Ричард Бах
Небето винаги е там (9)

Уред за измерване налягането на маслото

Някога имали ли сте чувството, че всички останали знаят нещо, което на вас не ви е известно? Всички те приемат за даденост онова, за което вие дори не сте чували, сякаш сте пропуснали Големия Брифинг в Небето.

Една от най-важните точки, обсъдена на Големия Брифинг очевидно е гласяла: Хората Не Летят Със Стари Самолети От Едното Крайбрежие До Другото. Хората Със Здрав Разум. След това отнякъде изниква старият Бах, който е пропуснал Брифинга.

Самолетът, който исках да притежавам, беше биплан с открита кабина Detroit-Parks P-2A Speedster от 1929 година, който се намираше в Южна Каролина. Исках да разменя за него моя Fairchild 24, а аз бях в Калифорния. Не смятате ли, че най-логичното нещо на света е да долетя с моя самолет до Северна Каролина, да взема новия и да се върна с него до Калифорния? Ако това ви звучи логично, значи вие също сте изпуснали Брифинга. Винаги има такива като нас — около два процента от всички хора, които все нещо не са разбрали.

И така, без да съм научил нищо повече, отлетях с моя лек, едноместен, равномерно мъркащ самолет, с тихо жужащо командно табло за Лъмбъргън, Северна Калифорния и го размених за един шумен, ревящ и ръмжащ биплан, чийто единствено надежден инструмент беше уредът за измерване налягането на маслото. Той никога и не бе чувал за електрическа система, да не говорим за радиовръзка, и беше крайно подозрителен към всеки пилот, който се е учил да лети naJN-4 или American Eagle.

На Брифинга, бях сигурен, е било обсъждано и следното твърдение: Трябва Да Бъдеш Изключително Добър Пилот, За Да Приземяваш Стари Самолети При Страничен Вятър На Писта С Твърда Настилка. Което обясняваше факта защо изведнъж дочух — там край Кресънт Бийч, Южна Каролина — странен, стържещ шум след като самолетът ми рязко се наклони в близост до земята, десният колесник се отчупи, дясното колело се разби на парчета, а десният край на долното крило се превърна в оръфан и разтрошен претцел^[1]. Слушах в мрака тъжното барабенене на проливния дъжд по покрива на хангара, в който останките от моя самолет бяха докарани на буксир, и далечния рев на Атлантическия океан. Оставаха ми само 2600 мили. Мечтаех за едно питие от бучиниш^[2] или за висок мост, от който да се хвърля в морето. Ние, хората, пропуснали Брифинга, сме твърде безпомощни и заслужаваме милост, тъй като някакси успяваме да оцелеем, въпреки своите недостатъци. Милостта този път дойде от бившия собственик на самолета, на име Евандър М. Брит, който беше един неизчерпаем извор на южняшко гостоприемство.

— Не се тревожи, Дик — ми каза той, когато му се обадих. — Идвам веднага с нов колесник. Тук има и едно излишно крило, ако го искаш. Не се тревожи. Слизам веднага.

С него дойде и полковник Джордж Кар, военен пилот, командир на ескадрила, който реставрираше самолети-антики.

— Само това ли е пострадало? — попита Кар, след като видя останките от самолета. — От думите на Евандър си помислих, че самолетът е сериозно повреден. Ако ми помогнете да сложа крика, машината утре ще лети.

Създадената мрежа от подразделения на Асоциацията на притежатели на самолети-антики обгръщаше топло всеки свой член, изпаднал в беда. Гордън Шерман, президент на клона на Асоциацията, обхващащ Каролина и Вирджиния, ми даде едно уникално ценно старо колело от самолет Eagleroch. След няколко дни аз и самолетът ми се чувствахме също толкова добре, както и когато излизахме от фабриката, а и вече знаехме малко повече за условията на кацане, създадени при комбинацията от страничен вятър и писта с твърда настилка. Смирено благодарихме на нашите благодетели, приехме чанта с най-необходимите вещи за оцеляване при критична ситуация, дадена ни от полковник Кар, и започнахме да изгризваме по малко 2600-те мили, прострели се пред нас.

