Маргарет Вайс, Трейси Хикман
Дракони на есенния здрач (12)

Глава 10
Черната гора.
Смъртоносният проход.
Магията на Райстлин.

Единственото, което Танис изпита, когато навлязоха навътре в гората, бе облекчение, че се е скрил от палещите лъчи на слънцето. Той си припомни всички легенди, които бе чувал за Черната гора, и приказките за призраци, които хората разправяха нощем около огнището. Спомни си и предупреждението на Райстлин. Разликата между легендите и действителността бе в това, че гората изглеждаше пълна с живот. В нея не цареше мъртвешката тишина, която бяха очаквали. Сред храстите подскачаха дребни животни, в клоните пееха птици. Въпреки че нямаше никакъв вятър, листата шумоляха и цветята се поклащаха като живи.

Въпреки това никой не свали ръка от оръжието си. Бяха подозрителни и недоверчиви. Известно време се опитваха да стъпват безшумно по опадалите и изсъхнали листа, но накрая Тас избърбори нещо от рода на „що за тъпотия“ и спътниците се отпуснаха. Всички освен Райстлин.

Около два часа вървяха с бърза и отмерена крачка по равната пътека. Сенките започнаха да се издължават едва когато поеха надолу. Гората действаше успокояващо на Танис. Не се боеше, че отвратителните крилати същества ще ги последват. Тук сякаш нямаше друго зло, освен, както бе казал Райстлин, злото, което всеки сам донасяше. Той погледна магьосника, който крачеше с наведена глава. Сенките на дърветата сякаш се събираха около слабоватата му фигура. Танис потръпна и осъзна, че въздухът беше захладнял, след като слънцето се бе скрило зад върховете на дърветата. Трябваше да потърсят място за нощуване.

Извади картата на Таселхоф и я разгледа за последен път преди да се стъмни съвсем. Картата беше елфска и на нея бяха изписани с изящен почерк думите „Черната гора“, но очертанията й изглеждаха доста смътни и затова Танис не можеше да бъде сигурен дали надписът се отнася тази гора, или за другата, която се намираше по на юг. Накрая реши, че Райстлин е сбъркал — това не можеше да е Черната гора. Или ако беше тя, нейното зло бе плод единствено на въображението на магьосника. Продължиха напред.

Скоро се здрачи и последните лъчи на залязващото слънце очертаха с необикновена яснота всичко наоколо. Компанията започна да забавя ход. Райстлин куцаше и дишаше тежко, а лицето на Стърм беше придобило пепеляв оттенък. Танис тъкмо се канеше да обяви почивка, когато пътеката — сякаш предусетила намерението му — ги изведе на широка зелена поляна с примамлива гъста трева. В единия й край бълбукаше извор, чиито води се спускаха по камъните и оформяха плитко езерце. Поляната беше оградена от високи дървета, които се извисяваха като стражи. В момента, когато я видяха, слънцето почервеня и се скри. Между дърветата се спуснаха мъгливите сенки на нощта.

— Не напускайте пътеката! — предупреди ги магьосникът.

Танис въздъхна.

— Райстлин — изрече търпеливо, — всичко е наред. Пътеката се вижда много добре. — Ще се отдалечим от нея на не повече на три метра. Трябва да си починеш. Всички трябва да отдъхнем. Виж… — Танис му показа картата. — Мисля, че това не е Черната гора.

Райстлин блъсна картата с надменно изражение. Останалите не му обърнаха никакво внимание и тръгнаха из поляната, за да подготвят лагер за пренощуване. Стърм седна до едно дърво и примижа от болка, а Карамон измери с гладен поглед шаващите между дърветата сенки. Таселхоф отиде да търси дърва за огъня.

Лицето на магьосника се изкриви в саркастична усмивка.

— Големи глупаци сте. Това е Черната гора и ще го разберете още преди края на нощта. — Сви рамене и добави: — Както каза, аз също имам нужда от почивка. Но няма да мръдна от пътеката. — Той седна и сложи жезъла до себе си.

