Ричард Бах
Небето винаги е там (23)

Котката

Това беше котка, сива персийска котка. Нямаше име. Стоеше във високата трева в края на пистата и внимателно, изучаваше изтребителите, които докосваха земята на Франция за първи път.

Тя не трепваше, когато десеттонните бойни самолети леко профучаваха покрай нея с колело на носа все още във въздуха и парашути, готови да изскочат от техните малки къщички под соплото. Жълтите й очи гледаха спокойно, преценявайки майсторството на пилота при приземяването, ушите й щръкваха напред, когато долавяше слабия взрив при късното разтваряне на парашутите, главата й се извръщаше в посоката, в която можеше да види как колелата докосват земята и след миг финалния подход и приземяването на следващия самолет. От време на време кацането не преминаваше гладко, когато меките й лапи усещаха трептенето на земята след удар на самолет, който не бе избрал точното направление според насрещния вятър и големи кълба синкав дим избухваха около измъчените колела, за секунда очите й леко се присвиваха.

Котката наблюдаваше около три часа приземяването на самолетите в студения октомврийски следобед — кацнаха 27 машини, небето опустя, отекна последното стенание на притих-ващ двигател и постепенно заглъхна сред полето. Тогава тя рязко се изправи и бързо изчезна сред високата трева, без дори веднъж грациозно да протегне гъвкавото си тяло. 167-ма тактическа бойна ескадрила беше пристигнала в Европа.

Когато ескадрилата изтребители отново бе сформирана — 15 години след като бе летяла за последен път, възникнаха няколко проблема. Те се дължаха на факта, че в това формирование, състоящо се от 30 човека, опитните пилоти се брояха на пръсти. Двайсет и четирима от летците бяха завършили военното училище само година преди възстановяването на бойната единица.

— Ще се справим, Боб, и ще си свършим работата добре — каза майор Карл Лангли на своя командир. — Това не е първата мисия, в която участвам. Никога преди не съм виждал толкова много пилоти, така нетърпеливи да придобият необходимите умения.

Майор Робърт Райдер удари леко с юмрук грапавата дървена стена на бъдещия си офис.

— По този въпрос съм съгласен с теб — каза той. — Но знаеш, че ние носим цялата отговорност. Това е Европа, а ти познаваш добре условията тук през зимата. Като махнем нашите командири, младият Хендерсън е с най-голям опит в цялата ескадрила, а този негов опит е 11 часа летене в лошо време. Единадесет часа! Карл, с нетърпение ли очакваш да водиш в небето формация от четири стари самолета F-84 с млади пилоти, на височина от 20000 фута по време на буря? Или при приземяване на мокра писта при страничен вятър?

Той погледна навън през мръсния, зацапан прозорец. Високи облаци, добра видимост под тях — той несъзнателно кимна с глава.

— Аз ще ръководя тази ескадрила. Смятам да се справя добре с тази задача, но не спирам да си мисля, че новата 167-ма няма да стане истинска команда, готова да се бие, без някой от нашите момчета да се разбие по върховете на планините. Не искам това да се случи.

Студените сини очи на Карл Лангли проблеснаха предизвикателно. Той се чувстваше уверен и на място в работа, която всеки друг би отхвърлил като невъзможно трудна.

— Те имат достатъчно знания. Вероятно познават уредите за пилотиране по-добре от самите нас, толкова скоро са учили тези неща. Това, от което имат нужда, е само опит. Можем да се упражняваме по десет часа на ден и да попълним знанията на нашите пилоти за ориентиране по уреди при всяка от различните бази. Всички тези момчета доброволно се присъединиха към тази ескадрила, те искат да работят за нея. Вече зависи от теб и от мен да ги обучим за това.

Внезапно командирът се усмихна.

— Когато говориш така, бих могъл да те упрекна в припряност и нетърпение.

Той направи пауза и продължи бавно да говори:

— Спомням си старата 167-ма, в Англия, 1944 година. Имахме нов самолет — Thunderbolt, на едната му страна бяхме нарисували нашия знак — малка персийска котка. Не се страхувахме от нито един самолет, който Луфтвафе можеше да изпрати във въздуха. Предполагам, че който е нетърпелив в мирно време, е смел по време на война.

