Ричард Бах
Небето винаги е там (5)

Свалих Червения барон… и какво от това?

Това не беше сън, предсказващ бури и бедствия. Нито пък фантазия. Пред краката ми зад противопожарната преграда проглушително ревеше двигател от черна стомана, летях високо над земята, над кабината ми се простираха истински криле във формата на Малтийски кръст^[1] и ледено бяло небе, прорязвано от светкавици, което познавах добре. Ето там пред очите ми летеше британският боен самолет SE-5 — тъмносив, с отличителни знаци в синьо, бяло и червено. Той не беше ме забелязал. Нещата се развиха по начин, който ми бе познат, тъй като бях чел старите пожълтели книги за боеве в небето. Точно по същия начин.

Пълна газ, издърпах рула докрай и се спуснах към него, прекатурвайки света около себе си с няколко помитащи преобръщания — земята с цвят на смарагд и брашненобелите облаци; вятърът се втурна обезумял срещу мен, връхлитайки косо лицето ми.

В това време бедният дявол летеше, без да е наясно какво става.

Не използвах мерника, той въобще не ми беше нужен. Центрирах самолета между изстиващите обвивки на двете картечници Шпандау върху обтекателя пред мен и натиснах спусъка на етика.

Малки лимонено-оранжеви пламъчета избухнаха от дулата на картечниците, избледняха и се изгубиха над завихрения въздух. Вражеският самолет внезапно се уголеми — там, в пространството между дулата.

Не изкрещях: „Умри, английско прасе“, както германските пилоти казват в книжките с комикси.

Мислех си изнервен: „По-добре е да побързаш, да избухнеш веднага, в противен случай ще стане твърде късно и ще трябва да повторим всичко отначало“.

В този миг внезапно падналата нощ погълна SE. Той подскочи и направи агонизиращо тоно^[2], изригвайки черен дим от двигателя, оставяйки след себе си светла огнена диря и опашка от синьо-зелен пушек, ръсейки парчета и боклуци в небето.

Префучах покрай него като куршум, вкусвайки силната миризма на изгоряло, надвесвайки се с усилие, за да наблюдавам неговото падане. Но той не падна. Тъмни талази пушек обгръщаха самолета, машината направи половин завъртане, насочи се право към мен и откри огън с неговата картечница Луис. Оранжевата светлина, проблеснала в цевта, прелетя над главата ми и затрепка в мъртвата тишина, отдалечена от центъра на тази катастрофа. Помислих си: „Да, добре го направи. Точно така би трябвало да се воюва“.

В същия момент самолетът ми се отскубна, издигайки се вертикално, точно когато ударих прекъсвача с надпис: САЖДИ (под моя двигател) и този до него с надпис: ПУШЕК. Кабината се замъгли, изпълвайки се с жълто-черен дим. Десен рул — самолетът рязко се накланя надясно, дърпам лоста докрай и той се преобръща през крило. Едно… две … три … светът се завърта неудържимо бързо. След това изравнявам самолета и правя отнемащо дъха пикиране в спирала, следвайки всеки фут от реката от гъста мъгла.

Въздухът в кабината се проясни и аз задържах самолета в хоризонтално положение, прелитайки на височина от няколкостотин фута^[3] над потъналите в зеленина ирландски ферми. Крие Кейгъл, който пилотираше SE-5, обърна самолета на четвърт миля оттук и разклати криле като сигнал да се присъединя към формацията, за да отлетим за вкъщи.

След като прекосихме гората от единия до другия й край и докоснахме с опашните си колела обширната морава на Западния аеродрум, реших, че изминалият ден наистина бе забележителен. След зазоряване бях свалил един германски и два британски самолета, самият аз бях ударен четири пъти — два пъти в SE-5, един път в Пфалц и веднъж в този Фокър. Това беше една вълнуваща прелюдия към живота на пилотите каскадьори, запознаване с работата, чрез която те печелят своята прехрана. Само след месец щях да преживея отново битките в небето.

