Маргарет Вайс, Трейси Хикман
Дракони на есенния здрач (17)

Глава 15
Бягството.
Кладенецът.
Смъртта с черни криле.

Димът от подпаления лагер се стелеше над блатото и скриваше спътниците от очите на странните и зли същества, дори закриваше сребърната луна и звездите. Приятелите не посмяха да използват никаква светлина, тъй като отвсякъде се чуваха бойни рогове — драконяните се бяха окопитили и възстановяваха редиците си.

Ривъруайнд водеше групичката. Танис, който винаги се бе гордял със способността си да се ориентира в гората, сега, в черното и мъгливо блато, напълно бе изгубил представа къде се намираха. Само когато някоя звезда се покажеше иззад димната пелена, разбираше, че се придвижват на север.

Не след дълго Ривъруайнд изведнъж се подхлъзна и затъна до колене в тинята. Танис и Карамон го издърпаха и кендерът мина отпред, за да провери земята с хупака си. Нямаше и сантиметър твърда почва.

— Май ще трябва да газим — рече мрачно варваринът.

Спътниците потърсиха място, където водата им се стори по-плитка, и поеха през тинята. В началото тя им стигаше само до глезените, но продължаваха да затъват все повече и повече, докато накрая Танис вдигна Таселхоф на раменете си. Флинт обаче твърдо отказваше помощ, дори когато водата стигна до брадата му. И изведнъж изчезна. Карамон, който вървеше след него, го измъкна и го метна на рамото си като мокър чувал. Джуджето беше твърде изморено и изплашено, за да се възпротиви. Райстлин залиташе и кашляше, мократа му роба, натежала и от калта, го влечеше надолу. Накрая, изтощен и все още невъзстановен от отравянето, падна. Стърм го подхвана и го понесе.

След едночасово ходене в студената тиня стъпиха на твърда земя и седнаха да починат, треперещи от студ.

От север задуха вятър и разнесе мъглата. Дърветата започнаха да скърцат и да свеждат клони. Райстлин, който беше полегнал на земята, вдигна поглед към небето и моментално скочи.

— Буреносни облаци! — Закашля се, но продължи: — От север. Нямаме никакво време! Никакво! Трябва да стигнем до Ксак Тсарот, преди луната да е залязла. Побързайте!

Всички погледнаха нагоре. От север бързо се носеше голям тъмен облак, който поглъщаше звездите. Танис беше толкова уморен, че едвам се надигна. Останалите го последваха и тръгнаха, без да продумат, след Ривъруайнд, който пак ги водеше. Но пътят им отново бе препречен от черна тиня.

— О, не! — изстена Флинт.

— Този път не се налага да газим. Вижте! — Ривъруайнд посочи руините, между които имаше и един обелиск, паднал или издърпан така, че да образува мост над черната вода.

— Аз ще мина пръв. — Тас пъргаво се покачи върху продълговатия камък и възкликна: — Я, тук пише нещо. Има някакви руни.

— Трябва да ги видя! — прошепна Райстлин, мина отпред и даде заповед на жезъла си: — Ширак!

— Побързай! — изръмжа Стърм. — Току-що съобщи на всичко живо в радиус от двайсет километра къде се намираме.

Райстлин не му обърна внимание, поднесе жезъла си към паяжинообразните руни и започна да ги разучава.

Кендерът се наведе и опипа руните с ръка.

— Какво пише, Райстлин? Можеш ли да го прочетеш? Мисля, че са доста стари.

— Да, отпреди Катаклизма са. Тук пише: „Щедрите хора на великия град Ксак Тсарот ви поздравяват. Домът ни е възнаграден от боговете.“

-Ужасно — потръпна Карамон и огледа запуснатите руини.

— Боговете наистина са ги възнаградили подобаващо — изрече с цинична усмивка Райстлин и прошепна: — Дулак! — Светлината угасна и нощта им се стори още по-черна. — Хайде да тръгваме — подкани ги магьосникът. — Предназначението на това място сигурно е отбелязано и някъде другаде, освен на този обелиск.