Той кимна към своя офицер.

— Не мога да кажа, че с тези стари самолети няма да имаме критичните моменти и инциденти по време на полетите, нито пък че няма да се нуждаем от много късмет, преди момчетата да станат достатъчно добри — каза той. — Само наредете самолетите утре да бъдат строени и готови за излитане и тогава ще видим колко добри са нашите млади пилоти.

Докато навън се смрачаваше, за няколко минути майор Роберт Райдър остана сам в офиса и си спомни отново за старата 167-ма. Тъжен спомен. Джон Букнър, който бе хванат в капан в запаления си Thunderbolt и въпреки това атакува двойка непредпазливи самолети Фоке-Вулф, повличайки единия от тях със себе си надолу към френската земя. Лейтенант Джак Бенет, който успя да свали шест вражески самолета, чиято слава и почести бяха гарантирани, умишлено се блъсна в МЕ-109, който се беше устремил към един вече осакатен В-17 над Страсбург. Лейтенант Алън Спенсър върна самолета си така деформиран от вражеските оръдия, че трябваше да бъде освободен от хватката му след тромаво приземяване от цял екип, въоръжен с оксижени. Спомни си думите му, когато отиде да го види в болницата. „Беше същият 109, който пилотираше Джим Парк“, долетя гласът му от белотата на болничното легло. „С черни змии, изрисувани от едната страна на корпуса.“ И аз си казах: „Днес, Ал, или ти, или той ще умре, със сигурност един от нас двамата няма да се върне у дома. Късметлията бях аз.“ След изписването си от болницата Алън Паркър доброволно участва в следващите битки на ескадрилата и не се завърна от първата си мисия, над Франция. Никой не чу гласа му в слушалките, нито видя самолетът му да се разбива. Той просто не се завърна. Макар и емблемата на 167-ма ескадрила да беше котка, пилотите нямаха девет живота. Дори не разполагаха с два.

Нетърпеливият да се изяви в мирно време е смел по време на война, си каза Райдър, гледайки разсеяно белегът от вътрешната страна на лявата си ръка, ръката, която натискаше лост за газта. Беше голям, светъл белег — следа, която може да бъде оставена само от куршум, изстрелян от трийсеткалиб-рова картечница „Месершмит“. Но нетърпението не е достатъчно. Ако искаме да изпълним задачите си през зимата, без да изгубим пилот, само плам и силно желание не са достатъчни. Трябва да имаме умения и опит. Умислен, той излезе да се поразходи навън под надвесеното облачно небе.

Дните летяха бързо за младши-лейтенант Джонатан Хейнц. Всички тези приказки за лоши метеорологични условия, както и съветите да бъде нащрек при мисия в Европа през зимата, бяха глупост, пълна глупост. През ноември времето беше ясно и имаше много слънце. Декември наближаваше, имаха само четири дни ниска облачност — дни, които пилотите използваха, за да работят върху тестовете, за боравене с уредите в самолета изготвени от офицерите. В ескадрилата въпросниците на майор Лангли се бяха превърнали в еталон; на всеки трети ден се попълваше нов въпросник от двайсет въпроса, в който се допускаше само един грешен отговор. Ако не вземеш теста, прекарваш още три часа над учебника край пистата, докато не се справиш с алтернативен тест, при който се допуска отново само един грешен отговор.

Хайнц натисна стартера на своя Thunderstreak, който затрепера от сътресението, на добрия старт и се насочи към пистата за излитане зад самолета на Боб Хендерсън. Това е начинът да разучиш уредите, мислеше си той. В началото всички прекараха тези три часа до пистата, при това неведнъж. Проклинаха деня, в който доброволно се бяха включили в 167-ма тактическа бойна ескадрила. След време му намериха чалъма и започнаха да отговарят вярно на все повече и повече въпроси. Вече това беше голяма рядкост — да стоиш там с наръчника и да преговаряш.