Филмът беше на Роджър Корман и се казваше Фон Рихтхофен и Браун — епична картина, потопена в кръв, с малко секс, фалшифициране на историческите събития и двайсет минути снимки във въздуха, заради които няколко пилоти за малко щяха да загинат. Кръвта, сексът и моментите от историята бяха подправени, но летенето, така както винаги е било, беше истинско. През този първи ден Крие и аз научихме във въздуха това, което всеки пилот-каскадьор от времето на Криле вече знае: никой никога не предупреждава самолетите, че това е само едно забавление. Машините притихват, намаляват скоростта, преобръщат се и наистина биха се сблъскали в небето, ако ги оставиш да го направят. Никой освен пилотите не може да разбере това.

Кулата, от която се снима, е превъзходен пример. Нашата кула беше направена от телефонни стълбове и представляваше платформа, издигната на всочина от 30 фута над изъпкналата земя, наречена Гълъбовия хълм. Операторът и двама асистенти се катереха до тази платформа всяка сутрин със сладката увереност, че това е само филм и ще успеят да слязат оттам в края на снимачния ден. Те ни се доверяваха — на мен и на Крие, на Йон Хътчинсън и на още една дузина ирландски летци от Военновъздушния корпус. Това бе едно съвсем сляпо доверие… операторът се държеше така, сякаш пикиращите над главата му самолети, готови след миг да открият огън и да се хвърлят в ожесточена битка, бяха малки невинни котета.

10 часът сутринта е. Летим във формация, два фокъра D-7 и два самолета SE-5. Двигателите и вятърът дрънчат над главите ни, а там долу до върховете на крилете е самотната издатина на Хълма на гълъба със своята кула на върха и оператор с камера върху платформата.

— Тази сутрин искаме преследване на минимално разстояние един от друг — чуваме по радиото — Единият SE най-отпред, Фокърът след тях, след това вторият SE и вторият Фокър. Разбрахте ли?

— Приехме съобщението.

— Приближете се до кулата, моля, след това направете вираж и ни заобиколете така, че да можем да виждаме горната част на машините. Колкото се може по-близо един до друг, моля.

— Разбрано.

От хиляда фута височина се спускаме надолу и се събираме в стегната формация — самолетът-водач пред нас се мержелее огромен в предното ни стъкло. Следва пикиране към кулата, към мъничката пирамида върху хълма.

— Камера! Точно това ми трябваше!

SE, който лети отпред, рязко свива, за да се измъкне, и се насочва надолу към кулата. Ние в двата Фокъра го следваме, а фалшивите ни картечници бълват на кратки откоси оксиа-цетилен. Знаем, че другият SE е съвсем близо под опашката ни и ни обстрелва, както и че вторият Фокър е под него. От време на време се приближаваме твърде близо до самолета пред нас — завихреният въздух от витлото му ни изстрелва рязко нагоре и ни накланя встрани — ревът на двигателите се усилва, елерони, сграбчваме здраво щурвала, за да овладеем машините. Не е трудно, след като има достатъчно разстояние до земята. Но пространството бързо се свива и след няколко секунди кулата опасно нараства пред очите ни, превърща се в огромно чудовище — операторът е облечен в бяла риза, синьо сако и носи шалче в червено и синьо, SE прави вираж, заобикаляйки с огромно усилие кулата, а ние го следваме, ЗАВИХРЕНИЯТ ВЪЗДУХ НИ БЛЪСКА, НАТИСКАМЕ ПЕДАЛИТЕ, ЦЕЛИТЕ СМЕ НАЩРЕК, ЩЕ ВРЪХЛЕТИМ ТОЧНО ВЪРХУ..

Шега. Детска игра. Фиу-у-у. Успяваме навреме да овладеем машините и кулата с камерата профучава покрай нас, — бяхме на косъм, все пак останахме цели — ние и мъжът на върха. Какво начало на деня! Божичко, момче, това не е забава.

— Добре, много добре, момчета! — чухме по радиото. — Нека опитаме това още веднъж, този път можете ли да се приближите още малко до кулата. И моля ви, не се отдалечавайте толкова един от друг. Залепете се един за друг.