След като минаха по импровизирания мост, попаднаха в непроходима джунгла. Отначало не видяха пътека, но Ривъруайнд проучи местността и я откри сред лианите и дърветата. Наведе се и я разгледа за следи. Когато се изправи, лицето му беше мрачно.

— Драконяни? — попита Танис.

— Да — отвърна уморено варваринът. — Много са и стъпките им водят право към града.

— Това ли е разрушеният град, където са ти дали жезъла?

— И където смъртта има черни криле — допълни Ривъруайнд, стисна очи и прокара ръка по лицето си, след което си пое дълбоко въздух. — Не мога да си спомня, но ме е страх. Не знам защо.

Танис докосна ръката му.

— Елфите имат пословица: „Само мъртвите не се страхуват от нищо.“ — И се изненада, когато Ривъруайнд стисна дланта му.

— Никога не съм познавал елфите. Моят народ не ги обича и казва, че не ги е грижа нито за Крин, нито за хората. Сега знам, че грешат. Радвам се, че те срещнах, Танис от Куалиност. Смятам те за свой приятел.

Полуелфът познаваше достатъчно добре начина на мислене на хората от Равнините, за да разбере, че Ривъруайнд току-що бе декларирал, че е готов да пожертва всичко за него, дори живота си. Клетвата в приятелство беше свещена за тях.

— Ти и Златна Луна също сте мои приятели.

Ривъруайнд погледна към нея. Тя се беше подпряла на жезъла си със сгърчено от болка и изтощение лице. Докато я гледаше, чертите му се отпуснаха, но гордостта надделя и той отново надяна непроницаемата си маска.

— Ксак Тсарот не е далеч, а тези следи са стари — каза студено магьосникът и се запъти напред. Не след дълго пътеката се превърна в павиран път.

— Улица! — възкликна Таселхоф.

— Предградията на Ксак Тсарот! — рече задъхано Райстлин.

— Тъкмо навреме! — Флинт огледа местността с отвращение. — Но какво е това? Ако най-великият подарък, даван някога на човек, е тук, то трябва добре да са го скрили!

Танис беше съгласен с него. Никога не бе виждал по-потискащо място. Улицата ги отведе до широк павиран площад. В източната му част стърчаха четири високи колони, върху които нямаше нищо, а наоколо стърчаха отломки от разрушени сгради. Видяха някакво кръгло каменно образование, високо около метър, и Карамон отиде да го разгледа. Накрая заяви, че било кладенец.

— При това дълбок — добави той, наведен през стената. — И мирише отвратително.

Северно от кладенеца се издигаше единствената сграда, която незнайно как беше избегнала разрухата на Катаклизма. Представляваше красива постройка от бял камък, крепена от четири елегантни колони и високи златни порти.

— Това е било храм на древните богове — каза Райстлин по-скоро на себе си, отколкото на останалите, но Златна Луна го чу.

— Храм ли? Много е красив — прошепна захласнато тя и тръгна към вратата.

Останалите огледаха внимателно наоколо, но не откриха други оцелели сгради. На земята лежаха паднали колони и отломки, имаше и счупени статуи с гротескно нащърбени лица. Въпреки това личеше, че някога градът е бил много красив. Всичко беше толкова старо, че дори Флинт се почувства млад. Джуджето седна върху една паднала колона.

— Е, пристигнахме. И сега какво, магьоснико? Райстлин отвори уста, но преди да беше изрекъл и дума, Таселхоф извика:

— Драконянин!

Всички се извърнаха с извадени оръжия. На ръба на кладенеца наистина стоеше и ги гледаше един драконянин.

— Дръжте го! — изкрещя Танис и хукна към него.