Карамон видя погледите, които останалите си размениха, и се изчерви.

— Ей, Райст, ела при нас. Тас отиде за дърва, а може да щели и някой заек.

— Не стреляйте по нищо! — Този път Райстлин не шепнене и всички го изгледаха учудено. — Не наранявайте нищо в Черната гора! Нито едно растение, дърво или животно!

— Прав е — каза Танис. — Трябва да прекараме нощта тук и не искам да убиваме животни, освен ако не се налага.

— Елфите и без това мразят да убиват — измърмори Флинт. — Магьосникът иска да ни изплаши до смърт, а ти — да ни умориш от глад. Само се надявам, ако нощес ни нападне нещо, поне да става за ядене!

— Съгласен съм с теб, джудже — въздъхна Карамон, отиде при поточето и се опита да залъже глада си с вода, като почти го пресуши.

Таселхоф се върна с дърва за огъня.

— Не съм ги кършил — увери кендерът Райстлин. — Просто ги събрах.

Но дори магьосникът не успя да ги запали.

— Мокри са — предаде се той накрая и прибра огнивото.

— Ще ни трябва светлина — обади се Флинт, когато мракът започна да се сгъстява. Звуците в гората, които допреди малко им се струваха безобидни, станаха зловещи и заплашителни.

— Нали не те беше страх от разни приказки за деца? — изсъска магьосникът.

— Не — отсече джуджето. — Просто искам да съм сигурен, че кендерът няма да ми пребърка торбата в тъмното.

— Добре — каза Райстлин с необичайна мекота и изрече магическата дума: -Ширак! — От кристала на жезъла му се разля призрачна бяла светлина, която не само че не разпръсна мрака — направи го още по-зловещ. — Ето ви светлина. — Магьосникът забоде жезъла във влажната земя.

В този момент Танис разбра, че нещо се е случило с елфското му зрение. Вместо топлата червена светлина около фигурите на приятелите си виждаше само тъмни сенки на фона на непрозрачната чернота на поляната. Той не сподели нищо с тях, но в душата му се прокрадна червеят на страха.

— Ще остана да пазя — предложи Стърм. — С тая рана, така или иначе, не трябва да заспивам. Навремето познавах един, който заспа и повече не се събуди.

— Ще пазим по двойки — каза Танис. — Аз и ти сме първи. Останалите разтвориха торбите и легнаха на тревата. Само Райстлин остана на пътеката. Светлината на жезъла осветяваше закачулената му глава. Стърм се настани под едно дърво. Танис отиде до езерото и започна да пие жадно, но изведнъж чу зад себе си странен вик. Побърза да извади меча си и се изправи. Другите също бяха извадили оръжията си. Райстлин не помръдна.

— Приберете тези безполезни вещи. Няма да ви свършат никаква работа — каза той. — Това са същества, които могат да се убият само с магически меч.

Бяха обкръжени от цяла армия. Всички си припомниха думите на Карамон: „С живите мога да се бия всеки ден, но не и с мъртвите.“

Тези воини бяха мъртви.

Излъчваха бледа светлина, сякаш топлината, която бяха притежавали приживе, не ги беше напуснала и след смъртта. Плътта им бе изгнила и очертанията на телата им бяха плод единствено на спомените на душите им. Но тези души явно помнеха и други неща — древните достолепни доспехи, с които бяха облечени, и оръжията, които можеха да причиняват добре запомнената смърт. Неживите нямаха нужда от тези оръжия. Те можеха да убиват само с допира на мъртвешките си ръце.

Танис, който никога не бе изпитвал ужас пред същества от плът и кръв, се замисли трескаво какво да предприеме. Обзе го паника и първият му порив бе да изкрещи на останалите да бягат накъдето им видят очите.