— Прието.

Боже господи, той иска да летим още ПО-БЛИЗО.

Тръгваме отново в компактна група, правим опит да се измъкнем, криволичим, пукаме с картечници, приближаваме се един до друг на разстоянието, за което имаме смелост, блъскаме се във въздушната струя, която ни сграбчва като голяма ръка и ни подхвърля нагоре-надолу през цялото време, докато не се сражаваме. Кулата изниква пред нас като пирамида на ацте-ките — място за жертвоприношения на хора, и след това чуваме: „СЕГА ПУШЕК, НОМЕР ЕДНО, ПУСНИ ПУШЕК!“

SE, който преследваме, изпуска своя пушек на стотици ярдове от кулата и сякаш навлиза в гръмотевичен облак. Машината се накланя опасно наляво, не виждаме нищо, освен ъгълче в мътнозелено, там, където преди секунда беше земята, и не можем да дишаме, а на мигове разстояние от нас е кулата и онези нещастни, тъпи, доверчиви мърлячи, подскачащи бързо насам-натам с тяхната малка камера. Натискаш силно десния края на рула, опъваш назад лоста с всички сили и прелиташ, изригвайки пушек на двайсет фута вляво покрай кулата. Разминаваме се с тях само на двайсет фута. Интересно е да се види за колко секунди целият предпазен кожен шлем се напоява с пот.

— Перфектно. Беше просто невероятно. Хайде сега да го направим още веднъж.

— ОЩЕ ВЕДНЪЖ? НЕ ЗАБРАВЯЙ, В МОМЕНТА СИ ИГРАЕШ С ЖИВОТА НА ХОРАТА!

Това бяха думи на един от ирландските летци и тези думи бяха казани много на място, да, много на място.

След като от кулата ни призоваха да се доближим по-близо и още по-близо, продължих да ги наблюдавам — този комедиант, който държеше бананов пай със сметана в ръце, и човекът до него, който крещеше: „Дай ми да го опитам! ДАЙ ДА ГО ОПИТАМ!“ Бях изкушен да връхлетя направо в центъра на тази пирамида, да я хвърля във въздуха, тя да се разлети на милиони парчета из цялата провинция и тогава да кажа: „Е, момчета, така достатъчно близко ли е? Това ли е, което искахте?“.

Единственият, който се поддаде на това изкушение, беше Крис Кейгъл^[4]. Разгневен, той се устреми към оператора от подножието на хълма, издигна се на пълен дросел и се спусна към камерата. В последния миг сви рязко нагоре, доставяйки си невероятна наслада от открилата се пред очите му гледка — хората около камерата, гмурнали се за секунди под корпуса на самолета. Това беше единственият момент от целия този месец, в който те разбраха, че самолетите могат да бъдат истински.

Повечето от кадрите в небето във филма „Фон Рихтхофен и Браун“ бяха заснети от хеликоптер Aloutte П с реактивен двигател. Операторът в хеликоптера не пожелаваше смъртта на пилотите като своите колеги от кулата, но прелитането покрай него беше твърде изнервящо. Това, че хеликоптерът може да се движи напред, не означава, че той го прави — вместо това рязко спира, изведнъж тръгва нагоре, надолу, или назад. Как може пилотът да прецени накъде да се насочи, за да бъде на безопасна дистанция от обект, движещ се в непредсказуема посока.

— Добре, вече съм готов — казваше пилотът на хеликоптера. — Можете да се доближите, когато пожелаете. Но спрелият вертолет може да те доближи стряскащо бързо, също като облака. Също така знаехме, че горките момчета в хеликоптера не разпологат с парашути.

Мъчително, стъпка по стъпка, направихме този филм и свикнахме със самолетите. Повечето от пилотите се справяха блестящо с набирането на височина от двеста фута за една минута, а в някои от дните изпробваха късмета си с бръснещ полет да разчистят ливадата от хангарите, направени от брезент. Спомням си паметните думи на Йон Хътчинсън „Трябва непрекъснато да си повтарям: Хътчинсън, това е чудесно, това е великолепно, ти пилотираш D-7! Защото ако не го правя, се чувствам като човек, който управлява един проклет грамаден аеростат“.

