Ричард Бах
Небето винаги е там (15)

Удоволствието от тяхната компания

— Ще трябва да натиснеш този малък месингов плунжер. напълни карбуратора, преди да стартираш двигателя.

Беше първият месец на лятото, една минута след изгрев слънце. Стояхме в края на 16-акрова ливада, на около миля северно от Феликстоу на Ипсуич роуд. Самолетът на Дейвид Гарнет, Джипси Мот, току-що беше изведен от хангара, крилата му бяха разгънати и заключени, а опашното колело бе скрито в тъмната трева. Първите птици се събудиха — като че ли бяха чучулиги. Нямаше вятър.

Натиснах плунжера — неговото слабо метално поскърцва-не бе единственият звук досега, сътворен от човека. След малко от двигателя започна да капе бензин, който изчезна в тъмната трева.

— Можеш да седнеш в задната кабина, ако искаш. Ще се поразходя малко със самолета — каза той. — Внимавай с компаса. Вече два пъти го чупя. Поправих го вкъщи, но ако не съм се справил добре, ще го хвърля и ще си купя по-хубав. Застопорен е.

Стоеше до витлото в своя пилотски костюм от туид и не бързаше да се качи в самолета — просто се наслаждаваше на утрото.

— Наистина ли имаш прекъсвачи на тази машина, Дейвид? Чуствах се като глупак. Предполагаше се, че съм опитен пилот, а дори не можех да намеря магнитноелектрическия прекъсвач.

— О, да. Извинявай, че не ти казах. Извън кабината, до предното стъкло. Включва се нагоре.

— Значи е изключен.

Той завъртя витлото няколко пъти, спокойно и безстрастно, сякаш го бе правил хиляди пъти и все още това му харесваше. Беше се научил да лети сравнително късно и му трябваха 28 летателни часа с инструктор, преди да излезе сам с Мот в небето. Той не се перчеше и никога не се оправдаваше с това. Едно от най-добрите му качества беше способността да преценява реалистично заобикалящия го свят и самия себе си, в резултат на което беше щастлив човек.

— Включи го — извика той.

Преместих лостчето на прекъсвача нагоре.

— Добре. Вече си топъл.

— Моля?

— Включих го.

Той завъртя витлото бързо с една ръка, с отиграно движение на китката и двигателят веднага запали. След кратко тихо ръмжене, той се съвзе и се установи на тихите 400 оборота, издавайки шума на малка моторна лодка, която си почива в ранна утрин във водите на кристалносиньо езеро.

Гарнет се покатери твърде тромаво до предната кабина, закопча кожения си шлем и нагласи пилотските си очила „Мейровиц“ с които много се гордееше, — те наистина бяха първокласни очила. Когато не лети, шлемът и очилата му висят окачени над камината му у дома.

Изчаках двигателят да загрее няколко минути и дадох газ, самолетът изскърца и се заклатушка. Прекосявайки полето, ние започнахме едно дълго пътуване. Мот нямаше спирачки, така че бързо проверих магнетата и с пълна мощ се издигнахме във въздуха. Беше като в онези впечатляващи кадри от филмите, в които за постигане на по-добър ефект картината тече в черногбяло и изведнъж избухва в различни цветове. Докато набирахме скорост по затревената писта, слънцето вече се бе издигнало я пръскаше светлината си из цяла Англия, дърветата и ливадите бяха в необичайно наситен зелен цвят, а лентите на шосетата се обагриха в топъл златист цвят.

Поиграх си малко със самолета, направих осем лениви и един рязък завой, издигнах се на височина от хиляда фута и бързо се спуснах надолу към морското равнище под крайбрежните шиш, избягвайки чайките по пътя си.

Мъглата се спусна час по-късно и облаците я притиснаха ниско до земята, така че ние се издигахме нагоре загърнати в сива пелена, запазвайки скорост между 60 и 70, устремени към слънцето. Изплувахме над върха на облаците на височина от 3000 фута, „… над равнината от илюзии“, както казваше Дейвид, Слънцето блестеше ослепително и нашари самолета с тъмни ивици — сенки на подпори и жици. Бяхме сами — заедно само с облаците и мислите си. Едийствено внезапното пробягване на зелен триъгълник под нас ни припомняше, че земята все още съществува, някъде там.