Той се ядоса на себе си и се насили да се върне в действителността. Действителност! Каква ирония! Беше безполезно да бягат — щяха да се изгубят. Трябваше да останат тук и по някакъв начин да се справят със ситуацията. Той пристъпи към призрачните воини. Те не помръднаха и не направиха нито едно заплашително движение. Просто стояха на пътеката. Опита се да ги преброи, но не можа, защото някои от тях присветваха и ставаха по-видими, докато в същото време други избледняваха и се разтваряха във въздуха. Не че това имаше някакво значение, призна пред себе си Танис и усети студена пот по тялото си. Всеки от тези неживи воини можеше да ги убие само с едно докосване.

Докато пристъпваше към тях, полуелфът забеляза светлина-жезъла на Райстлин. Танис отиде при него. На бледата светлина на кристала лицето му изглеждаше мъртвешко като лицата на воините.

— Добре дошъл в Черната гора, Танис — каза магьосникът.

— Райстлин — задави се полуелфът и се наложи да преглътне няколко пъти, преди да успее каже нещо. — Какви са тези…

— Призрачни стражи — прошепна магьосникът, без да сваля поглед от тях. — Имаме късмет.

— Късмет ли? — повтори невярващо Танис. — Защо?

— Това са душите на хората, загинали при изпълнение на някаква задача. Провалили са се и затова са прокълнати да я изпълняват отново и отново, докато спечелят освобождението си и намерят, истински покой в смъртта.

— И защо, в името на Бездната, от това да следва, че имаме късмет? — запита рязко Танис, прикривайки страха си с гняв. — Може задачата им да е да прочистват гората от всички, които влизат в нея!

— Възможно е… — стрелна го с поглед Райстлин, — но ми се струва малко вероятно. Ще разберем.

И преди Танис да реагира, пристъпи напред и застана пред призраците.

— Райст! — изрече напрегнато Карамон и тръгна към него.

— Задръж го, Танис — заповяда рязко магьосникът, — става въпрос за живота ни.

Полуелфът хвана воина за ръката и попита:

— Какво смяташ да правиш, Райстлин?

— Заклинание, което ще ни позволи да общуваме с тях. Ще възприема мислите им. Те ще говорят чрез мен.

Магьосникът отметна глава и качулката се свлече. Протегна ръце и заговори:

— Аст билак парбилакар. Су тангус моипар! — Повтори го още три пъти. Докато говореше, стражите се разделиха и пропуснаха една фигура, още по-страховита и ужасяваща от останалите, която отиде при Райстлин. Този призрак беше по-висок и носеше лъскава корона, а доспехите му бяха богато украсени с черни скъпоценни камъни. Но на лицето му бяха изписани безмерна скръб и страдание.

Призракът бавно повдигна безплътната си ръка и го докосна.

Танис потръпна — това означаваше сигурна смърт. Но магьосникът, изпаднал в транс, дори не помръдна. Полуелфът се зачуди дали изобщо бе видял мъртвешката ръка, която посегна към сърцето му. Изведнъж Райстлин проговори.

— Вие, които отдавна сте мъртви, използвайте моя жив глас, за да ни разкажете за горчивата си съдба. След това ни пуснете да минем през гората, защото целта ни не е зло, както сами ще разберете, когато прочетете онова, което е в сърцата ни.

Ръката на съществото застина във въздуха. Бледите очи го огледаха и призракът се поклони. Танис затаи дъх. Знаеше, че Райст беше добър магьосник, но чак толкова…!

Райстлин отвърна на поклона и застана редом с призрака. Живият мъртвец и мъртвият жив, помисли си Танис и потръпна.

Когато заговори, гласът вече не бе немощният шепот на болнавия магьосник, а плътен и заповядващ, отекващ в цялата гора. Беше студен и кух и сякаш идваше изпод земята.

— Кои сте вие, които минавате през Черната гора?

Танис понечи да отговори, но гърлото му беше пресъхнало. Застаналият до него Карамон дори не вдигна глава. В този миг полуелфът усети до себе си раздвижване. Кендерът! Наруга се мислено и понечи да го хване, но не успя. Дребната фигурка застана пред призрака и се поклони почтително.

— Аз съм Таселхоф Бърфут, а това са моите приятели. — Той посочи групичката. — Можете да ме наричате Тас. Вие кои сте?