Четирите миниатюрни SE-5 не само бяха напрягани докрай, за да не изостават от другите самолети, те бяха насилвани отвъд предела на своите възможности. В един от полетите преследвах един триплан Фокър с камера, монтирана на фанара на моя мини SE. Не трябваше да изоставам от него, летях с 80 мили в час, изтръгнах 2650 оборота от двигателя при премигващ червен индикатор на 2500. 45 минути от 50-минутния полет прекарах на пълен дросел. Филмът, също както и участието във война, беше мисия, която трябваше да бъде изпълнена. Ако двигателят избухнеше, щеше да е лошо… в такъв случай трябваше някак си да се приземим и да сменим самолета.

Странно е, но човек свиква с този вид летене. Понякога, дори когато е над кулата на Хълма на гълъба, впримчен в турбуленция и изгубил контрол над машината, превъртайки се на 30 фута над земята, си мисли: „Ще спася машината. Тя ще се съвземе в последната секунда. През цялото време самолетът влива от силата на Чарлз Атлас7 в механизма си на управление, опитвайки да се съвземе“.

Срещнах един от ирландските летци, докато се разхождаше сам, забол китка изтравниче на ревера на немското си пилотско яке.

— Летиш твърде ниско? — казах аз, за да се пошегувам.

Лицето му посивя; въобще не се усмихна. „Справих се. Радвам се, че съм жив“.

Погълнах думите му с болезнено любопитство. Зелената китка на ревера му беше откъсната от подножието на Хълма на гълъба, беше я отнесъл с колесника на самолета си.

— Последното нещо, което си спомням, беше завихрянето на въздуха — в този момент виждах само земя. Затворих очите си и дръпнах лоста колкото е възможно по-силно. Ето сега съм тук.

Хората от екипа на филма, които са били на хълма, потвърдиха това същата вечер. Самолетът се превъртял и пикирал, профучавайки покрай площадката, ударил се в едната страна на хълма, отскочил и се върнал в небето. Камерата е била насочена в противоположната посока.

Един от самолетите в Уестън беше двуместен — Caudron 277 Luciole, който бе преведен на английски като „Пламтящия червей“. Той представляваше квадратен, тромав биплан с картечници Луис, кацнали на задната кабина, така че нямаше достатъчно място и за парашут. Хътчинсън, който току-що бе приземил тази машина, с неговата типична английска интонация ми каза следното:

— Това е един чудесен Luciole, но той никога няма да бъде добър самолет.

Замисляйки се над думите му, седнах на предното място, закопчах колана, стартирах машината и потеглих на мисия, в която трябваше да бъда свален от два Пфалца. Не особено приятна сцена. Бе твърде истинска.

Горкият Caudron почти не можеше да се отклони от пътя си — нещо така типично за повечето двуместни самолети от Първатата световна война. Той не може нито да завива, нито бързо да набира височина, нито да пикира — пилотите седят точно между двете крил, така че нямат видимост нито нагоре, нито надолу. Картечницата затваря гледката назад и пилотът вижда само това, което е останало: отрязък небе пред себе си, скрито зад решетка от коси подпори и жици, и малки късчета синева от двете страни.

Преди си мислех, че съм добре запознат с трудностите, които са изпитвали пилотите на тези самолети през 1917, но се оказа, че на практика не зная нищо. Те не са могли да се сражават, не са могли да побягнат, едва ли са разбирали, че ги атакуват до момента, в който техният малък ковчег от плат не е избухнел в пламъци. Нямали са парашути. Вероятно съм бил пилот на такъв самолет в друг живот, тъй като въпреки вярата в думите: „Това е само филм, Ричард, само един филм, за който правим снимки“, изпитах страх, когато двата Пфалца ме доближиха. Дулата на картечниците им избухнаха срещу мен, директорът крещеше: „ПУШЕК, ЛУСИ, ПУШЕК, ПУШЕК!“. Натиснах и двата бутона за изпускане на дим, свлякох се на седалката и спуснах Лусиол надолу със спираловидно пикиране на ниска скорост.