Летейки заедно, успяхме да се върнем 35 години назад — във времето на моя самолет — и там в миналото открих, че първите пилоти, които бяха пилотирали тази машина и нейните побратими и бяха скитали от град на град, са били най-„мазните“ и „студени“ хора на своето време. В края на всеки ден, след като кацах в някоя нива или на някой аеродрум, с пулверизатор за грес трябваше да отстранявам полепналата смазка от всяка глава на цилиндрите. Пет цилиндъра, десет глави. След всеки полет с парцал трябваше да забърсвам разпръснатото от главите на цилиндрите масло върху всичко онова, което се намираше зад двигателя: предно стъкло, фюзелаж, колесник, стабилизатори. То трябваше да бъде почистено много бързо, преди да се е втвърдило. Самият Wright J-6-5 Whirlwind е една малка „мазна“ личност; всяка сутрин, когато отвори капака на резервоара, за да налее гориво, пилотът бива омазан от тази лепкава течност — печатът на неговото призвание и професия.

Бях научил от уредите на предишните самолети, с които бях летял, че с нарастването на височината температурата на въздуха рязко спада. Но сега открих, че наблюдаването на отчитащия студа уред и летенето в открита кабина сред леден вятър, който фучи покрай теб, сплесква те, прорязва те през кожените якета и вълнените ризи, са две съвсем различни преживявания. Ако стоиш свит и се наклониш към предното стъкло, можеш да избегнеш ледените ножове на яростния, свистящ вятър, който препуска със сто мили в час. А тази поза, в която трябва да застиваш в продължение на три последователни часа всеки ден, не е особено удобна.

В самото начало на моето запознанство със самолета, докато летях на запад през първите дни на пролетта на 1964 година, открих една изключтелно важна истина. Степента на наслада от красотата на земята, над която летиш, е в пряка зависимост от скоростта, с която се движиш. Сграбчен в прегръдката на насрещните ветрове над равнините на Алабама, забелязах за пръв път, че всяко дърво през пролетта беше яркозелен фонтан, избликващ позлатени от слънцето струи от листа. Някои от пасбищата напомняха за зелените килими в най-реномираните кънтри-клубове и с огромни усилия преодолявах изкушението да се приземя на някое от тях, плъзгайки се по гладката, девствена, свежа трева. Самолетът не беше убеден, че аз съм пилотът, заслужил честта да го пилотира, но от време на време ме даряваше с подбрани гледки от неговия свят — от Това, Което Е Било Тогава. Следваха ферма след ферма — позападналите къщи се намириха винаги в края на черния път и надзираваха оттам своите поля и гори, точно както преди, когато този самолет е бил нов и е видял всичко това за първи път. Алеите пред постройките бяха приютили коли и камиони от 30-те, по пасбищата пасяха крави от онова време — за момент изпитах усещането, че съм един омазан с масло и изтръпнал от студ пилот от онова десетилетие, опакован с шлем и очила покорител на неизследвани територии. Илюзията бе така съвършена, че се превръщаше в истина.

Когато отвърнах поглед за миг, за да напиша бележка в полето на картата, самолетът открито демонстрира своята ревност. Носехме се с рев право напред, успоредно на земята, надрасках бързо върху картата: „Дърветата са зелени фонтани“. Още преди да довърша изречението, ревът на двигателя рязко се усили, а вятърът нападна жиците с див писък. Когато вдигнах глава, видях огромен, наклонен къс земя, който се носеше бързо срещу нас; дочух тих, мек глас, който ми каза: „Когато летиш с мен, трябва да ме управляваш, а не да правиш записки и да мислиш за други неща…“ Със сигурност това не беше самолет, който можеше да бъде пилотиран със скръстени ръце; всеки път, когато безразсъдно отклонявах вниманието си от неговите нужди, той се спускаше на необичайна височина.

Докато прекосявахме земята на Южните щати, часовете се сливаха и препускаха заедно през дългите, плавно преливащи дни. Три часа летене бяха достатъчни, за да покрият предното ми стъкло с плътен слой масло и грес от главите на цилиндрите, но петте цилиндъра гърмяха равномерно, не пропускайки нито един удар.