Когато Хайнц махна предпазната мрежа на двигателя преди излитането, изръмжаването на двигателя бе съпроводено от тъп, глух звук, но всички показатели на командното табло бяха нормални — такива звуци не са нещо необичайно при F-84. Странното бе друго — в момента, в който бе изцяло съсредоточен върху уредите и водещия формацията самолет, разклатил се силно на пълна газ и застопорени спирачки, Джонатан Хайнц забеляза сива персийска котка, която стоеше спокойно в края на пистата, на няколко стотици фута пред самолета му. Трябва да е съвсем глуха, помисли си той. Двигателят на самолета му, свързан с дебелия черен лост за дросела под лявата му ръкавица, пукаше, ревеше и изхвърляше синкав пламък през бляскавите стоманени перки на турбината, за да освободи тласък от 7 800 фунта.

Беше готов да тръгне и кимна на Хендерсън. Тогава, без никаква причина, той натисна бутона на микрофона с палеца на лявата си ръка, която беше върху лоста. „В края на пистата има котка“, каза той в микрофона, поставен в кислородната му маска. Настъпи тишина.

— Прието за котката — каза сериозно Хендерсън и Хайнц се почувства като глупак. Той видя дежурния офицер в неговата миниатюрна контролна кула от дясната страна на пистата. Защо казах тази ужасна глупост, мислеше си той. Няма да продумам повече по време на този полет. Дисциплина при предаване на радиоинформацията, Хайнц, дисциплина. Когато видя кимването на Хендерсън, скрит под белия си шлем, той отпусна спирачките, двата самолета набраха скорост и се издигнаха във въздуха.

Осем минути по-късно Хайнц говореше отново. „Сахара едно, виждам сигналната светлина, която показва прегряване в задната част на самолета, оборотите се колебаят с около 5 %. Мощността на двигателя е спаднала, а сигналът продължава да пре-мигва. Кажи ми дали от самолета излиза пушек.“ Какъв спокоен глас, си помисли. Говориш твърде много, но не изглеждаш уплашен. Вече имаш 60 часа в F-84, би трябвало да си спокоен. Успокой се сега и се опитай да не звучиш като малко дете. Ще завия обратно, ще хвърля външните резервоари, симулирайки схемата за летене при подпалване на самолета, и ще се приземя.

— Няма пушек, Сахара две. Какво става при теб сега? Говори спокойно, Хайнц.

— Оборотите се колебаят около същото ниво. Разходът на горивото и температурата след турбината продължават да се намаляват и увеличават заедно с тях. Изхвърлям резервоарите и се приземявам.

— Добре, Сахара две. Ще гледам за пушек, можеш да се свържеш с мен по радиото, когато пожелаеш. Бъди готов обаче да скочиш от птицата, ако се подпали.

— Разбрано. — Готов съм да скоча, каза си Хайнц. Само вдигам страничните облегалки на стола и натискам спусъка на катапулта. Мисля, че ще успея да приземя самолета невре-дим. Той чу, че Хендерсън обявява извънредна ситуация и докато бавно се спускаше, следвайки точно схема за кацане при такива обстоятелства, видя червените квадратни покриви на противопожарните коли, които напуснаха гаражите и бързаха да заемат своите места до рульожките. Той усещаше напрежението в двигателя при натискането на газта. Това щеше да бъде едно твърде рисковано приземяване. Ще хвърля резервоарите при финалния подход, преди да съм достигнал височина от 500 фута. Ще издигна носа нагоре и ще ги хвърля. По някакъв начин ще трябва да се справя от тази височина. Той отпусна дросела, за да даде на двигателя 58 % по обо-ротомера и тежкият самолет започна да се спуска по-бързо. Задкрилки надолу. Бих могъл да импровизирам. Спускам колесника. Минавам височината от 400 фута. Тъпият звук. Отново. И отново.

— Сахара, от соплото ти излиза много пушек.