Но преди да го стигне, съществото разпери криле и полетя надолу в кладенеца. Райстлин надникна вътре, вдигна ръка, сякаш за да направи заклинание, но се отказа и я отпусна немощно.

— Не мога. Не мога да мисля. Не мога да се съсредоточа. Трябва да поспя!

— Всички сме изморени — съгласи се Танис. — Съществото вече знае, че сме тук. Не можем да сторим нищо, по-добре да си починем.

— То отиде да предупреди някого! — прошепна Райстлин и се уви плътно в наметката си. — Усещате ли? Някой усеща ли злото, което всеки миг ще се събуди и ще завладее света?

Никой не продума.

Таселхоф се покатери върху каменната стена и също надникна в кладенеца.

— Вижте! Драконянинът се носи по водата като листо. Крилете му не мър…

— Тихо! — скастри го Танис.

Таселхоф го изгледа изненадано — никога не го бе чувал да говори толкова напрегнато. Полуелфът стоеше загледан в кладенеца със стиснати юмруци. Наоколо всичко беше неподвижно. Твърде неподвижно. На север продължаваха да се трупат облаци, но нямаше никакъв вятър. Не помръдваше нито един клон, не прошумоляваше нито едно листо. Луните хвърляха върху предметите двойни сенки и всичко изглеждаше изкривено и нереално.

Райстлин бавно се дръпна от кладенеца с вдигната ръка, сякаш за да се предпази от някаква ужасна заплаха.

— Усещам го — преглътна Танис. — Какво е това?

— Да, какво е? — попита Таселхоф, загледан втренчено в кладенеца, който беше тъмен и дълбок като зениците на магьосника.

— Махнете го оттам! — изкрещя Райстлин.

Танис се втурна към кендера. Страхът на магьосника и собственото му усещане, че става нещо ужасно, почти го парализираха. В същия момент земята под краката му се разлюля. Тас изпищя, когато древната стена се пропука и започна да се свлича под краката му. Той разбра, че ще падне в ужасната тъмница долу, и трескаво започна да шари с ръце, опитвайки се да се вкопчи в падащите камъни Танис тичаше отчаяно към него, но беше твърде далеч.

Ривъруайнд също чу вика на Райстлин, но се оказа по-близо до кладенеца. Сграбчи кендера за яката и го вдигна точно когато камъните и хоросанът се свлякоха в бездната.

Земята отново потрепери и от кладенеца изригна студен въздух, който разпръсна прах и сухи листа по площада.

— Бягайте! — опита се да изкрещи Танис, но се задави от смрадта, надигнала се от кладенеца.

Всички гледаха ужасени. Ривъруайнд пръв се съвзе.

— Златна Луна… — извика той и се огледа. Пусна Тас на земята и отново извика: — Златна Луна! — Изведнъж млъкна, защото от дълбините на кладенеца се разнесе пронизителен писък-толкова силен и пронизващ, че се забиваше право в мозъците им.

Звукът парализира Танис. Неспособен да помръдне, той едновременно видя Стърм с изваден меч да отстъпва назад, проблясващото метално лице на Райстлин, който крещеше нещо, и широко отворените удивени очи на Таселхоф, който продължавате да се взира в кладенеца. Стърм грабна кендера, прекоси площада тичешком и хукна към дърветата. Карамон помогна на немощния си брат и също потърси убежище.

Танис усещаше, че от кладенеца се надига някакво чудовищно зло, но не можеше да помръдне. Думите „бягай, глупако, бягай“ отекнаха в мозъка му.

Ривъруайнд продължаваше да стои до кладенеца, борейки се с все по-засилващия се страх, че Златна Луна я няма! Зает да спасява кендера от рухналата стена, не беше видял как бе влязла неразрушения храм. Той се огледа с див поглед и едва запази равновесие върху разлюляната земя. Пронизителният звук и тресящата се земя събудиха в съзнанието му злокобни и кошмарни спомени. „Смърт с черни криле.“ Изпоти се и потрепери, но се насили да съсредоточи мисълта си върху Златна Луна. Тя се нуждаеше от него. Знаеше, че привидното й безстрашие е маска, зад която крие страха, съмненията и несигурността си. На всяка цена трябваше да я намери.

