Маргарет Вайс, Трейси Хикман
Дракони на есенния здрач (31)

Глава 7
Решението на спътниците.

Празненството в Куалинести напомни на Златна Луна за погребението на майка й. Точно като фестивала, трябваше да бъде радостно събитие — все пак Тъжна песен беше станала богиня. Но хората просто не можеха да приемат смъртта на тази прекрасна жена. Скръбта на целия град почти граничеше с богохулство.

Погребението на Тъжна песен бе най-пищното в Кве-шу. Скърбящият й съпруг не беше пожалил никакви средства. Подобно на тазвечерния банкет имаше много храна, но малцина ядоха. От време на време някой напускаше масата, тъй като не издържаше на обзелата го скръб.

Споменът бе толкова ярък, че Златна Луна не хапна почти нищо. Всичко й се струваше с вкус на пепел. Ривъруайнд я наблюдаваше с тревога. Потърси ръката й под масата, тя я стисна с благодарност и почувства как силата му се влива в нея, фестивалът се състоя в двора до златната кула. Около кристалната платформа на най-високия хълм нямаше стени и се откриваше разкошна гледка към града, тъмните гори отвъд и дори към тъмновиолетовия хребет на планините Таркадан, далеч на юг. Но гостите или не виждаха тази красота, или мисълта, че всичко това скоро няма да го има, изпълваше сърцата им.

Златна Луна седеше от дясната страна на Говорителя. Той се опита да завърже някакъв разговор с нея, но грижите и тревогите му така го бяха обсебили, че след малко млъкна.

От лявата му страна беше Лорана. Тя дори не се преструваше, че яде. Седеше с наведена глава и разпиляна по лицето коса, а когато вдигнеше поглед, той бе насочен единствено към Танис и в него се изливаше цялото й сърце.

Полуелфът много добре си даваше сметка за тези тъжни погледи, както и за студенината, която лъхаше от Гилтанас. Затова се хранеше без никакъв апетит, гледайки само в чинията си. Седналият до него Стърм кроеше някакви планове за отбраната на Куалинести.

Флинт се чувстваше чужд и не на място. Джуджетата винаги имаха това усещане, когато се намираха сред елфи. Тъй като не харесваше храната им, не яде нищо. Райстлин пощипваше от ястията с отсъстващ поглед и не изпускаше Физбан от очи. Тика, която изпитваше неудобство сред изящните елфки, също не хапна почти нищо. Карамон най-после разбра защо елфите са толкова елегантни. Блюдата се състояха основно от плодове и зеленчуци, приготвени със сосове без подправки и поднесени с хляб, сирене и леко, ароматно вино. Тази храна изобщо не спомагаше да заличи неколкодневното му гладуване.

Единствените, които се забавляваха, бяха Физбан и Таселхоф. Възрастният магьосник цяла вечер води разговор с някаква трепетлика, а кендерът просто се радваше на всичко. По-късно — за най-голяма своя изненада — откри, че в една от торбите му се бяха озовали две златни лъжици, един сребърен нож и седефена чинийка за масло.

Червената луна не се виждаше. Тънкият сребърен сърп на Лунитари залезе. Когато на небето се появиха първите звезди, Говорителят кимна тъжно на сина си. Гилтанас се изправи, застана до стола на баща си и запя. Изящният елфски език се преплиташе с прекрасната, нежна мелодия. Докато пееше, той държеше в ръка малка кристална лампа, която осветяваше изваяните му черти. Танис притвори очи и зарови лице в дланите си.

Танис вдигна глава и едва чуто прошепна:

Слънцето,

прекрасното око

на всички небеса,

се гмурва във нощта,

 

листата,

сънливото небе,

осеяно със огнени светулки,

потъват в сивота.

 

Разговорите замряха. Елфите вдигнаха лампите си и един подир друг се присъединиха към песента.

Сънят, нашият стар приятел,

люлее дървесата и ни зове нататък.

 

Листата

с пламък сребърен

проблясват в пепелта,

когато свършва есента.

 

Птиците

улавят порива на вятъра,

отлитат те на север — няма как,

щом дойде есенният здрач.

 

Денят

се сменя, както и сезоните,

но ние чакаме отново над гората

на слънцето лъча и светлината.

