Ричард Бах
Небето винаги е там (43)

Един сън

Това беше най-необичайното сборище на пилоти, което някога бях виждал. Всичко бе твърде странно, като в сън. Атлазено небе, не съвсем реално, с пръснати тук-там сребристи пухкави облаци (не бяха много и не скриваха лимоненожълтото слънце), кадифено мека, свежозелена трева, бяла, твърда като слонова кост настилка на пистата. В близост се издигаше гора от снажни дървета, разперили широк чадър над хората, наблюдаващи полетите. Сандвичи. Студена лимонада.

Самолетите, около двайсет, бях пръснати из леко полегатата поляна — някои от тях почиваха под сянката на дърветата. Повечето бяха двуместни горноплощници.

Седях там под крилото на моя Къб и се наслаждавах на тази чудесна гледка. Докато следях с поглед финалния подход на една Чесна, която се приземяваше, мъжът изникна до мен. Той също задържа погледа си върху кацащия самолет и каза:

— Имате хубав самолет. Ще участвате ли в Теста?

Като всеки летец, който счита себе си за един от най-добрите авиатори, винаги имах готовност да участвам в състезания, каквото вероятно бе и въпросният Тест, макар и никога преди да не бях срещал тази дума с такава употреба.

— Разбира се — отвърнах.

— Радвам се, че е така — каза мъжът и записа номера на моя самолет в своите бумаги. Не попита за името ми.

— Това двигател от 65 конски сили ли е? — попита той.

— Осемдесет и пет.

— Височина, на която се намира витлото? Това вече бе странен въпрос.

— Височина на витлото? Но защо ви е необходимо…? Седем фута, предполагам.

Той поклати глава и извади своя метър ролетка.

— Какво да прави човек с такива пилоти, които са дошли да участват в Теста, а даже не знаят на каква височина е витлото им?

Той отиде до носа на самолета.

— Имате ли нещо против?

— Не, съвсем не. Бих искал да узная.

Метърът простена в ръцете му, след като той внимателно го разтегна от земята до върха на витлото.

— Девет фута, четири и четвърт — съобщи той, записвайки цифрите. — А сега трябва да разберем вашия показател.

— Показател?

— Съотношението между натоварването на крилете и пропорцията между теглото на самолета и неговата мощност. Кажете ми, това първият Тест ли е, в който участвате?

Изглеждаше изненадан.

— Тест, при който се отчита височината на витлото и показателя на машината, трябва да призная, да.

— О, съжалявам! Добре дошли! Радвам се, че ще участвате. Той отгърна страница от своята папка.

— Да видим. Reed Clip Wing Cub, осемдесет и пет конски… ето тук. Натоварване на крилете — 8,5, пропорция между теглото и мощността — 14,3, вашият показател е 1,7.

Отбеляза това на листа хартия.

— Не се тревожете за това — каза той и се усмихна. — Първо е Вклиняването. Започваме след един час.

Той ми подаде тънка брошура и се запъти със своята папка към белия Taylorcraft, паркиран срещу мен до проснато на тревата одеяло и кошница за пикник.

Боршурата напомняше на красиво оформена, елегантна покана за вечеря, на корицата й с тъмносиньо мастило бе изписано:

ТЕСТ

ЗА ПИЛОТИ

14 октомври, 1972

Вече бях скептично настроен. Не обичах подобни срещи на пилоти да бъдат толкова добре организирани.

„За тези, които не обичат да участват в състезания по майсторско пилотиране, които са така добре организирани“, казваше тя още на първата си страница, „могат да видят на страница 19 списък от традиционни сборища на пилоти, които се провеждат в околността. Тази среща тук е замислена за онези пилоти, които смятат, че са сред най-добрите летци в света. Тестът ще покаже дали това е така“.

Имаше кратко представяне на историята на това събитие, информация за журито, след което се изреждаха необичайните изпитания, на които щяха да бъдат подложени пилотите. В брошурата се изтъкваше, че повечето пилоти не биха се справили добре, ако не са се упражнявали.

Преглътнах това. Наистина смятах, че съм един от най-добрите пилоти, но съществуваха достатъчно причини, поради които нямах достатъчно време за упражнения по майсторско пилотиране. В крайна сметка човек трябва да печели пари за препитание.

В края на въведението имаше коментар, който вероятно авторите на брошурата смятаха за забавен. „Извиненията за недобро представяне ще бъдат изслушвани с разбиране, но няма да повлияят върху резултатите от Теста.“ Примирих се и с това и обърнах страницата.