Накрая изключих двигателя, за да повторя полета, за който той ми бе разказвал: „…да, имаше хангари и аеродрум… (бяха там, на разстояние от две мили се виждаше нашата ливада)… Направих плъзгане на крило, но рязко отскочих и се преобърнах отново.. .(така направих и аз — бяхме все още на 200 фута височина, когато прелетяхме над оградата).. .Този път опитът ми беше успешен и кацането беше фантастично и меко. Бях на земята, но тя бе призрачна и нереална — един затвор от мъгла и приглушена слънчева светлина. Реалността беше останала далеч над мен…“

Бях летял много пъти с този мъж, който говореше тихо и спокойно. В онези дни, в които приятелите ми наброяваха число, не по-голямо от пръстите на едната ми ръка, той бе един от тях — мой истински приятел. Ние обичахме едни и същи неща: небето, вятъра, слънцето; когато летиш с човек, който цени високо онова, което ти боготвориш, можеш да кажеш, че той е твой приятел. Никой друг в този Мот, ако е отегчен от небето, не би могъл да бъде мой приятел. Ето биз-несеменът, например, който седи дванайсет реда пред мен в самолет 707, макар да сме летели заедно с него хиляди пъти.

В известен смисъл познавах Гарнет дори по-добре от неговата собствена съпруга, тъй като тя никога не можа да разбере защо той пропилява часове наред в това шумно, брулено от вятъра приспособление за летене, което пръска машинно масло в лицето ти. Аз разбирах защо.

Но най-любопитното нещо в моето приятелство с Дейвид бе фактът, че макар да бяхме летели много пъти заедно и да го познавах добре, аз нямах представа как изглежда и дори дали все още е жив. Тъй като Дейвид Гарнет бе не само пилот, но и писател и разговорите, които бяхме водили, и местата, над които прелитахме заедно, съществуваха само между смачканите корици на книгата му Заек в небето, публикувана в Лондон през 1932 г.

Начинът да опознаеш един писател не е във възможната среща с него, а в запознаването с неговите книги. Само в книгата той може да бъде максимално неподправен, открит и честен — няма значение какво говори в един изискан елитен кръг, угаждайки на обичайните условности. Можем да открием какъв човек е единствено в написаните страници.

Дейвид Гарнет пише, че след като прелетял 28 часа с инструктор и събрал 36 учебни часа, единственото нещо, което направил след първия си самостоятелен полет с Мот, било да слезе от кабината, да се усмихне и да се запише отново да лети. Това е всичко, което щяхме да разберем, ако го бяхме наблюдавали през онзи следобед в края на юли 1931 година на аеродрума „Маршал“.

Но дали наистина е останал толкова равнодушен след първото си солово летене. Ще трябва да напуснем летището, за да узнаем това.

„На половината път към къщи, аз се обърнах към самия себе си с глас, криещ презрение — нещо, което всъщност често ми се случваше.

— Ще летиш ли отново сам? — Да.

— Ще летиш сам? — Да!

— Отново ще летиш сам? — ДА!“

Това звучи ли ви познато? Когато се учеше да летиш и шофираше към къщи след поредното учебно летене, спомняш ли си онова снизходително съжаление, което изпитваше към другите шофьори, залепени за техните малки коли и техните малки магистрали. „Колко от вас току-що са слезли от самолет? Колко от вас преди малко са успели да надзърнат отвъд хоризонта и само преди десет минути са спечелили битката с обезумелия насрещен вятър, препускащ по тясната писта? Казвате, нито един от вас. Горките вие…А A3 ГО НАПРАВИХ“ и опъвайки назад кормилото на колата, почти можеш да почувстваш как тя олеква върху своите колела.

Ако си спомняте това време, то Дейвид Гарнет е ваш приятел — срещата ви с него в някоя антикварна книжарница ще ви струва около долар и нещо.

Хиляди томове са посветени на авиацията, но сред техните автори ние не откриваме автоматично хиляди нови необикновени истински приятели. Запомняме само онзи рядко срещан писател, който не само регистрира факти и събития от живота си, а оживява в книгата си, давайки й много от себе си, търсейки смисъла на нещата. Авторите, които пишат за летенето и пилотират самолети, обикновено можете да намерите един до друг на някоя усамотена лавица, в някой ъгъл на книжарницата.

Има безброй книги за авиацията от Втората световна война, но почти всеки един от техните създатели е погълнат от фактите и увлекателните приключения и избягва да говори за значението на събитията и тяхната символна стойност. Вероятно този писател се страхува, че ще бъде помислен за егоист, а може би забравя, че всеки от нас, който достигне една стойностна цел, се превръща в символ на стремежите и усилията на цялото човечество. В този момент думата „Аз“ не означава егоцентричния Дейвид Гарнет, тя побира в себе си всеки, който е обичал знанието, жадувал го е и се е борил за него — онзи, който се е качил за първия си самостоятелен полет в нашия Мот.

Преливането между факти и значение, както и пълната откровеност, правят осезаемо присъствието на автора, събират ни заедно в една самолетна кабина, насочват ни към срещата със собствената ни съдба. Когато вървиш заедно с някой друг към своята участ, то този някой става твой приятел.

Така например се запознах с пилот на име Бърт Стайлс в книгата, която той бе нарекъл Серенада на Голямата птица. Голямата птица е Боинг В-17 — летящата крепост, изпращана на военни мисии в Англия, Франция и Германия.