Светлината на лампите се разпростря като спокойно и тихо езеро от двора към улиците и оттам към гората и планините. С всяка нова лампа се прибавяше още един глас, докато накрая сякаш самата гора запя.

Вятърът

пронизва дните наши.

Сезон подир сезон, луна подир луна.

И раждат се великите царства.

 

Диханието

на птицата и на светулката,

както и на дървото, на човека

заглъхва бавно и полека.

 

Сънят, нашият стар приятел,

люлее дървесата и ни зове нататък.

 

Епохата ще пази историите на всички,

дето сме живели и ще си идем заедно с нея.

 

Но ние

продължаваме с копнеж да пеем за този свят велик, чудесен,

макар че славата му ще изчезне с тази песен.

Гилтанас замълча и духна пламъка на лампата си. Останалите го последваха един по един, както се бяха присъединили към песента му. Гласовете заглъхнаха и огньовете изгаснаха. Мракът и тишината покриха земята. Ехото от последните строфи отекна в далечните планини като шум на падащи листа.

Говорителят се изправи.

— А сега е време за заседанието на Висшия Съвет. То ще се проведе в Залата на Небето. Танталас, бъди така добър да заведеш хората си там.

Залата на Небето беше просторно квадратно помещение, осветено от факли. Таванът представляваше черен купол, осеян със звезди. Но северната му част бе съвсем тъмна и светкавици прорязваха линията на хоризонта. Говорителят направи жест на Танис да събере приятелите си, след което цялото множество ги заобиколи. Нямаше нуждая да призовава за тишина, защото, когато започна, дори вятърът стихна.

— Ето, разбрахте в какво положение се намираме. — Той посочи нещо на пода. Спътниците видяха под краката си огромна карта. Таселхоф, застанал насред Равнините на Абанасиния, въздъхна очаровано, тъй като през целия си живот не бе виждал толкова красиво нещо.

— Ето го и Солас! — възкликна той.

— Да, Кендеркин. Това е един от градовете, където се струпват драконянските армии. Другият е Хейвън. — Той докосна с жезъла си мястото на картата. — Господарят Верминаард не крие, че възнамерява да нападне Куалинести. Не го е сторил досега, защото все още събира армиите си и подготвя маршрутите за снабдяване с боеприпаси и храна. Ние няма да издържим на такава масирана атака.

— Защитата на града не е трудна — обади се Стърм. — Дотук няма пряк път. На идване минахме по мостове над толкова дълбоки урви, че ако ги съборите, никоя армия няма да успее да стигне до Куалинести. Защо не го направите?

— Ако беше само армията, лесно щяхме да се защитим. Но сме безпомощни пред драконите. — Говорителят разпери ръце. — Легендите разказват, че единственото оръжие срещу тях е копието на могъщия Хума. Но него вече го няма и доколкото ни е известно, никой не знае тайната му.

Физбан понечи да се обади, но Райстлин му изшътка да мълчи.

— Трябва да напуснем този град — продължи Говорителят.

— Ще отидем на запад, в непознати земи, и дано там намерим дом за хората ни. Може дори да се завърнем в Силванести, най-древната ни родина. От една седмица планът е готов. На войската на Верминаард са й нужни три дни, за да се придвижи до тук, и нашите съгледвачи ще ни уведомят, когато тя напусне Солас. Имаме време да се изтеглим на запад. Но наскоро разбрахме, че в Пакс Таркас има трета армия, която е на по-малко от един ден път оттук. Ако не бъде спряна, ние сме обречени.

— Имате ли някаква идея как да я задържите? — попита Танис.

— Да. — Говорителят погледна по-малкия си син. — Знаете, че хората от Солас, Гейтуей и другите близки градове работят като роби в крепостта Пакс Таркас. Верминаард не е глупав. За да потисне всякакви мисли за бунт, той като заложници жените и децата им. Смятаме че освободим мъжете ще въстанат срещу поробителите и ще освободим, мъжете ще въстанат срещу поробителите и ще ги избият. На Гилтанас беше възложено да предизвика бунта. Трябваше да отведе хората на юг, в планините, и така да подмами третата армия да ги преследва, оставяйки ни по този начин време за изтегляне.