Не разбираш ли? Това нещо ще експлодира заедно с мен, а аз съм прекалено ниско, за да скоча с парашут. Какво да правя сега? Той натисна копчето за изхвърляне на резервоарите и самолетът леко подскочи при освобождаването на 4000 фун-та гориво. Силно стържене се чу откъм двигателя зад него. Внезапно забеляза, че налягането на маслото е на нула.

Замръзнал двигател, Хайнц. Нямаш никакъв контрол над самолета. И сега какво, сега какво? Усещаше твърдия, неподвижен лост за управление под ръкавицата.

Дежурният офицер в кулата не знаеше за студения двигател. Той не знаеше, че Сахара две леко ще завие надясно и ще се удари в земята, преобръщайки се, или че Хайнц е безпомощен и неминуемо ще загине.

— Котката е в края на пистата — каза офицерът, с мекия отпускащ нервите хумор на човек, който знае, че опасността е преминала.

И тогава Хайнц внезапно се сети. Резервната хидравлична помпа, електрическата помпа! Самолетът му се наклони на височина от 100 фута. Ръката му премаза превключвателя на помпата за извънредни ситуации и лостът за управление внезапно оживя. Изравняване на крилете, вдигане на носа — нагоре, нагоре … меко кацане пред спасителния отряд. Отпускане на газта, отваряне на парашутите, спиране на горивото, изключване на батерията — куполът на парашута е отворен и Хайнц е готов да скочи от самолета.

Гигантските квадратни противопожарни камиони с рев се приближиха до него, пръскайки яркочервена светлина, докато той забавяше ход на трийсет възела, рулирайки по пистата. Самолетът му притихна и Хайнц успя да чуе шума от двигателите на камионите, които звучаха като мощни двигатели на борда на голям самолет, работещи на трета скорост. В момента, в който спря, той се освободи от капана на кабината, скочи на земята и застана зад камиона, чийто маркуч бълваше обилно бяла пяна върху безцветната алуминиева част на фюзелажа зад крилото.

Самолетът изглеждаше нещастен и окаян и очевидно не желаеше да бъде център на такова внимание. Но беше на земята, цял. Джонатан Хайнц беше жив и вече много известен. „Добре се справи, ас“, щяха да кажат пилотите, щяха да го разпитват как се е чувствал, какви мисли са се въртели в главата му, какво е направил и точно в кой момент, след това щяха да направят рутинно разследване на инцидента и нямаше да има друго заключение, освен „Отлично свършена работа, Хайнц“. Никой нямаше да допусне, че в продължение на няколко секунди той си мислеше, че върви към сигурна смърт, защото напълно бе забравил, като съвсем неопитен пилот, за резервната хидравлична помпа. Абсолютно беше забравил.. . и всъщност какво му напомни за нея? Какво привлече вниманието му към превключвателя с червен капак в последната възможна секунда, в която можеше да се спаси. Нищо. Просто се сети.

Хайнц продължи да мисли за това. Не, не беше така. Дежурният офицер ми каза, че вижда котката в края на пистата, и тогава аз си спомних за помпата. Да, беше странно. Бих искал да видя тази котка отблизо.

Той хвърли поглед към края на бялата писта. Но не видя котката. Дори офицерът с неговия бинокъл не би могъл да открие котка в края на пистата. По-късно ескадрилата щеше да го дразни без пощада, неспирно споменавайки малката животно, наблюдаващо самолетите, но в този момент, до пистата, а и из цялата база никой не можа да зърне сивата персийска котка.

Това се случи отново след по-малко от една седмица, с друг младши-лейтенат. Джак Уилис почти беше приключил своята първа тренировъчна военна мисия, след като бе направил щателна проверка на техническата изправност на F-84 преди излитане. Задачата бе изпълнена, но сега, когато трябваше да се приземи, го обзе тревога. Двайсет възела страничен вятър, откъде се взе? Когато излитахме, попътният вятър беше десет възела, а сега страничният е двайсет. Той навлезе, изравнявайки самолета, в отсечката между втория и третия завой по схемата за кацане.

— Кула, кажете пак скоростта на вятъра — обади се той.