— Няма значение — натърти гробовният глас. — Знаем само че сме воини от отдавна забравени времена.

— Вярно ли е, че сте се провалили при изпълнението на задачите си и затова сега сте тук? — полюбопитства Тас.

— Вярно е. Задачата ни бе да опазим тази земя. Но изведнъж от небесата се стовари планина от жарава, земята се разцепи и от недрата й изпълзяха зли същества. Ние се разбягахме панически, но смъртта ни застигна. Призовани сме да изпълним дълга си, ако злото пак завладее тази земя. И ще стоим тук, докато го отблъснем и възстановим равновесието.

Изведнъж Райстлин изпищя, хвана се за главата и подбели очи. Гласът му се превърна в хиляди гласове, които говореха един през друг. Това озадачи и дори кендера, който отстъпи крачка назад и изгледа въпросително Танис.

Призракът вдигна повеляващо ръка и врявата затихна, сякаш погълната от мрака.

— Хората ми искат да научат какво ви води в Черната гора. Ако е зло, то вие ще го изпитате на собствените си гърбове, защото няма да доживеете дори изгрева на луните.

— Не, не е зло. Определено не е — побърза да отговори Таселхоф. — Вижте сега, историята е дълга, но, доколкото разбирам, не бързате заникъде, ние също, така че ще ви я разкажа. Кендерът си пое дъх и започна:

— Намирахме се в хана „Последен дом“ в Солас. Сигурно не го знаете. Не знам от колко време съществува, но едва ли е бил там по времето на Катаклизма, а като ви гледам, май сте от тогава. Та така, седяхме си там и слушахме един старец, който Разказваше приказки за Хума, и той — старецът, а не Хума, каза на Златна Луна да изпее песента си и тя го попита каква песен, и след това я изпя, и един Търсач реши да се прави на музикален критик, и Ривъруайнд — онзи висок мъж там — го бутна в огъня. Не беше нарочно, той наистина не искаше, но Търсачът пламна като факла! Само да го бяхте видели! Както и да е, старецът ми подаде жезъла и каза да го ударя, и аз го ударих, и жезълът се превърна в син кристал, и пламъците изгаснаха, и…

— Син кристал! — отекна кухо гласът на призрака през гърлото на Райстлин и съществото се приближи към тях. Танис и Стърм скочиха едновременно, сграбчиха Тас и го дръпнаха назад. Но призракът очевидно имаше намерение само да огледа групичката. Блещукащите му очи се спряха върху Златна Луна. Той вдигна бледата си ръка и я повика да излезе отпред.

— Не! — Ривъруайнд се опита да я задържи, но тя го отстрани от пътя си и застана пред съществото с жезъла в ръка. Призрачната армия ги заобиколи.

Изведнъж водачът извади меча си от ножницата. Вдигна го високо и острието проблесна с бяла светлина, изпъстрена със сини искри.

— Вижте жезъла! — прошепна Златна Луна, останала без дъх. Той блестеше в бледосиньо, сякаш отговаряйки на меча. Кралят на призраците се обърна към Райстлин и протегна бледата си ръка. Карамон изрева, отскубна се от хватката на Танис и се хвърли към неживия с меч в ръка. Острието прониза полупрозрачното тяло, но писъкът, който се разнесе, принадлежеше на Карамон. Той се свлече на земята и се загърчи. Танис и Стърм коленичиха до него. Райстлин продължи да се взира пред себе си, без да помръдне.

— Карамон, къде… — Танис го обърна, търсейки раната му.

— Ръката ми! — Воинът се затъркаля по тревата, стиснал здраво лявата си ръка, с която въртеше меча.

— Какво става? — попита магьосникът. След това видя падналия на земята меч — беше покрит със скреж.

Танис вдигна ужасен поглед и видя как пръстите на призрака се сключват около китката на Райстлин. Слабоватото тяло се разтресе и лицето му се сгърчи от болка, но той се задържана краката си. Циничното изражение и горчивината изчезнаха и чертите му се изгладиха с покоя на смъртта. Танис наблюдаваше като парализиран и почти не чуваше виковете на Карамон. На лицето на магьосника се изписа невъобразимо блаженство. Аурата на могъществото му засия по-силно и стана почти осезаема.