Когато прецени, че съм готов за това, самолетът ме научи и на някои неща за хората. Излез извън градовете, ми каза той, и ще разбереш, че хората разполагат с много време и могат да бъдат открити, дружелюбни и мили. Избери малко селище като Рейвил, Луизиана. Приземи се на малка писта, когато слънцето залязва. Рулирай до късата редица от хангари и помпата за гориво. Навсякъде е пусто. Изключи двигателя в близост до табелата, на която пише: Авиосервиз Адамс, до паркираните Grumman Ag-Cat и Piper PA-18. Излез от кабината, протегни се и започни да почистваш разпръснатата от главите грес. Ще се появи товарен камион и ще чуеш: „Хей, здравейте“.

Върху вратата на камиона с боя е изписано: Авиосервиз Адамс, а шофьорът се усмихва, нахлупил на главата си стара филцова шапка, с подвит преден ръб нагоре.

— В началото, когато ви зърнах отдалеч, си помислих, че това е Stearman, но се оказа твърде малък, а пък и не издаваше шума на самолет с двигател от 220 конски сили. Каква е тази машина?

— Detroit Park. Напомня за Kreider-Reisner 34, ако познаваш този самолет.

Разговорът се завъртя около аеропланите, мъжът се казваше Лил Адамс и притежаваше фирма, която пръскаше посевите на фермерите със самолети. Преди време летял до диви места, превозвайки хора, желаещи да ловят риба и да ловуват сред девствена природа. По време на вечерята Адамс говори за летене и насрещни ветрове, за внезапните, нежелани завъртания на самолета в близост до земята, задаваше много въпроси и отговаряше на моите. Той покани премръзналия и омазан с масло скитащ летец в своя дом, запозна го със семейството си, показа му снимки на самолети и снимки, запечатали моменти от негови полети.

В пет и половина на другата сутрин слезе долу, за да закусят заедно и му помогна да стартира двигателя. Още едно излитане, поклащане на крилете за сбогом, дълги студени утринни часове срещу смразяващия вятър, докато слънцето се изтъркули в небето.

Следвахме главен път 80 около 700 мили, прекосявайки голата земя на Тексас, като през повечето време летяхме на височина от пет фута над празното шосе, за да избегнем неизменния насрещен вятър. Пустата необгледна земя бе навсякъде около нас, тя ни дебнеше, наблюдаваше всяко завъртане на витлото, следеше самолета, който се бе престрашил да я прекоси. Мислех си за резервите от храна и вода, с които разполагах, и се радвах, че ги имам.

Пред нас тъмнееше гръмотевична буря, стъпила на широкия полегат стълб от тежък пепеляв дъжд.

— Очаква ни приключение! — извиках на Parks и пристегнах по-здраво предпазния си колан. Можех да последвам железопътната линия, която завиваше надясно, и да избегна дъжда, или да тръгна наляво и да премина през него. Да приемеш хвърлената ти ръкавица — винаги съм смятал това за добро упражнение, така че продължихме над шосето. В момента, в който затегнах колана си и първите капки дъжд започнаха да се блъскат в предното стъкло, двигателят спря да работи. Първото приключение ни връхлетя — започнах трескаво да мисля и докато завивах рязко надясно, си спомних за аптечката. Местността беше ужасяващо пуста. Двигателят сам се съвзе, давейки се и плюейки масло около себе си. Пуснах гориво, да, имах достатъчно гориво в резервоара, и то от добро качество. Магнетата. Те бяха мокри. Превключих на дясното магнето, самолетът спря да кашля, започна да мърка и примигна с очи. Превключих на лявото — двигателят мигновено изстина и отказа да запали отново. Бързо превключих на дясното магнето. Картата, картата, къде е картата? Най-близкият град е, нека да видя… (ревът на вятъра в жиците се засилва)… е Фабенс, двадесет мили на запад; между точката, в която се намирам, и Фабенс… (сега вятърът пронизително пищи)… О, не сега, не ми прави този номер сега. Поглеждам към картата! Така не е ли добре? Насочвам носа на самолета към хоризонта, стабилизирам… Фабенс е на двайсет мили и ако следвам железопътнта линия, той ще се падне отляво… (вятърът се успокоява и стихва, сенки пробягват върху картата)… Моля те, не искам подобни изпитания сега. Виждаш ли тази пустиня под нас? Искаш ли да загубиш колело или крило, удряйки се в някоя от тези скали?

