изправи.

— Танис, този елф… — Джуджето премигна замаяно. — Кой ме удари?

— Онзи големият под масата! — излъга Тас. Танис се изправи и погледна елфа.

— Гилтанас?

— Танталас! Не те познах. Брадата… Роговете се чуха съвсем наблизо.

— Велики Реоркс! — изстена джуджето. — Трябва да се махаме! Хайде! Задният изход!

— Няма заден изход! — изкрещя неистово Тика, все още стискайки тенджерата.

— Няма — обади се някакъв глас откъм вратата. — Вие сте мои пленници.

Помещението се озари от факли. Спътниците премигнаха и различиха фигурите на множество таласъми, застанали зад квадратна фигура, изпълваща рамката на вратата. Чуха и крясъците на десетки други, които се тълпяха около хана и надничаха през прозорците. Оцелелите таласъми в бара извадиха оръжията си и впериха злобни погледи в компанията.

— Стърм, не ставай глупав! — изкрещя Танис и сграбчи рицаря, който тъкмо се канеше да се хвърли към обръча от таласъми пред тях.

— Предаваме се! — извика полуелфът.

Стърм го изгледа яростно и Танис за миг помисли, че няма да се подчини.

— Моля те, имай ми доверие. Не е сега времето да умираме.

Стърм се поколеба и изгледа таласъмите в хана. Те отстъпиха пред меча и решителното му изражение, но той знаеше, че щяха да се нахвърлят вкупом при най-малкото движение. „Не е време да умираме.“ И изобщо имаше ли „време за умиране“? Но дори и да имаше, то не беше сега — поне доколкото зависеше от Танис. Нямаше нищо славно да умреш в някакъв си хан отъпкан от стотици вонящи таласъмски крака. Рицарят прибра оръжието си и фигурата на вратата реши че вече е безопасно да влезе. Спътниците видяха тлъстия и розовоок Фюмастър Тоде, заобиколен от стотици наемници. Таселхоф хлъцна и побърза да застане до Танис.

— Дано не ни е познал — прошепна той. — Когато ни спряха, за да питат за жезъла, беше почти тъмно.

Тоде наистина не ги позна. През изминалата седмица се бяха случили много неща и главата му бъкаше от далеч по-важни задачи. Очите му се впериха в рицарския герб под наметката на Стърм.

— Поредният беглец от Соламния — отбеляза той.

— Да — излъга бързо Танис, Не вярваше Тоде да е разбрал за унищожението на Ксак Тсарот. Още повече се съмняваше, че знае нещо за Дисковете на Мишакал. Но Господарят Верминаард сигурно бе научил, а много скоро щеше да разбере за смъртта на дракона. Възможно бе дори джуджетата-земерови да му кажат. Никой не трябваше да предположи, че са дошли от изток. — Пътувахме много дни от север дотук. Нямахме намерение да причиняваме неприятности. Тези драконяни започнаха първи…

— Да, да — изрече нетърпеливо Тоде, — това съм го чувал и преди. — Свинските му очички изведнъж се присвиха. — Ей, ти! — изкрещя той и посочи Райстлин. — Какво правиш там отзад? Хванете го, момчета!

Фюмастърът отстъпи нервно към вратата и изгледа враждебно магьосника. Неколцина таласъми се спуснаха към младия мъж, събаряйки по пътя си маси и столове. Карамон изръмжа приглушено, но Танис му направи знак да запази спокойствие.

— Стани! — извика един таласъм и насочи копието си към Райстлин.

Магьосникът се изправи бавно и внимателно събра торбите си. Когато посегна за жезъла си, онзи го сграбчи за рамото.

— Не ме докосвай! — изсъска Райстлин и се дръпна. — Аз съм магьосник!

Таласъмът се поколеба и погледна началника си.

— Хванете го! — изрева Тоде, но за всеки случай се скри зад един огромен таласъм. — Отведете го с останалите! Ако всеки с червена роба беше магьосник, земята щеше да е населена само със зайци! Ако не иска да дойде доброволно, смажете го!

— Аз така и така ще го размажа — изкряска таласъмът и насочи острието на пиката си към гърлото на Райстлин.

Танис хвана Карамон и прошепна:

— Брат ти може сам да се погрижи за себе си.

Райстлин вдигна ръце с разперени пръсти, сякаш се предаваше. Внезапно изговори: „Калип, каран, тобанис-кар!“, и насочи пръсти към таласъма. От тях излетяха стрели с ослепително бяла светлина и се забиха в гърдите на съществото. То падна и се загърчи на пода.

Помещението се изпълни с миризма на изгоряла плът и коса, а останалите таласъми изръмжаха, готови да скочат върху Райстлин.

— Не го убивайте, тъпаци! — извика Тоде, все още криейки се зад огромния таласъм. — Чувал съм, че Господарят Верминаард плаща луди пари за магьосници, но не дава и пукната пара за кендери. Само за езиците им! Направи го още веднъж и той ще умре!

— Защо реши, че този кендер ме интересува? — процеди през зъби Райстлин.

В помещението се възцари пълна тишина. Танис се обля в студена пот. Райстлин определено знаеше как да се погрижи за себе си, дяволите го взели!

Фюмастърът също не очакваше такъв отговор и затова не можа да реши какво да стори. Той изгледа Райстлин едва ли не умоляващо.