— Ние сме призовани — тържествено заяви Райстлин. Гласът бе неговият, но Танис никога не беше чувал подобна интонация. — Трябва да тръгваме.

Той се обърна и навлезе в гората, поведен от ръката на краля на призраците. Кръгът от неживи се раздели, за да им стори път.

— Спрете ги! — изрева Карамон и направи опит да стане.

— Не можем! — Танис го задържа насила и накрая огромният мъж се свлече в ръцете му, хлипайки като дете — Ще тръгнем след него. Той все пак е магьосник, Карамон — ние не разбираме какво прави.

Очите на неживите проблеснаха злостно, когато спътниците ги отминаха. Призрачната армия уплътни редиците си и тръгна след тях.

Групичката се озова в разгара на жестока битка. Звънтеше стомана, ранените викаха за помощ. Сблъсъкът на армиите в мрака беше толкова реален, че Стърм несъзнателно извади меча си. Той приклекна и започна да отбива невидимите удари, които усещаше насочени към себе си, но разбра, че е обречен и няма спасение. Бързо заотстъпва назад, докато изведнъж отново се озова на поляната.

Там стоеше Райстлин, сам. Очите му бяха затворени. Той изпусна слаба въздишка и се свлече на земята. Стърм се завтече към него. Появи се и Карамон, който едва не го събори, за да подхване брат си й да го вземе на ръце. Един по един всички се върнаха на поляната. Райстлин все още шепнеше странни и непознати думи. Призраците бяха изчезнали.

— Райст! — изхлипа Карамон.

Очите на магьосника потрепнаха и се отвориха.

— Заклинанието… ме изцеди… — Трябва да си почина…

— И ще си починеш! — избоботи някакъв глас. Глас на живо същество!

Танис въздъхна облекчено и хвана дръжката на меча си. Останалите се скупчиха около Райстлин, за да го защитят. В този момент сребърната луна изгря толкова бързо, сякаш някой я бе извадил от черна копринена торба. Видяха главата и раменете на някакъв мъж, който ги наблюдаваше през дърветата.

Голите му плещи бяха широки и масивни като тези на Карамон. Около врата му се виеше дълга сплетена коса, очите му пламтяха със студен блясък. Храстите прошумоляха и към Танис се насочи острие на копие.

— Свалете жалките си оръжия — предупреди ги мъжът. — Обкръжени сте и нямате никакъв шанс.

— Това е трик — изръмжа Стърм, но още докато говореше, три огромни клона се отчупиха и паднаха с трясък на земята. Появиха се още въоръжени с копия мъже и започнаха да затягат обръча около приятелите.

Първият закрачи към тях. Те застинаха от изумление, а ръцете им пуснаха дръжките на мечовете.

Мъжът изобщо не беше човек, а кентавър! Той се понесе грациозно и мощните му мускули се очертаха ясно върху гръдния кош. Направи категоричен жест и останалите кентаври също излязоха на пътеката. Флинт кихна.

— Трябва да дойдете с нас — заповяда водачът.

— Брат ми е болен — изръмжа Карамон. — Не отиваме никъде.

— Сложете го на гърба ми — изрече студено кентавърът. — Всъщност всички сте уморени, затова се качете върху нас — ще ви отведем, където трябва.

— А къде трябва да отидем? — попита Танис.

— Не ти се полага да задаваш въпроси! — Кентавърът се пресегна и побутна Карамон с върха на копието си. — Отиваме надалеч и ще пътуваме бързо. Предлагам да яздите. Но не се бойте. — Той се поклони на Златна Луна, протегна предния си крак и докосна сплетената си коса. — Тази нощ няма да ви сполети зло.

— Танис, моля те, искам да пояздя! — примоли се Таселхоф.

— Не им вярвайте! — изръмжа злобно Флинт.