— Прието — последното обяснение от контролната кула бе крайно излишно. Едва ли вятърът можеше да бъде по-неблагоприятен.

— Добре, номер две, да проследим страничния вятър — обади се майор Лангли. Орелът водач завива към базата, спуснат колесник, спирачки.

— Можете да кацате — отговориха от кулата.

Уилис протегна лявата си ръка и бутна лоста за спускане на колесника. Добре, добре, повтаряше си той, тук няма да има проблем. Просто ще задържа леко наклонено дясното крило, после ще стъпя на дясното колело и ще продължа със силно натиснат рул. Силно ще натисна рула.

Още не съм се отклонил от пистата и не възнамерявам днес да го правя. Той зави към пистата и натисна копчето на микрофона: „Орел две завива към базата…“ Индикаторът за десния основен колесник — зелената лампичка, която би трябвало да започне да свети, не се включваше. Левият основен колесник беше спуснат, както и този на носа. Десният колесник не помръдваше. Червената предупредителна светлина в прозрачната пластмасова ръкохватка на лоста за колесника примигваше и воят на предупредителната сирена, известяваща за неизправен механизъм, изпълни кабината. Той чу сигнала в слушалките, тъй като бе задържал копчето на микрофона. Диспечерите в кулата щяха да чуят в техните слушалки писукането на сигнала. Той отпусна палеца и след това отново натисна копчето за микрофона. „Орел две се спуска надолу. Проверка на механизма за приземяване“.

Особено е чувството, когато разбереш, че нещо не е наред със самолета. Приземяващият механизъм обикновено работи безотказно. Той изравни самолета на около сто фута над пистата и префуча покрай миниатюрната стъклена кула. Дежурният офицер от наземния контрол стоеше пред нея сред развълнуваната от вятъра есенна трева. Уилис за секунда го зърна, прелитайки покрай него. Офицерът не беше с бинокъл и след малко се оттегли. Самотен, F-84 се стрелна към далечния край на пистата, подминавайки Орел едно, който отдъхваше в безопасност на земята.

— Десният ти колесник не е спуснат — в слушалките му долетя равният глас на офицера в кулата.

— Прието. Ще раздвижа колесника. — Уилис беше доволен, че звучеше спокойно. Той бавно се издигна на 1 000 фута височина, вдигна колесника и го спусна отново. На таблото индикаторът за колесник продължаваше да мълчи, а предупредителната червена светлина в пластмасовата ръкохватка не угасваше. Имаше гориво за още 15 минути. Четири пъти Уилис вдигаше и спускаше колесника и четирите пъти получаваше предупреждение, че десният колесник е „опасен“. Той издърпа лоста за колесника около половин инч и след това силно го натисна надолу до нивото за „извънредна ситуация“. Чу се слабо щракване отдясно, но след това нищо не се промени. Вече се разтревожи. Нямаше време противопожарните коли да постелят килим от пяна върху пистата, ако се наложеше да кацне със заключен десен колесник. Ако се приземеше така на твърдата суха настилка при този вятър, обезателно щеше да се преметне встрани, щом крилото откъм липсващото колело докоснеше пистата. Скачането с парашут бе единствената алтернатива. Трябва сам да реша, сега. Едно внезапно хрумване: още едно ниско прелитане, може би колелото вече е спуснато.

— Все още не е — обади се дежурният офицер още преди Уилис да прелети покрай миниатюрната кула. Тревата силно се люлееше и изведнъж той зърна в края на алеята малка сива точка. Силно изненадан Уилис разбра, че това беше котката. Котката, която беше донесла късмет на Хайнц, помисли си той и без причина се усмихна под кислородната маска. Почувства се по-добре. И изведнъж му хрумна какво да направи.

— Кула, Орел две обявява аварийна ситуация. Ще направя още една обиколка; ще отскоча от левия колесник, за да разтърся и сваля десния.

— Разбираме, Орел Две, аварийна ситуация — отвърна кулата. Хората от кулата бяха загрижени как ще се справят със своята задача, която се свеждаше до даването на сигнал, с който да насочат спасителния отряд към червените камиони. Те свършиха своята работа и сега бяха само заинтересувани наблюдатели, които вече не можеха да помогнат.