— Ще дойда доброволно — прошепна магьосникът с пламнали златни очи. — Само не ме докосвайте.

— Не, няма, разбира се — измърмори Тоде. Таласъмите погледнаха неохотно началника си, но отстъпиха, за да мине Райстлин.

— Вземете оръжията и торбите им — нареди Фюмастърът. Танис реши, че не си струва да го предизвиква, и постави лъка и торбата си на пода. Всички последваха примера му, с изключение на Стърм, който стоеше, скръстил ръце пред гърдите си.

— Моля ви, нека да задържа торбата си — каза Златна Луна.

— Не съм въоръжена и не ви заплашвам с нищо. Кълна се!

Настъпи тягостно мълчание. Тогава се намеси Райстлин. Беше оставил жезъла си, торбите с магически съставки и скъпоценната торба с книгите. Не се тревожеше за тях — бяха омагьосани със защитно заклинание. Всеки, който направеше опит да ги прочете, щеше да полудее. Магическият жезъл също щеше да се погрижи за себе си. Той протегна ръце към Златна Луна и изрече тихо:

— Дай им торбата, иначе ще ни убият.

— Послушай го, скъпа — побърза да се провикне Тоде. — Той е разумен мъж.

— Той е предател! — изкрещя тя и стисна торбата.

— Дай им я — повтори Райстлин и я погледна така, сякаш искаше да я хипнотизира.

Златна Луна почувства, че губи волята си.

— Не! Това е единствената ни надежда…

— Всичко е наред — прошепна магьосникът и се вгледа настойчиво в сините й очи. — Помниш ли какво стана, когато докоснах жезъла ти?

— Да. Той те зашемети…

— Шшт! — побърза да я прекъсне Райстлин, — дай им я! Боговете защитават своето.

Златна Луна се втренчи в него, кимна неохотно и му подаде торбата, Фюмастърът я изгледа алчно, чудейки се какво ли има вътре. Но нямаше да разбере скоро, поне не пред всички тези таласъми.

Накрая остана само един, който не се бе подчинил на заповедта. Стърм стоеше неподвижен, блед, с трескав поглед и стискаше здраво древния двуостър меч на баща си. Изведнъж се сепна, защото усети ледените пръсти на Райстлин върху рамото си.

— Обещавам ти, че ще го запазя — прошепна магьосникът.

— Как? — попита рицарят и се отдръпна, сякаш го докосваше отровна змия.

— Нямам намерение да ти обяснявам. Ако искаш, довери ми се, ако не искаш — недей. Както предпочиташ.

Стърм се поколеба.

— Това е смешно! — изписка Тоде. — Убийте го! Убийте ги. Нямам никакво намерение да ги търпя повече!

— Добре — изрече почти без глас рицарят и неохотно остави меча си до другите оръжия. Сребърната ножница, украсена със синьо рибарче и роза, проблесна.

— Прекрасно оръжие — възкликна Тоде и си представи как отива на аудиенция при Господаря Верминаард със соламнийския меч на кръста. — Може би трябва сам да се погрижа за съхранението му. Донесете ми го…

Но преди да довърши, Райстлин коленичи до купчината оръжия и от ръката му изригна бяла светлина. Той притвори очи и започна да мълви странни думи, разперил ръце.

— Спрете го! — изкрещя Тоде, но никой не се осмели да му се подчини.

Райстлин довърши заклинанието и протегна ръка. Карамон отиде при него и му помогна да се изправи.

— Да знаете — златистият му поглед обходи помещението, — че съм омагьосал принадлежностите ни. Всеки, който ги докосне, ще бъде наказан бавно и мъчително от великия червей Катирпелиус, който ще се надигне от Бездната и ще изсмуче кръвта на виновния, докато от него остане само изсушена обвивка.

— Великият червей Катирпелиус! — възкликна със светещ поглед Таселхоф. — Невероятно! Никога не съм чувал…

Танис затисна устата му.

Таласъмите отстъпиха от купчината, която светеше със зеленикаво сияние.

— Някой да вземе оръжията! — нареди побеснелият Фюмастър.

— Вземи си ги сам! — измърмори един таласъм.

Тоде се видя в чудо. Не беше надарен с особено богато въображение, но в съзнанието му се промъкна натрапчивата картина как великият червей Катирпелиус смуче кръв от него.

— Добре, отведете пленниците и ги натоварете във фургоните. А, и донесете оръжията, защото иначе ще се молите този незнамкакъв си червей да ви беше изпил кръвчицата! — Той се оттегли ядосан.

Таласъмите избутаха пленниците към вратата с върховете на мечовете си, но никой не се осмели да докосне Райстлин.

— Чудесно заклинание, Райст — прошепна Карамон. — Колко време ще издържи? Дали…

— Достатъчно дълго! — прошепна брат му и вдигна дясната си ръка. Воинът видя черните следи от барут и се усмихна мрачно.

Танис напусна хана последен и му хвърли прощален поглед. От тавана висеше една-единствена лампа. Масите бяха преобърнати, а столовете — изпочупени. Прозорците бяха покрити с плътен слой сажди.

— Защо доживях да видя всичко това?

Последното нещо, което чу, бе свадата между двама таласъми. Спореха за начина, по който да пренесат омагьосаните оръжия.