ВКЛИКЯВАНЕ

Проверява: контролирането на височината на летене. Това изпитание представлява тунел от прегради, направени от ленти, разположени в редици напречно на осевата линия на пистата. Най-високата лента е опъната на височина от 15 фута, всяка следваща е с три фута по-ниска и се издига на всеки десет фута от разстоянието — така се оформя клиновиден тунел, дълъг 240 фута, като най-ниската лента е на височина, равна на височината на витлото на съответния самолет, плюс още два инча…

След това текстът на брошурата детайлно описваше в какви случаи участникът може да бъде дисквалифицирай — ако докосне пистата с колела, ако се отклони от осевата линия; изрично се споменаваше, че втори опити не се допускат. Всеки пилот, който свалеше повече от четири ленти, трябваше да осигури буренце с ледена лимонада за екипа, подготвил пистата с препятствия. Последното бе добавено някак между другото, явно бе шега, превърнала се в неизменна част от състезанието — „размерът“ на исканата „зглоба“ никъде не бе споменат.

За части от секундата челото ми плувна в пот — за миг си представих този капан от ленти, който лети срещу мен; когато си спомних, че това е първото изпитание, номер, с който пилотите загряват и се забавляват, усетих ледена студенина, сякаш лицето ми бе докоснато от смъртта. Височината на витлото плюс два инча.

Набързо прегледах брошурата — тъй като самоуважението ми зависеше до голяма степен от умението да пилотирам добре, започнах да усещам горещи вълни, които се разляха по цялото ми тялото. Огънят и смразяващият студ се редуваха, ставаше все по-лошо и по-лошо.

Единственото подобно събитие, на което бях присъствал до този момент, бе състезание със стари самолети при ниска скорост на летене, което се проведе в Уотсънвил, Калифорния. В него пилотът, който успееше най-бавно да премине между две колчета, поставени от двете страни на осевата линия на пистата — време, отнесено към съответния показател на самолета, печелеше състезанието. Пилотът не само трябваше да владее бавното летене, той трябваше да го демонстрира при ограничено пространство…

Ако това предизвикателство бе само едно стимулиращо начало, то тогава останалата част на Теста би трябвало да бъде истинска катастрофа.

Предвиждаше се слалом — най-бързият пилот щеше да бъде определен чрез бясно криволичещо трасе, дълго една миля, чиито завои бяха маркирани с гигантски балони, завързани за земята.

Късата писта, предвидена за следващото изпитание, свършваше с косо издигаща се платформа, направена от шпертплат и висока шест инча. Всеки пилот сам избираше разстоянието, от което щеше да се засили към платформата, излитайки с опашно колело на земята (или с повдигнато нагоре колело на носа, казваше листовката… от състазаващите се самолети имаше шест с колело на носа). Ако самолетът излетеше, преди да я достигне или колелото му докоснеше земята, след като я е преминал, той не можеше да продължи състезанието.

Проверяваше се и умението за приземяване на точно определено пространство при изключен двигател, като витлото трябваше да спре да се върти на фиксирана височина от 1000 фута и да остане неподвижно до момента на кацането отвъд поставената четирифутова преграда.

След това още едно състезание при неподвижен лост за управление: всеки самолет излита с гориво за десетминутен полет — победителят е този, който издържи най-много време във въздуха.

Следваше още един слалом, при който пилотът трябваше да взима завоите около препятствията от балони и ленти на разстояние по-малко от дължината на крилете му, минавайки над червените ленти и гмуркайки се под сините; редуваха се резки завои, стръмни издигания и спускания.

Имаше въздушна акробатика, летене във формация, дори състезание за скоростно рулиране. Тук нямаше място за хора, които не познават машините си, или пък за самонадеяни летци, които само говореха за своите умения във въздуха. За част от секундата ме порази глупавата мисъл, че може би и аз съм един от тях, но в този момент блесна ярка зелена светлина и главният съдия заговори спокойно във високоговорителя: „Който желае, може да запали двигателите си и да участва в първото състезание“.

Белият Taylorcraft срещу мен изведнъж оживя, а пилотът му махна весело на привлекателната млада жена, която стоеше до одеялото под дървото. Изобщо не изглеждаше уплашен от тунела с ленти. Не трябваше да изглежда уплашен. Излетя в малкия си самолет, направи първия завой с лекотата на плувец, който се обръща в края на коридора и елегантно се гмурна в тунела. За няколко секунди самолетът бе погълнат от проблясващите ленти, но бързо се освободи от тях, а те силно заплющяха след него, без нито една от тях да бе разскъсана. Гърлото ми пресъхна.

Следващият самолет, Егсоире, се отлепи от земята, зави и мързеливо се доближи до тунела, за да повтори същото гмуркане. Лентите дори не се разклатиха.

Запалих двигателя, след като и Чесна 140 с лекота премина през капана от ленти. Вече си мислех, че всичко това вероятно е далеч по-лесно, отколкото изглежда. В крайна сметка пилотирах самолети от доста време…

Оранжадата, в буренце, леденостудена, бе закупена на зашеметяващата цена от 21,75 долара. Лентите не успяха да докоснат дори обтекателя на двигателя. Те бяха разрязани от перките на цилиндъра на множество тесни ивички, които изригнаха като фонтан във въздуха.