Странно, Джак Уилис се чувстваше като нов човек — пилот, който беше безкрайно уверен в себе си. Отскокът от лявото колело при силен страничен вятър, идващ от дясно, е трик, който е запазена марка на пилоти с хиляди летателни часа. Уилис имаше малко над 400, от които 68 с този самолет.

Онези, които видяха следващия негов подход към земята, оцениха високо пилотските му умения — присъщи на професионален летец с дълъг опит. С наклонено ляво крило и неподвижен десен рул, с възможност да контролира само донякъде скоростта при приземяването втори лейтенант Джак Уилис подскочи със своя самолет, тежащ двайсет хиляди фунта, шест пъти на левия си главен колесник. При шестия подскок, десният колесник изведнъж увисна надолу и се закова на място. Третата зелена лампичка вече работеше.

Последвалото приземяване при страничен вятър вървеше гладко, самолетът леко докосна земята с десния си колесник, след това с левия и най-накрая с колелото на носа. Пълен ляв рул при рулирането, лява спирачка, машината забави своя ход и се опита да се насочи срещу вятъра. Опасността бе преминала. Хората от спасителния екип, облечени в техните обемисти бели азбестови костюми, бяха абсолютно излишни, съвсем не на място при това така нормално приземяване. Единствените думи на дежурния офицер бяха: „Добре свършена работа, Орел две“. А сивата персийска котка, която беше наблюдавала приземяването с, не съвсем котешки, някой би могъл да каже, дори професионален интерес, си беше отишла. 167-ма тактическа бойна ескадрила постепенно се превръщаше в истинска бойна единица.

Дойде зимата. Ниски облаци нахлуха откъм морето, за да се настанят трайно по върховете на хълмовете, които ограждаха военновъздушната база. Често валеше, зимата бавно се влачеше, дъждат премина в суграшица, а по-късно и в сняг. Пистите се заледиха, парашутите и умелото, внимателно използване на спирачките бяха абсолютно необходими, за да бъдат съхранени тежките самолети, приземяващи се на хлъзгавата настилка. Високата смарагдовозелена трева залиня и изгуби цвета си. Но бойната ескадрила не отменяше ученията си през зимата, по всяко време трябваше да се тренира и лети. Имаше произшествия, при които младите пилоти се сблъскваха с необичайни проблеми — с машините и с пилотирането при ниска облачност, но те бяха се упражнявали достатъчно дълго на земята, а и персийската котка неизменно стоеше нащрек в края на пистата — винаги, когато някой застрашен от евентуална катастрофа доближаваше земята. Тя вече беше известна сред пилотите просто като „котката“.

В един мразовит следобед, когато Уоли Якобс успя да се приземи след отказ на хидравличната система, без елерони и без въздушни спирачки при финалния подход, капитан Хенд-рик, който бе дежурен офицер през този ден, се опита да хване котката. Тя стоеше неподвижна там в края на настилката и гледаше към пистата, напълно погълната от приземяването на Якобс, който профуча покрай нея. Хендрик я издебна отзад и нежно я повдигна от земята. След като я докосна, тя се превърна в кълбо сива мълния, мигновено го одраска по бузата, стрелна се към земята и веднага изчезна във високата изсъхнала трева.

Пет секунди по-късно спирачките на самолета отказаха, той сви рязко извън пистата при седемдесет възела и навлезе в земята извън асфалта, която не бе напълно замръзнала. Подпората на предното колело веднага се отчупи. Самолетът се скри зад плътна завеса от разхвърчала се кал, направи завой, откъсвайки десния главен колесник и разцепвайки резервния резервоар, завъртя се в кръг и се плъзна назад около двеста фута. Якобс веднага изскочи от кабината, забравяйки да затвори дросела. След секунда самолетът избухна в пламъци. Гореше яростно, заедно с него бе унищожен и записът на този несравним с никой друг полет, след който пилотът оцеля.