Когато стената на кладенеца започна да се руши, той се отдръпна и зърна застиналия на място Танис, който крещеше нещо и му сочеше към храма. Ривъруайнд не го чу, тъй като пронизителният звук заглушаваше всичко, но разбра — Златна Луна беше там! Обърна се и се затича към храма, но изгуби равновесие и падна на колене. Танис се втурна след него.

В този миг ужасът се надигна от кладенеца — ужасът от трескавите му кошмари.

Това беше дракон.

Ривъруайнд затвори очи и не видя нищо повече.

 

Танис усети как кръвта се оттегля от тялото му и се почувства безсилен и безжизнен. Видя женски дракон, който се надигаше от кладенеца, и си помисли: „Колко е красива… колко е красива…“

Тя беше черна, с блестящи люспи и лъскави криле, долепени до тялото. Черно-червените и очи имаха цвета на разтопена скала.

От творената уста проблясваха страховити бели зъби, дългият й червен език се виеше при всяко вдишване. Драконът излезе от кладенеца, разпери криле, които затъмниха звездите и лунната светлина. Всяко крило завършваше с остър снежнобял нокът, който грееше в кървавочервено на светлината на Лунитари.

Стомахът на Танис се сви от непознат досега страх. Сърцето му заби толкова силно, че дори дъх не можете да си поеме. Стоеше безпомощен и се взираше в смъртоносното великолепие на съществото, което се издигаше все по-високо в нощното небе. Когато се съвзе, понечи да сложи стрела в арбалета си, но в същия миг драконът проговори.

Каза само една дума на магическия език, но след нея се спусна непрогледна ужасяваща тъмнина, която погълна всичко. Танис изгуби представа къде се намира. Знаеше само, че драконът е някъде отгоре и ще нападне всеки миг. Беше безсилен. Успя само да се хвърли на земята и да пропълзи между руините, отчаяно търсейки убежище.

Лишен от зрение, той се съсредоточи върху слуха си. Чуваше бавното, почти безшумно пляскане на драконовите криле и Усещаше, че кръжи отгоре им, като постепенно набира височина. След малко дори и този шум изчезна. В съзнанието му изникна огромна черна птица, която стоеше в небето и дебнеше.

Внезапно чу тих звук, наподобяващ шумолене на листа пред буря. Лошите предчувствия на Танис се засилиха. Той се притисна до останките от стената на кладенеца и покри главата си с ръце.

Драконът нападна.

Кхисант не виждаше нищо сред мрака, който сама бе предизвикала, но знаеше, че натрапниците все още са на площада, Нейните роби, драконяните, я бяха предупредили, че в земите им е навлязла група същества, едно от които носеше синия кристален жезъл, а господарят Верминаард искаше този жезъл. Беше й го поверил, за да го пази и никога да не попада в човешки ръце, но тя го изгуби и Господарят не бе доволен. На всяка цена трябваше да си го върне и затова изчака една секунда, преди да изрече заклинанието за мрак, за да разгледа внимателно нашествениците и да открие жезъла. Той вече беше попаднал пред погледа й, но тя не го видя и реши да унищожи всички.

Полетя надолу и крилете й се извиха като острие на меч. Спусна се право към кладенеца, където за последно ги бе видяла да се крият. Знаеше, че са парализирани от страх, и беше сигурна, че ще ги унищожи с един замах. Тя отвори отвратителната си уста.

 

Танис чу приближаването й. Шумът идваше все по-близо и по-близо и накрая замря. Долавяше само скърцането на чудовищните сухожилия, които движеха огромните криле. След това чу могъщо засмукване на въздух и странен шум, който приличаше на пара, излизаща от чайник с кипяща вода. До него плисна някаква течност, капки от която попаднаха върху ръката му. Болката беше непоносима.