Когато приключих това състезание, реших, че човек би могъл да се упражнява за този номер, ако опъне една-единствена лента на поляната пред дома си. Той трябва да прелита под нея, докато стане достатъчно добър, и след това по малко да намалява височината й. Останалите ленти бяха поставени само за камуфлаж, те бяха изпитание за хладнокръвието на пилотите. Ако човек забравеше всичко останало и се съсредоточеше върху най-ниско опъната лента, всички предишни препятствия можеха да бъдат преминати с лекота. Но това, което изпитваш, когато се втурваш към тази копринена мантия (в последния момент трябва леко да съм отскочил при порив на вятъра, никой друг нямаше този лош късмет), е един истински кошмар. Мисля, че леко свих, когато ги ударих, и силно изкрещях.

Състезанието продължи веднага след моя неуспех, сякаш нямаше нищо необичайно в това някой като мен да участва в подобно изпитание. В крайна сметка бе важно да се разбере кои наистина са добрите пилоти и кои не са толкова добри. Всякакви коментари, незасягащи този въпрос, бяха излишни, макар и вероятно да са забавни за зрителите.

Само с няколко изключения (състезанието за ниско летене с маршрут от десет мили), изпълненията бяха в рамките на аеродрума, пред очите на зрителите, които с листовки в ръце следяха изявите на асовете и онези, които ставаха за смях.

Състезанието не създаваше усещане за трескавост и забързаност. Напротив, събитията се изнизваха мудно, а между отделните стартове пилотите имаха време да побъбрят със сандвич и чипс в ръка за току-що преминалия тест и за онова, което предстоеше.

Моята награда беше потвърждението на старата максима, че който знае най-малко, той научава най-много. За мен бе удоволствие да стоя мълчалив встрани и да слушам човек, който току-що е доказал в полет, че знае за какво говори.

Пилотът на Erscoupe, например. Този малък самолет, подценяван преди състезанието, в неговите ръце се носеше във въздуха с устрема на газела, която препуска сред просторна зелена поляна.

— Това не е всичко, на което е способен този самолет — каза той след своето изпълнение. — Трябва ти известно време, за да го опознаеш, започваш да се грижиш за него и откриваш, че е способен на един или два сложни номера, ако го оставиш да ги направи.

Точно този самолет спечели състезанието Обратен завой… номер, при който пилотите се засилват срещу стена от крепи-рана хартия, в последния момент отскачат нагоре, завъртайки се около оста на крилете и отлитат в обратна посока. Бях готов да се обзаложа, че Erscoupe никога не би могъл да направи това.

Въпреки трудните изпълнения, победителите не получиха трофеи в края на състезанието и не бяха шумно прокламирани. Очевидно най-важно за пилотите бе сравнението между показаната и уменията, към които те се стремяха. За някои наградата бе знанието, че трябва да се оценяват по-високо.

Запечатан плик беше връчен на всеки участник. Летците разсеяно го мушкаха в джоба си, за да го отворят след като всичко приключи. Можеха да разберат каква е оценката за качеството на тяхното пилотиране в сравнение с това на другите летци. Аз, например, не сметнах за необходимо да отворя моя плик.

Не очаквайте от мен да се впусна в подробно описание на моето представяне, тъй като, както разбирате, тази история не се занимава с моите пилотски умения — тя е посветена_на това странно състезание и на всички онези пилоти, които вече бяха станали достатъчно добри.

Не съм убеден, че всичко това не е било сън, един твърде ярък, жив, ослепителен сън. Може би бих летял далеч по-добре във всички стартове на състезанието, ако те наистина се бяха състояли, отколкото в този самоунищожителен Фройдистки сън, роден вероятно поради лекия отскок в иначе перфектното приземяване на Къба.

Едва ли всичко това се с случило наистина. Няма такова място — аеродрум, при който моравата се спуска под наклон към пистите, а летците могат да рулират под сянката на дърветата. Не съществуват такова небе и такава трева. И най-вече няма такива пилоти, като този, летял с Taylorcraft или с Чесна 140, или като онзи непринуден, приветлив мъж с посребрени коси, който направляваше своя Erscoupe в Слалома, без дори да досегне някое от препятствията, само надипляйки една от копринените ленти.

Не съм толкова лош пилот, че да разкъсам някоя от лентите. Нека ви разкажа за времето, в което летях с един Skyhawk. Това е друга история. Не като този глупав сън, който не означава нищо и няма никакви допирни точки с реалността. Ако някога се срещнем и вие пожелаете да добиете по-точна представа що за пилот съм, разпитайте ме за онзи период, през който пилотирах Skyhawk — по време на един от полетите двигателят изключи на височина от 10 000 фута и единственото място, удобно за приземяване, бе една малка, твърде малка ливада сред дърветата. Дали бях уплашен? Съвсем не, защото познавах добре машината си. Това приземяване щеше да беше детска игра, въпреки че цялото предно стъкло бе омазано с масло…

Попитайте ме някой път за този ден, в който бяхме заедно със Skyhawk. С удоволствие ще ви разкажа тази история.