Ричард Бах
Небето винаги е там (42)

Подарък за момчето

Досега съм присъствал на четири коктейла, това беше петият и моят вътрешен глас нямаше милост към мен. Коя е тази причина, говореше той, поради която си тук, какво възможно оправдание, по дяволите, можеш да ми дадеш за присъствието си на това място? Само един човек там срещу теб има някаква представа от самолети и летене, в тази зала имаш само един приятел. Наоколо е пълно с непознати, които водят изискани, вяли разговори за националната икономика, политика и общество.

Един от мъжете стоеше до рамката на камината, бе облечен в блейзер с двойно закопчаване и блестящи златни копчета. Говореше за някакъв филм.

— Харесах „Отпадъци“ — каза той с добре овладян глас и описа в подробности сцена, която би отегчила до смърт всекиго.

Какво правех там? На не повече от петдесет фута оттук, зад стената, вятърът вилнееше под нощното звездно небе, а аз все още стоях вътре, подгизнал от светлината на електрическите крушки и се преструвах, че слушам онзи мъж.

Как понасяш това, питах самия себе си. Ти си измамник.

Лицето ти е обърнато към него, но си мислиш, че е по-глупав и от кокошка. Ако притежаваш макар и малко честност, би го попитал какъв е според него смисълът на съществуването му, след като открива своите висши ценности в „Отпадъци“, би трябвало неусетно да напуснеш тази зала, да бягаш далеч от такива места и никога повече да не се появяваш на коктейли. Подобни събития са приятно изживяване за някои хора, но не, не и за теб.

Тогава множеството се раздвижи, сякаш попаднало във водовъртеж, както винаги става на такива събирания, и аз се озовах до жена, която бе бледа и силно притеснена. Тревогата по сина й бе изписана по лицето й.

— Той е само на петнадесет — каза тя. Не учи, пуши марихуана и въобще не го е грижа за това, че трябва да изкарва прехраната си. Обвинява ме. След една година няма да е жив, зная го. Не мога да разговарям с него, заплашва, че ще си тръгне от къщи. Въобще не го е грижа…

Това беше първият изблик на емоция, с който се сблъсках тази вечер, единственият намек, че все пак на това място има живи човешки същества. Изливайки болката си, отчаяно търсейки помощ от един непознат, тази жена ме измъкна от морето от скука. Изведнъж си спомних времето, в което бях на 15, на 18. Тогава за мен светът беше студен и неприветлив — обиталище на самотници, в което нямаше място за хора, които тепърва пристъпваха в него. Тогава започнах да летя, за мен това бе невероятно предизвикателство и аз се осмелих да остана сам в небето. Когато се научиш да пилотираш достатъчно добре, придобиеш увереност и спокойствие, можеш да намериш пътя към себе си и никога повече да не се чувстваш самотен.

— Някога момчето ви пилотирало ли е самолет.

— Не, разбира се, не. Той е само на 15 години.

— Ако ще умира след една година, е достатъчно възрастен мъж.

— Направих всичко, което можах да измисля. Така се измъчих, опитвах се да разговарям с него, да го накарам да ме чуе…

Продължих да мисля за себе си. Когато бях осемнайсетгодишно момче, промених живота си, качвайки се на един двуместен лек самолет… пърпоренето на двигателя в седем часа сутринта, капките роса по тревата, тънкият син дим, който се вие над комините от предградията, устремявайки се право нагоре, спокоен и чист като есенно небе.

— Вижте. Имам самолет, който сега е на аеродрума, няма да отлетя до утре следобед. Можете да кажете това на Бил, защо не? Ако прояви интерес, ще полетим заедно с моя Къб, и той ще разбере как самолетът може да бъде управляван и как работи. Възможно е тази идея да не му допадне, но след като се издигнем в небето, може и да му хареса. Ако стане така, бихме могли да продължим да летим. Защо не му кажете, че един полет го очаква, стига той да поиска това.

Разговаряхме дълго и в един момент в гласа й се прокрадна нотка на плаха надежда. Бе готова да се хване за всяка сламка, която би могла да й вдъхне увереност, че ще спаси сина си.

През нощта мислих много за момчето. И за това, че всички ние, които сега летяхме, трябваше да изплатим своя дълг. Нямаше как да се отплатим директно на нашия първи учител, който бе задал нова посока в живота ни. Можехме да изплатим този дълг само като предадем на някого дара, който бяхме получили, да го положим в ръцете на онзи, който търси, така както ние бяхме търсили свободата си и мястото си в този свят.

Ако искаше да лети, си мислех, момчето можеше да мие и лъска самолета в замяна на уроците си по пилотиране. Така можеше да започне своето пътуване, както децата го правят, тъй като винаги има самолети, които трябва да бъдат излъскани. А един ден той щеше да лети свободен в небето и част от моя дълг ще бъде изплатен.

На следващата сутрин отидох рано на летището, очаквайки с нетърпение полета, който бях обещал. Кой знае? Може би той ще се окаже един от онези рядко срещани пилоти с вродени умения, при които представата за летенето се създава от проблясък на интуицията, които знаят, че в полета има нещо, върху което ще бъде изграден целият им живот. Само след час той вече ще се носи напред, ще набере височина, след това ще изравни самолета успоредно на земята, ще се плъзне надолу, ще направи завой, ще упражнява приземяване…

Мислех за това, докато освобождавах самолета от въжетата, правех стандартния преглед преди полет и загрявах двигателя. Разбира се, летенето можеше и въобще да не му хареса. Все пак има хора по света, които не смятат, че аеропланът е прекрасно пленително същество, не изпитват ни най-малко желание да се окажат сами сред лазурносиньото небе и да наблюдават околността, ширнала се пред погледа им. Момчето може да бъде и един от тях. Но аз ще съм предложил своя дар, а той ще разбере, че това, което е търсил, не е летенето. И в двата случая, това ще бъде някаква помощ за него.

Чаках цял ден. Той не се появи. Дори не се спря наблизо, за да разгледа самолета. Не можах да разбера дали това момче беше роден за пилот, или не.

— Какво нещо, а! — възкликнах след време пред моя навигатор, докато прекосявахме страната, летейки към дома. — Невероятно е! Някой се спуска от небето и ти предлага да опиташ вкуса на свободата — едно приключение, което не може да се сравни с нищо друго, което си правил досега. А момчето дори не пожела да опита! Ако това се бе случило на мен, щях да бъда до самолета при изгрев слънце и щях нервно да снова напред-назад!

За кратко настъпи тишина и тогава навигаторът ме попита:

— Не си ли помисли за момент как е стигнало до него това предложение?

— Какво значение има това в крайна сметка? Важно е приключението, а не как е научил за него.

— Майка му е направила предложението. Неговата майка! Смяташ ли, че един 15-годишен бунтуващ се хлапак някога ще се впусне в нещо, за което настоява собствената му майка.

Нямаше нужда да отговарям. Това, което е вярно, може да си пробие път дори през рева на мотора и воя на вятъра.

Това е краят на историята. В този момент момчето вероятно вече е намерило своя път, може би се е пристрастило към хероина или може би вече не е живо. То разполага със своя собствен живот и ще го изживее по начина, по който иска. Можем да предложим някому подарък, но не и да го принудим да го вземе, ако той не го иска.

Не съм обезкуражен. Ще опитам отново и може би някой ден ще започна да изплащам своя дълг към стария Боб Кийч, моя първи инструктор, който излезе да ме посрещне една сутрин на летището и промени живота ми, като се усмихна и каза: „Ето това наричаме «крило»…“