Изведнъж се разнесе рев — толкова страшен и изпълнен с агония, че Танис заби нокти в дланите си, за да не се присъедини към него и да издаде местоположението си. Ревът утихна и премина в стенание. Той усети раздвижване във въздуха, когато огромното тяло на дракона прелетя покрай него в мрака. Камъните, към които се беше притиснал, се разклатиха. Трусовете потънаха в кладенеца и земята се успокои.

Настъпи тишина.

Танис си пое въздух и отвори очи.

Мракът се бе разсеял, звездите грееха и луните отново светеха на небето. Полуелфът си пое дълбоко въздух, за да успокои треперещото си тяло, след което се изправи и затича към тъмната фигура на площада. Погледна я, закашля се и извърна глава.

Онова, което беше останало от Ривъруайнд, не приличаше на човек. Плътта се бе свлякла и костите му прозираха под стопената кожа. Очите му бяха изтекли по обгореното лице, а устата му зееше отворена в безмълвен писък. Но най-ужасното бяха органите му, които пулсираха кървавочервени на луната светлина.

Танис се присви и повърна. Беше виждал каква ли не смърт, но това… това бе съвсем различно и знаеше, че тази картина няма да го напусне до самата му смърт. Една силна ръка обви раменете му в безмълвно съчувствие и подкрепа. Замайването премина. Той се изправи и задиша дълбоко. Избърса устата и носа си и се насили да преглътне.

— Добре ли си? — попита загрижено Карамон.

Танис само кимна, защото още не можеше да се съвземе. В този момент чу гласа на Стърм и се обърна.

— Милостиви богове! Та той е още жив! Ръката му помръдна! — Рицарят се задави и не успя да каже нищо повече.

— Довършете го! — изрече дрезгаво Танис. — Стърм…

Рицарят вече бе извадил меча си. Целуна ефеса, вдигна острието към небето и застана пред тялото на Ривъруайнд. Затвори очи и се пренесе мислено в един стар свят, където смъртта в битка беше слава и чест. Бавно и тържествено започна да рецитира соламнийския Химн на Смъртта. Докато изговаряше думите, които успокояваха душата на воина и я пренасяха в покоя на отвъдното, хвана здраво меча си и го насочи към гърдите на варварина.

Върни тоз мъж при Хума —

там, някъде далеч от бурното небе,

покой заслужен дай му ти

и угаси в очите му последните искри.

 

Махни от него ужасите на войната,

при светлината на звездите го вземи,

на сетния му дъх успокоение прати —

свободен като вятъра да бъде в идните си дни.

 

Високо да кръжи — далеч от гарваните черни,

където соколът само знае що е смърт.

И нека сянката му горда до Хума да застане,

далеч от бурното небе, далеч оттук.

 

Гласът на рицаря замря.

Танис почувства божествен покой, който заля сетивата му като хладна вода, облекчи мъката и смекчи ужаса. Застаналият до него Карамон плачеше беззвучно. По острието на меча проблесна лунна светлина.

Тогава чуха ясен глас:

— Спрете! Донесете го при мен.

Танис и Карамон се изправиха пред обезобразеното тяло, за да спестят на Златна Луна, която стоеше пред вратите на храма, потресаващата гледка. Стърм, вглъбен в ритуала, се сепна, преди да нанесе смъртоносния удар. Танис понечи да каже нещо, но усети студената ръка на магьосника върху своята. Потрепери и се отдръпна от този мъртвешки допир.

— Направете каквото ви казва — изсъска той. — Занесете го при нея.

Лицето на полуелфа се сгърчи от страх пред безизразната физиономия и безчувствените очи на Райстлин.

— Отнесете го при нея — повтори студено магьосникът. — Не е наше право да решаваме как да умре този човек. Това е работа на боговете.