Това беше краят на сцената за мен, всичко беше толкова просто, но аз се довлякох обратно в Уестън като едва помръдващ, изтощен охлюв.

В друга сцена отново изстинах от ужас — завивайки срещу вятъра, за да кацна изведнъж зърнах двата Фокъра, които бързаха към мен. Трябваха ми няколко секунди, за да си спомня, че тази битка не е от 1917 година и аз няма да бъда превърнат в пепел. Започнах нервно да се смея и приземих самолета възможно най-скоро. Не исках вече да се качвам в двуместен самолет и никога повече не го направих.

Никой не беше убит, докато летях с Von Рихтхофен и Браун; никой дори не беше наранен. Два самолета бяха повредени: един SE, докато рулираше по плаца, и един Пфалц — при рязко, неочаквано преобръщане в близост до земята. И двете машини летяха отново след седмица.

Камерите заснеха хиляди фута цветен филм. Голяма част от тази лента беше твърде безинтересна, но всеки кадър, запечатал момент, в който някой от пилотите наистина бе изпитал страх, уверен, че ще бъде ударен във въздуха, сигурен, че този път самолетът няма да успее да се съвземе, след като лети на такава малка височина — беше различен и вълнуващ.

Събирахме се в малка, компактна група, за да гледаме заснетите кадри от предишния ден на шестинчов екран. Никакъв шум не съпътстваше бръмченето на прожекционния апарат — беше тихо като в малка градска библиотека. Чуваха се само откъслечни коментари: „Влез по-навътре!“, „Лайъм, това ти ли си в Пфалца?“, „Това не беше лошо, там…“

Докато течеше последната седмица от снимките, художниците се скупчиха около сивите немски самолети с бои и четки в ръка и ги превърнаха в летящи многоцветни дъги, точно като в цирка в Рихтхофен. Отново пилотирахме същите самолети, само че сега бе по-забавно — летяхме с един изцяло червен Фокър, в който би трябвало да седи самият Фон Рихтхофен, или пък с черен Пфалц, управляван от Херман Гьоринг.

Изведох червения Фокър в небето за една позорна сцена, в която едно от покриващи ме момчета беше свалено от английски самолет. И още веднъж, когато Червения барон, спуснал се с рев на помощ на Вернер Вос, отнесе опашката на един SE.

На следващия ден бях Рой Браун, преследвах Фон Рихтхофен (сега с червен Фокър триплан) и го свалих за финалната сцена на филма.

След като слязох от самолета, докато мъкнех парашута си в към нашата каравана в тихата вечер, исках да споделя това. „Свалих Червения барон.“

Колко пилоти могат да го кажат?

— Хей, Крие — извиках. Той надзърна от своята половина на караваната. — Свалих Червения барон.

Неговият отговор беше язвителен. „Хм“, каза той и дори не си отвори очите.

Което трябваше да означава: „Е, и какво от това. Това беше само един филм, в който участвахме, освен това не струваше. Ако не бяха сцените в небето и си бях вкъщи, не бих прекосил улицата дори, за да го гледам“.

Вероятно е срамно да го кажа: нито филмите, нито войните ще изпитват недостиг от хора, които да летят. Аз съм един от тези мъже, които са участвали доброволно и в двете. Някой ден обаче, след хиляди години, ще изградим свят, в който битките на войната ще се оглеждат единствено в обективите на камерите, а режисьорите ще крещят: „ПУШЕК! ПУСНЕТЕ ПУШЕК!“.

Онова, от което се нуждаем, е волята да го направим — едно точно копие на МИГ, няколко антики с бутафорни картечници, снаряди с дървени стърготини… Ако го искаме, след хиляди години ще можем наистина да правим добри филми.