— Не им вярвам — натърти Танис. — но в случая нямаме кой знае какъв избор. Райстлин не може да ходи. Ние също сме накрая на силите си. По-добре е да се подчиним. Хайде, качвайте се!

Карамон изгледа кентаврите с подозрение, взе брат си на ръце и го сложи на гърба на единия от тях. Тялото на Райстлин се отпусна безжизнено.

— Качи се и ти — каза кентавърът на Карамон. — Мога да нося и двама ви, а брат ти ще се нуждае от подкрепа, защото ще препускаме бързо.

Огромният воин се изчерви от неудобство, покатери се върху широкия му гръб, а краката му провиснаха почти до земята. Той подхвана тялото на магьосника и кентавърът препусна. Таселхоф скочи въодушевено върху следващия кентавър, но както можеше да се очаква, падна от другата страна и зарови лице в калта. Стърм въздъхна тежко, хвана кендера за яката и го качи върху гърба на кентавъра. След това, преди джуджето да успее да се възпротиви, вдигна и него и го настани зад Тас. Флинт направи опит да измърмори нещо, но кентавърът потегли и той се разкиха.

Танис се качи върху първия кентавър, който очевидно беше водачът.

— Къде ни водите? — попита отново.

— При Господаря на гората.

— Кой е той. Като вас ли е? — Господарят на гората е тя.

Танис понечи да попита още нещо, но едва не си прехапа езика, защото кентавърът препусна бясно и се наложи да се притисне плътно към гърба му. По някое време почувства, че се изплъзва, и обхвана с две ръце тялото под себе си.

— Не ме стискай! Моя грижа е да останеш на гърба ми. Отпусни се и само се подпри на ръцете си. Така. Придържай се с крака.

Той препусна през гората. Лунната светлина изчезна, погълната от гъстите дървета. Клоните закачаха дрехите на Танис, но кентавърът нито един път не промени посоката и не забави ход.

Най-накрая спряха. Полуелфът не виждаше нищо. Наоколо бе непрогледен мрак. Дори и жезълът на магьосника не светеше. Разбра, че спътниците му са наблизо, защото чуваше повърхностното дишане на Райстлин, дрънченето на оръжията на Карамон и неудържимите кихавици на Флинт.

— Тази гора е изпълнена с мощна магия — отговори му магьосникът, когато Танис го запита. — Тя потиска всички други магии.

Безпокойството на полуелфа нарасна.

— Защо спряхме?

— Защото пристигнахме. Слизай! — отсече кентавърът.

— Добре, но къде сме? — Танис слезе от широкия гръб и се огледа, но не видя нищо. Дърветата препречваха дори най-малкия лъч лунна или звездна светлина.

— Намирате се в сърцето на Черната гора — осведоми ги кентаварът. — Сега съдбата ви зависи от това, какво ще ви отреди Господарката на гората.

— Чакай! — извика гневно Карамон. — Не можете просто така да ни оставите насред гората, слепи като котета…

— Спрете ги! — заповяда Танис и посегна към меча си. Но оръжието му беше изчезнало. Мощната ругатня на Стърм възвести, че и той бе открил същата липса.

Чу се трополене на копита и шум на листа. Кентаврите си бяха отишли.

— Добре че се отървахме! — кихна за кой ли път Флинт.

— Всички ли сме тук? — попита Танис, протегна ръка и усети силното успокояващо стискане на Стърм.

— Аз съм тук — изписка Таселхоф. — О, Танис, беше прекрасно, нали? Аз…

— Тихо, Тас — сопна му се Танис. — Варварите?

— Тук сме — отвърна с гробовен глас Ривъруайнд. — Невъоръжени.

— Всички ли сме без оръжие? Не че има някакво значение в тази проклета тъмница.

— Жезълът е у мен — изрече бавно Златна Луна.

— А това е страшно оръжие, дъще на Кве-шу — чуха плътен глас. — Оръжие на доброто, създадено да се бори с болести и рани. — Невидимият глас се натъжи. — Но сега ще се използва и за борба срещу злите същества, които го търсят и искат да го заличат от лицето на света.