Ричард Бах
Небето винаги е там (24)

Кула 0400

Затворих вратата зад мен точно когато часовникът, разположен до прожектора, изтиктака 0300. В кулата беше тъмно, разбира се, но това беше мрак, различен от този, от който идвах. — тъмнината, която можеше да бъде използвана за всякаква цел; изпълнение на таен план, извършване на престъпление или започване на война.

Мракът в това орлово гнездо, направено от стъкло и стомана, беше изпълнен с трептенията на всички предмети, които докосваше — уреди и прибори със строго специализирана функция; часовникът, леко пращящите радиопредаватели, разположени по протежение на ниската стена, тихото, неспирно движение на бледозелената линия, показваща обхвата на радара. Това беше тъмнината, която загръщаше със своя плащ света на хората, които летяха. Тя не криеше заплаха, не беше там, за да сваля самолети и да създава затруднения при летенето. Тя бе една обикновена реалност, просмукана от делова атмосфера, от конкретни дейности, които протичаха в момента. На няколко фута над главата ми радарът неспирно бръмчеше, извършвайки неуморно своята работа — той не водеше битка с този мрак, само прецизно определяше полето за приземяване на черната карта.

Двамата диспечери в кулата, които дежуряха през нощта, ме очакваха и протегнаха ръце иззад оранжевите пламъчета на техните цигари.

— Какво те доведе тук в този час? — шепнешком попита единият от тях.

По време на тази смяна винаги се говореше тихо, сякаш будните внимаваха да не събудят града, който спеше там зад нас.

— Винаги съм се чудил как изглежда кулата отвътре — отвърнах.

Другият мъж се засмя, отново тихо.

— Е, вече знаеш — каза той. — Минутата, която измина, откакто си тук, е много добър пример за това, което се случва по време на смяната. Микрофоните леко пропукваха, „оръдието“ на прожектора висеше неподвижно, а бледата линия на радара неспирно, неуморно се движеше в кръг. Летището бе замряло в очакване. В този момент някъде далеч в звездното небе голям пътнически самолет упорито си пробиваше път напред, а дългият му нос от алуминий сочеше точно в полето, охранявано от тази кула. Все още окото на надзъртащия в далечината радар не беше уловило никакъв образ, но старшият офицер питаше за атмосферните условия на летището и търсеше припряно нещо в своето куфарче. Двигателите на самолета ревяха неспирно сред мрака навън и стрелката, сочеща количеството на маслото, беше паднала надолу, потвърждавайки голямата дължина на полета.

В кулата обаче бе тихо и спокойно. Сините звезди — светлинките, опасващи рульожките, трептяха в ясно открояващи се, неизменни съзвездия, и очакваха да насочат всеки пилот, който щеше да рулира в този час.

Ярка светлина внезапно проблесна на площадката за леки самолети и изрисува малко, жълто око върху настилката със своя къс сноп от лъчи. Докато го наблюдавах, окото подскочи върху кокетния корпус на Bonanza, намери вратата и се изгуби в кабината. След малко то се появи отново — за миг зърнах силуета на пилота, който задържа върху себе си светлината, докато излизаше от кабината.

Диспечерите в кулата продължаваха тихо да разговарят за местата, на които са били и за нещата, които са видели. А аз, очарован, наблюдавах лутащата се ярка светлина. Къде отиваше пилотът? Защо бе тръгнал толкова рано на път, часове преди да се зазори? Дали е оттук и си отива вкъщи, или бе напуснал родния си град?

Малкият кръг от жълта светлина се задържа върху възлите за окачване на елерона, разплиска се надолу по предния ръб на дясното крило и изчезна под него в нишата на колесника. Изведнъж се появи върху обтекателя и търпеливо изчака, докато капаците му се отвориха наполовина. Подскочи нетърпеливо към двигателя, провери изолаторите на свещите и нивото на маслото; за момент се заскита около оребрените цилиндри и затрептя върху изпъкнала част на двигателя. Обтекателят се върна надолу и капаците се затвориха. Изведнъж светлината стана по-ярка, примъкна се върху витлото и го издължи, след това се изгуби, прескачайки за миг от другата страна на самолета. Върна се, отново заигра върху фюзелажа и се хлъзна към кабината.

Пистата беше също толкова тъмна, колкото и преди, когато дойдох, но сега в мрачната стоеше един мъж, който подготвяше самолета си за полет. Задържах бинокъла върху кабината, излъчваща приглушена, мека светлина; след минута проблеснаха навигационните светлини в червено и зелено и определиха посоката на движение на самолета. Внезапно тишината в орловото гнездо беше нарушена.

— Кула, Bonanza четири седем три пет Браво, намиращ се на страничната площадка, се придвижва към пистата за излитане.

Гласът секна така внезапно, както беше разкъсал тишината. В нашия висок стъклен куб равният, професионално шлифован глас на диспечери отговори така, сякаш това бе хилядното, а не първото обаждане по време на смяната му.