— А какво щеше да стане с хората? — запита рязко Ривъруайнд. — Според мен намерението ви е било да ги хвърлите на драконяните така, както се хвърля месо на озверели вълци.

— Боя се, че Господарят Верминаард така или иначе ще ги убие. Рудата е почти на привършване. Той ще използва всички налични ресурси, но в крайна сметка пленниците ще станат излишни. В планините има долини и пещери, където тези хора могат да се приютят и да се спасят от драконянските армии. Освен това тези проходи се отбраняват много лесно, особено сега, когато предстои зимата. Вярно е, че някои ще загинат, но тази цена трябва да се плати. Ти, човеко от Равнините, кое би предпочел, ако имаше избор — да умреш в робство или да загинеш в битка?

Ривъруайнд не отговори и се загледа мрачно в картата.

— Мисията на Гилтанас се е провалила и сега искаш ние да разбунтуваме хората, така ли? — попита Танис.

— Да, Танталас — отвърна Говорителят. — Синът ми знае таен вход в Пакс Таркас — прохода Сла-Мори, който ще ви отведе в крепостта. Така не само ще освободите хората, но и ще дадете на елфите възможност да напуснат тази страна. Възможност, която не ни бе дадена, когато човеците навлякоха Катаклизма на всички раси!

Ривъруайнд го погледна намръщено. Лицето на Стърм потъмня. Говорителят замълча и въздъхна.

— Простете ми. Не исках да ви обиждам. Аз не мразя хората. Изпращам с вас сина си Гилтанас напълно доброволно и знам, че може вече никога да не го видя. Правя тази жертва, за да може да живее както нашата, така и вашата раса.

— Нужно ни е време, за да обмислим предложението — отговори Танис, макар да знаеше какво щеше да бъде решението им.

Говорителят кимна и елфите се разделиха, за да им сторят път. След това ги последваха до горичката и там ги оставиха насаме.

Танис се изправи пред групата. Лицата им представляваха маски от светлини и сенки. „През цялото време правех всичко възможно, за да останем заедно, помисли си той, но сега трябва да се разделим. Не бива да поемаме риска да отнесем Дисковете в Пакс Таркас, а Златна Луна няма да иска да ги остави тук.“

— Предлагам да тръгна сам — започна тихо той. — Смятам, че е време да се разделим, приятели мои. Моля ви, изслушайте ме, преди да кажете каквото и да е. Предлагам Тика, Златна Луна, Ривъруайнд, Карамон, Райстлин и ти, Физбан, да тръгнете с елфите, за да спасите Дисковете. Те са твърде ценни.

— Може и да си прав — прошепна Райстлин от дълбините на качулката си. — Златна Луна няма да намери сред елфите от Куалинести този, когото търси.

— Защо си толкова сигурен? — изненада се полуелфът.

— Той не разбира нищо, Танис — обади се Стърм. — Само говори…

— Защо, Райстлин? — прекъсна го нетърпеливо Танис.

— Нали чу какво каза рицарят! — изсъска магьосникът. — Аз не разбирам нищо!

Полуелфът въздъхна и го остави на мира.

— Провъзгласихте ме за ваш водач…

— Така е — намеси се внезапно Флинт, — но решението ти е взето с главата, а не със сърцето. Което означава, че дълбоко в себе си смяташ, че не трябва да се разделяме.

— Аз няма да остана при тези елфи! — Тика скръсти ръце на гърдите си. — Идвам с теб. Възнамерявам да стана воин. Като Китиара.

Танис се намръщи. Името й му подейства като удар.

— Аз също нямам намерение да се крия при елфите — каза Ривъруайнд, — особено когато хората от моята раса се бият заради мен.

— Аз и той сме едно — подкрепи го Златна Луна и положи ръка в неговата. — И освен това усещам, че магьосникът е прав — водачът не е сред елфите. Те искат да напуснат тези земи, а не да се бият за тях.

— Всички тръгваме с теб, Танис — заяви твърдо Флинт.

Полуелфът огледа групата безпомощно, поклати глава и се усмихна.

— Прави сте. Наистина смятам, че не трябва да се разделяме. Това е най-логичното и смислено нещо и точно заради това няма да го направим.

— Сега дали не може малко да подремнем? — прозя се Физбан.

— Чакай малко, старче. Ти не си един от нас и със сигурност отиваш с елфите.