Последвалото разследване установи, че лейтенант Якобс е направил грешка, допускайки самолета да излезе от пистата, и е проявявил небрежност, забравяйки да спре подаването на гориво, вследствие на което все още работещият двигател се възпламенява. Ако не беше допуснал това — пропуск, който може да направи само един твърде неопитен пилот, самолетът щеше да остане цял и отново щеше да лети.

Решението на командния състав не бе прието добре от момчетата в 167-ма ескадрила, но причината за унищожаването на самолета се дължеше на пилотска грешка. Хендрик спомена котката и заповед, не писмена, но официална, бе изпратена до състава на ескадрилата: Никой да не се приближава до котката. От този момент котката вече рядко се споменаваше.

От време на време обаче, когато някой млад лейтенант кацаше в лошо време, се чуваше следният въпрос, отправен към диспечерът: „Котката там ли е?“ Офицерът търсеше с поглед 1 сивата топка в края на пистата, хващаше микрофона и отговаряше: „Там е“. И самолетът се приземяваше.

Зимата бавно се влачеше. Младите пилоти придобиха опит I и с напредването на времето виждаха все no-рядко и по-рядко ’ сивото кълбо в края на пистата. Норм Томпсън приземи самолет със заледено предно стъкло и купол на парашута. Котката не беше в края на пистата, но Томпсън бе твърде опитен пилот. Той кацна като слепец, отказа се от парашута, и спря машината без риск за себе си и за нея. Джак Уилис, сега със сто и трийсет летателни часа в F-84, се върна от полет със силно повреден самолет след поредица от отскоци при скоростно придвижване по нов участък от писта, в който настилката бе положена върху твърда скала. Той се приземи гладко, въпреки че котката не беше забелязана на обичайното й място.

Последния път, когато тя се появи, беше през месец март. Отново Якобс трябваше да се приземи. Той се обади, че налягането на маслото спада. Щеше да се опита да стигне до полето. Пределната височина бе високо над него — 3 000 фута.

Майор Роберт Райдър бързо отиде с колата си до дежурния офицер от наземния контрол, сигнализирайки за аварийната ситуация, която скоро щеше да го връхлети. Едва ли ще видя Якобс жив, мислеше си той. Затвори стъклената врата зад гърба си, когато чу въпроса на пилота: „Котката там ли е?“

Райдър се протегна за бинокъла и се взря в края на пистата. Персийската котка кротко чакаше там. „Котката е там“, командирът на ескадрилата предаде информацията съвсем сериозно на дежурния офицер и той съвсем сериозно я предаде на Якобс.

— Налягане на маслото — нула — каза сухо пилотът. След това: „Двигателят е замръзнал, лостът е неподвижен. Ще се опитам да задействам резервната хидравлична помпа“. След миг продължи: „Не, няма. Ще се измъкна“. Той зави към гъстата гора на запад и катапултира. Две минути по-късно лежеше проснат в замръзналата кал на разораното поле, а парашутът му бавно се спускаше като уморена бяла пеперуда. Всичко свърши така бързо.

По-късно разследващата случая комисия откри, че самолетът се е ударил в земята с две неработещи хидравлични системи. Резервната хидравлична система е отказала преди сблъсъка и машината се е разбила в земята със замръзнал лост за управление. Якобс бе специално поздравен за взетото решение да не опитва приземяване на един неуправляем самолет.

Но това се разбра по-късно. Когато парашутът на Якобс се скри зад ниския хълм, Райдър насочи бинокъла си към котката, която изведнъж се изправи и грациозно се протегна, забивайки нокти в замръзналата земя. Тогава той забеляза, че тялото на котката не беше излята перфектна скулптура. От лявата й страна — от ребрата до рамото, преминаваше широк светъл белег, който след спъването на тялото гъстата сива козина не можеше да скрие. Тя грациозно извърна глава и кех-либареножълтите й очи се втренчиха в командира на 167-ма тактическа бойна ескадрила.

Котката примигна веднъж, бавно, бихме могли да кажем че бе смутена, обърна се и се отдалечи във високата трева, за последен път.