Единична ярка бяла светлина разсече тъмнината на площадката, в нейния кръг настилката разкри истинския цвят на ивиците по снагата си. Светлината бързо се пренесе върху сините съзвездия край пистите и се приюти в края на дългите редици от светли бели огънчета в края на пистата. За миг се закова при тях, но след това бързо се измъкна. Дори с бинокъла беше трудно да видя мъждукащите светлинки в сумрака на кабината; единственото доказателство за наличието на източения самолетен корпус беше пълзящото напред кратко прекъсване на изрядната редица от обточилите пистата сини светлини.

След минута въздухът в кулата отново се разлюля от гласа по VHF високоговорителя.

— Кула, три пет Браво, разрешете излитане! Диспечерът се пресегна към микрофона:

— Ще се опитам да те вместя в графика, три пет Браво, чисто е за излитане, слаб вятър, няма трафик.

— Прието, кула, три пет Браво се насочва към пистата за излитане.

Докато той говореше, тъмната завеса пред светлините на самолета отстъпи назад — това бе единственото раздвижване в притихналото поле. След петнадесет секунди сигналните лампички из летището заблестяха както преди и пронизващият мрака зелен навигационен лъч достигна хоризонта.

— Красива нощ — проехтя замисленият глас на пилота във високоговорителя. Летището отново притихна.

Това бяха последните думи, които чухме от три пет Браво, светлините му постепенно изтъняха и се изгубиха в нощта. Никога няма да разбера къде е неговият дом, нито кой беше той и къде отиваше в тази нощ. Но с последното си обаждане до кулата, записано на магнетофона, пилотът на Bonanza намекна, че летците се отличават от всички останали хора.

Те споделят едно уникалното преживяване — летенето в самота; ако умеят да се развълнуват от красотата на небето, е невъзможно някога да станат врагове. Споделеното е толкова много, че могат да бъдат близки като братя.

Летището отново притихна в търпеливо очакване на следващия самолет.

Какво братство би могло да бъде това, общност на всички хора, които летят в небето!

— Самолет на Луфтханза идва насам — каза диспечерът, посочвайки малкия диск, навлязъл в обхвата на радара.

Самолетът беше едно неясно елипсовидно петно, широко четвърт инч, което бавно се придвижваше от ъгъла към центъра на екрана. То оставяше призрачна лъчиста следа и приличаше на мъничка комета, която се бе насочила към нашата кула.

Когато хвърлихме поглед навън през стъклените стени на кулата и кристално чистия нощен въздух, видяхме само безкраен океан от тъмнина, несмущаван от нито една светлина. Кометата наближи центъра на екрана, стрелката на минутите върху часовника с много цифри пристъпи напред, но все още единствените светлинки в небето бяха звездите.

Тогава изведнъж съзряхме червената навитационна светлина на самолета проблясвала в далечината; старши офицерът натисна бутона на микрофона:

— Кула, Луфтханза Делта Чарли Чарли Хотел, насочваме се петнайсет мили на изток, за да се приземим.

Думите му долитаха спокойни и ясно отчетливи, а Луфтханза бе произнесено „Луууфтханза“.

За миг ми хрумна, че той би могъл да каже: „Deutsche Lufthansa für Landung, fünfzehn Meilen zum Osten^[1]“ и да бъде също част от това братство.

Какво би станало, ако всеки пилот разбираше своята принадлежност към тази общност? Какво би било, ако Владимир Телянин, качващ се по стълбичката на своя Миг-21, знаеше това, така също и Дъглас Кентън в своя Метеор, Ерхарт Менцел, спечелил железен кръст със своя Старфайтер и Ро Кум Ну, затягащ раменните ремъци на своя Як-23.

С плавен завой Луфтханза се насочи към глисадния маяк на системата за приземяване по инструменти и ярките му светлини блеснаха, търсещи пистата.

Какво би станало, ако принадлежащите към това братство откажеха да се бият помежду си?

Самолетът се приближи до терминала и до кулата достигна воят на четирите му двигателя, който разкъса тишината.

Радиопредавателите тихо пращяха, небето отново опустя, а зелената светлина на радара се примири с факта, че сме сами сред пустинята от мрак. Когато стрелките на часовника до прожектора докоснаха цифрата 0400, аз благодарих на диспечерите от кулата, сбогувах се с тях, стъпих на металната решетка и слязох по стълбите. Отново усетих разликата в тъмнината, който ме обгръщаше сега. Над мен, над полето, приютило спящите самолети — един лек американски самолет и един немски лайнер, бързо прелиташе дългият лъч на фара. Братя. Моите кожени подметки пееха, когато стъпвах по металните стъпала. В тази нощ, в глухия мрак, ти си мислиш за смешни неща.

Какво би било, ако те всички знаеха това?