Самолетът се спусна над релсите, когато исках да се сплаша, натисках прекъсвача на магнетото НАЛЯВО и чувах как двигателят се дави и заглъхва. С истинско облекчение минути по-късно се приземих във Фабенс на земя, покрита с довян от вятъра пясък. Проснах спалния си чувал под крилото, превърнах парашута и якето си във възглавница и потънах в безпаметен сън.

На другата сутрин магнетата бяха сухи и готови за работа, а тази работа бе прекосяването на 700 мили от пустинята. Оказа се, че в моята страна имаше много пясък. И много скали. И бурени, изгорели от слънцето. И железопътни релси, прави като паднали борове, простиращи се отук до хоризонта. След като прекосихме границата на Аризона, лявото маг-нето започна отново да се оплаква. Така че изминахме 500 мили само с дясно магнето, под артилерийския обстрел на гръмотавиците на юг от Финикс, през пясъчната буря над Йума. Лявото магнето вече изобщо не ме плашеше. Ето че и едно магнето можеше да задвижва двигателя. Обикновено самолетите използват единично запалване на двигателя. Ако дясното магнето откажеше, щях да се приземя на шосе 80 и да отворя пакета с вещи от първа необходимост. Преди да стигнем до Палм Спрингс, лявото магнето отново заработи. Може би изключваше при нагряване, щом изстинеше, всичко беше наред.

Вече почти бяхме пристигнали.

— Скоро ще сме у дома — казах на Parks. — Остава съвсем малко.

Но на запад в планините се бе разразила буря, валеше дъжд и силни ветрове помитаха всичко по пътя си в планинските проломи. Ех, да можех сега да бъда в моя Феърчайлд с неговото табло с уреди и радиовръзка на борда! Опитахме се да преминем през дефилето при Джулиън, Parks и аз, но вятърът здраво ни разтресе, сякаш бяхме ударени с камшик, и ни наказа за нашата дързост, изблъсквайки ни назад, обратно в пустинята. Направихме опит да се насочим към Сан Диего — за първи път в живота ми наблюдавах как индикаторът на скоростта показваше 75 мили в час, а аз летях назад. Невероятно усещане, хвърлям, бърз поглед към скоростомера, за да се убедя, че това е истина. Видяното не я оспорва, самолетът просто не може да надвие вятъра. Насочихме се отново на север, започвайки дълга битка с прохода при Банинг и с планината Сан Джакинто. Ти, хулиган такъв! Хвърлих свиреп поглед нагоре към планината, върхът й се губеше сред буреносни облаци и снежна вихрушка. Гмурнахме се в дъжда и този път магнетата, гневни на планината, работиха без засечка.

Схватката продължи дълго, най-накрая, борейки се с нокти и зъби, ние успяхме да се приземим върху хлъзгава от дъжда писта в Банинг.

Час по-късно, отпочинал и готов за още изпитания, съзрях пролука сред облаците на запад, над ниската верига от хълмове. Излетяхме и отново бяхме пленени от дъжда — дъжд, който сякаш забиваше в нас метални сачми и който отми цялата мърсотия по стъклата на очилата ми. В дъжда, сред за-вихрения въздух над хълмовете двигателят от време на време замлъкваше — отрицателното натоварване изтегляше гориво от карбуратора.

Изведнъж всичко свърши. Последната редица от хълмове остана зад гърба ни, пред нас се носеха прокъсани облаци, а слънчевата светлина се процеждаше през големите процепи в небето. Когато вече летяхме над Обетованата земя, разбрах, че малкият Parks се бе борил достатъчно, доказал бе какво може и нямаше нужда да бъде подлаган на още изпитания. Такива моменти не се забравят от пилота. След свистящия дъжд, обгръщащ те с матова завеса — ярка слънчева светлина; след премазващата те турбуленция — прозирно чист въздух; след планинските върхове, прорязвани от светкавици и притискани от разгневени буреносни облаци — малко летище и последно приземяване у дома.

Ако пропуснете Големия Брифинг В Небето, ще можете да прекосите страната със стар самолет от Източния до Западния бряг. Ако не приемате ничий съвет, то тогава самолетът ще трябва да ви научи на някои неща. Хората могат да прелетят хиляди мили с биплан с открита кабина, могат да узнаят много за своята страна, за първите пилоти, на които авиацията дължи живота си, и за самите себе си — нещо, което със сигурност не биха могли да научат на Брифинга.