— Така ли? — Очите на магьосника изгубиха обичайното си отнесено изражение и той го изгледа пронизващо, едва ли не с омраза. Полуелфът неволно отстъпи крачка назад, долавяйки почти осезаемата аура на могъщество, която излъчваше старецът. — Ще ходя там, където поискам, така че тръгвам с вас.

Райстлин изгледа Танис с поглед, който означаваше: „Е, дадоха ли ти да разбереш!“. Полуелфът извърна неохотно глава. Вече съжаляваше, че не бе обсъдил предварително нещата с магьосника, но не виждаше как това може да стане сега, когато разбра, че старецът идва с тях.

— Говоря само на теб, Райстлин! — Танис премина на лагерен език, жаргонна форма на общия, използвана в наемните отряди в Крин. Навремето близнаците бяха изкарвали прехраната си в подобни отряди и Танис знаеше, че ще го разбере, докато старецът няма да схване какво си говорят.

— Щом искаш — отвърна Райстлин на същия език, — но не мога да ти кажа почти нищо.

— Ти се боиш от него. Защо?

Магьосникът се загледа в далечината и бавно отвърна:

— Не знам, Танис, но е вярно. Този старец е могъщ. Долавям огромна сила. Страх ме е! — Очите му проблеснаха и той се отнесе в мислите си. След малко въздъхна и се върна в настоящето. — Но той е прав. Опасно е да се опитваш да го спреш.

— Малко са ни другите ядове, та сега сами си навличаме поредния под формата на изкукуригал стар магьосник — премина той на общия език.

— Ще се изненадаш ли, ако ти кажа, че има и още един? — Райстлин изгледа брат си многозначително и също премина на общия. — Изморен съм. Трябва да поспя. Ще пазиш ли, братле?

— Да! — Карамон погледна Стърм. — Но първо ще поговорим с Танис.

Райстлин кимна, подаде ръка на Физбан и двамата се оттеглиха. Старецът замахна заплашително с жезъла си към едно дърво и го обвини, че искало да го спъне.

— Като че ли не ни стигаше един луд магьосник! — измърмори Флинт. — Отивам да спя.

Един по един всички се оттеглиха. Останаха само Танис, Карамон и Стърм. Той ги погледна изморено. Досещаше се за какво ще стане въпрос. Карамон се беше изчервил и зяпаше в краката си, а Стърм гладеше мустаците си.

— Е?

— Гилтанас — отвърна рицарят. Танис се намръщи и почеса брадата си.

— Това не е ваша работа.

— Напротив, наша е, щом той ще ни води — настоя Стърм. — Не искам да се меся, но между вас двамата очевидно има нещо за уреждане. Видях го как те гледаше и на твое място не бих тръгнал никъде, ако някой не ми пази гърба.

Карамон се намръщи и допълни:

— Знам, че е елф и всичко останало, но, както каза Стърм, понякога те гледа особено. Ти не знаеш ли пътя през Сла-Мори? Не можем ли да се оправим сами? Нямам му никакво доверие. Стърм и Райст — също.

— Танис, чуй ме — побърза да се намеси рицарят, като видя потъмнялото от гняв лице на полуелфа. — Ако в Солас за Гилтанас е било толкова опасно, както твърди, защо най-спокойно си седеше в хана? А и тази история, че елфите му „изведнъж“ се натъкнали на цяла армия! Не бързай да клатиш глава. Може Верминаард да го е завербувал по някакъв начин? Изключваш ли възможността да го е убедил, че ако ни предаде, ще спаси Куалинести! Може би затова е бил в Солас — чакал е нас!

— Това е абсурд! — процеди Танис. — Откъде е могъл да разбере, че ще дойдем?

— Не си спомням да сме се крили — отвърна рязко Стърм. — По целия път от Ксак Тсарот до Солас имаше драконяни, а онези, които оцеляха в Ксак Тсарот, са се досетили, че сме били там, за да вземем Дисковете. Верминаард сигурно познава физиономиите ни по-добре от тази на родната си майка.

— Не! Не вярвам! — извика гневно Танис и впери поглед в двамата мъже. — Грешите! Готов съм да заложа живота си! Израснал съм с него и го познавам. Да, между нас наистина имаше неща за уреждане, но поговорихме и всичко приключи. Ще повярвам, че е станал предател, когато разбера, че Карамон е станал предател. А освен това не знам пътя към Пакс Таркас. Никога не съм бил там. И още нещо — ако между нас има хора, на които нямам доверие, това са брат ти и онзи откачен магьосник! Карамон пребледня, сведе очи и се обърна. Танис изведнъж осъзна какво беше изрекъл.

— Карамон, извинявай! Не исках да го кажа. Райстлин спаси живота на всички ни, и то не един път. Просто не мога да повярвам, че Гилтанас е предател!

— Знаем, Танис — обади се тихо Стърм. — И се доверяваме на преценката ти. Но, както казва моят народ, нощем е твърде тъмно, за да ходим със затворени очи.

Танис въздъхна, кимна и прегърна приятелите си. Помълчаха малко и поеха към Залата на Небето. Оттам се чуваше гласът на Говорителя, който все още обсъждаше нещо с войниците си.

— Какво означава на елфски Сла-Мори? — попита го Стърм.

— Таен път — отговори Танис.

Танис се събуди внезапно и извади кинжала си. Над него се беше надвесила тъмна сянка, която закриваше звездите. Той скочи светкавично, повали натрапника на земята и опря острието в гърлото му.

— Танталас! — изпищя Лорана при вида на стоманата.

— Ти?!

Елфката се притисна към него и дългата й коса се разпиля по раменете й. Танис се събуди окончателно и забеляза, че е облечена само с нощница. Наметката й се беше свлякла по време на схватката.

Лорана съвсем импулсивно стана от леглото си, наметна някаква пелерина и отиде при Танис. Сега се притискаше до гърдите му и не смееше да помръдне. Не предполагаше, че притежава и такава страна. Даде си сметка, че ако беше враг, вече щеше да е с прерязано гърло.

— Лорана… Какво правиш тук по това време, в името на Бездната? — Танис прибра кинжала с трепереща ръка. Отблъсна я и се изправи, ядосан едновременно на себе си, защото я бе изплашил, и на нея, задето бе пробудила у него нещо, което не искаше да си спомня. Докато лежеше върху него, усети аромата на косата и кожата й, топлината на стройното й тяло, гъвкавостта на бедрата й, мекотата на малките й, стегнати гърди. Когато я напусна, тя бе малка. Сега беше прекрасна и сексапилна.

— Танталас! — Тя се задави и се уви плътно с наметката. — Дойдох да те помоля да промениш решението си. Нека твоите приятели отидат в Пакс Таркас да освободят хората, а ти ела с нас! Недей да рискуваш живота си. Баща ми е отчаян — не вярва, че ще успеете, но няма друг избор! Вече оплаква Гилтанас, сякаш е мъртъв. Ако изгубя брат си, поне да не изгубя теб! — Тя се разплака. Танис се огледа притеснено. Наоколо със сигурност трябваше да има елфи. Ако само го видеха в това положение…

— Лорана! — Той я сграбчи за раменете и я разтърси. — Вече не си дете. Трябва да пораснеш, и то бързо. Нима смяташ, че ще се скрия и ще оставя приятелите си сами! Знам какъв риск поемаме. Не съм сляп! Но ако можем да освободим хората и ви дадем време, за да се спасите, трябва да го поемем! Има моменти, когато човек трябва да рискува живота си заради онова, в което вярва — нещо, което е по-велико от самия живот. Разбираш ли?

Тя го погледна през разпиляната си медноруса коса. Хлиповете й секнаха и тя се разтрепери.

— Разбираш ли? — повтори той.

— Да, Танталас. Разбирам.

— Добре! Връщай се в леглото. Бързо! Поставяш ме в много неудобно положение. Ако Гилтанас ни види…

Лорана се изправи, бавно излезе от горичката и премина по улиците като вятър сред трепетликите. Промъкна се покрай стражите без никакви проблеми — двамата с Гилтанас го правеха още от деца. Тя подмина стаята си и застана пред спалнята на родителите си. Вътре светеше. Чу звук на скъсана хартия и долови мирис на изгоряло. Баща й гореше документи. Майка й измърмори, че било време да ляга. Лорана притвори очи в безмълвна агония, стисна решително устни и се запъти към спалнята си по студения коридор.