Пилотирането заедно с Бърт Стайлс ни отегчи до смърт от войната — седим по осем часа на ден на дясната седалка, летим и воюваме или само летим и не правим нищо, тъй като командирът воюва вместо нас. Кислородът се запарва под маските ни, огънят на немската противовъздушна артилерия проблясва в черно и жълто и утихва, самолети Месершмит и Фо-ке-Вулф, украсени с черни кръстове се насочват наклонени на една страна към нас в директна атака, жълт огън припламва откъм оръдието на носа, чува се глухият звук от удар, разхвърчават се отломки, в далечината падат бомби и цялата, цялата ескадрила е обсипана с огън, отново силно тупване, оранжеви пламъци от дясното крило, издърпване на лоста за стрелба и Проливът, най-сетне красивият Пролив, напредваме, приземяваме се, най-сетне у дома, на земята, и храна без вкус, и легло без сън, и изведнъж лейтенант Порада включва лампите, за да каже „Хайде, ставайте“, закуска в два и половина, инструктаж в три и половина и запалваме машините, и излитаме, и сядаме там на онази дясна седалка, докато кислородът се спари под маските, немската противовъздушна артилерия проблясва в жълто и черно и утихва, самолети Месершмити и Фоке-Вулф, украсени с черни кръстове, се насочват, наклонени на една страна, към нас в директна атака, жълт огън припламва откъм оръдията на носовете им…

Не е славно да летиш със Стайлс, обиколката с бомби на борда даже не е летене. Това е ужасна, мръсна работа, която трябва да бъде свършена.

„Ще мине доста време, преди да проумея тази война. Аз съм американец. Смятам се за късметлия поради факта, че съм се родил в планините на Колорадо. Но един ден бих искал да мога да кажа: Живея в този свят, нека го оставим да бъде такъв, какъвто е.“

„Ако преживея това, ще се опитам да следя събитията, да науча нещо за държавите по света, за тяхната икономика, за хората, които живеят в тях… В крайна сметка само хората имат значение, всички хора, които живеят на тази планета. Всяка земя е красива за някого, за него си струва да се бие за нея. Но не в земята, а в хората е причината, заради която започва една война. Отвъд това не бих могъл да стигна твърде далеч.“

След мисиите с изтребители Стайлс доброволно участва в битка по въздуха с Р-51. На 21 ноември 1944 година той е свален при ескортираща мисия до Хановер. Убит е, когато е само на 23 години.

Преди да напусне този свят, той успява да изпише с мастило около 2000 страници. Така се превръща в глас, който звучи в самите нас, в поглед към света, който приемаме за свой, кара ни да разсъждаваме и говорим честно за неговия живот, следователно и за нашето собствено битие.

Най-важната част от от личността на Бърт Стайлс е съхранена в тези листове хартия, изписани там до пистите на Осма военновъздушна ескадила, преди 30 години. Те сега са пред нас, за да ги докоснем, опознаем и проумеем. Тази важна част от личността превръща всеки човек в онова, което му придава стойност.

За да говорим лично с Антоан дьо Сент-Екзюпери, например, трябва първо да проникнем през неизменния облак от цигарен дим, който го обгръща. Също така трябва да изслушаме оплакванията и тревогите му относно несъществуващи, въобразени от него, заболявания. Ще стоим на летището и ще се чудим… дали този път ще си спомни, че трябва да спусне колесника на самолета?

Но когато Екзюпери е изчерпвал извиненията си да не пише (а те са били много), намирал е мастилницата сред безпорядъка в стаята, и най-сетне перото му е докосвало хартията, той е изливал върху нея едни от най-вълнуващите и прекрасни идеи за летенето и човека, които въобще някога са били написани. Малко са пилотите, които, надвесени над неговите книги, не са кимвали с глава и не са казвали „Това е истина“. Колцина са онези сред тях, които не са могли да го нарекат свой приятел.

Пази се от този поток (каза Гийаоме), той похабява полето… нанеси го на картата си.^[1]

Ах, аз още си спомням за тази мотрилска змия!… В рая на това спасително поле, простряна под тревите, на две хиляди километра оттук, тя ме дебнеше. При първи случай би ме превърнала в сноп пламъци…

Също така аз очаквах с твърда стъпка тия тридесет овце върху склона на хълма, готови за бой:

„И аз отвръщах с очарована усмивка на тази толкова коварна заплаха.“’

От най-добрите писатели-летци можем да очакваме само възвишени и сложни идеи. Всъщност не е така. Колкото по-добър е един автор, колкото по-близък го чувстваме, толкова по-прости и ясни са неговите послания към нас. И странно, това са неща, които ние не толкова научаваме, колкото си припомняме, неща, които разбираме, че винаги сме знаели.

В „Малкият принц“^[2] Екзюпери говори за онова специално приятелство между пилоти, които споделят в книгите своя опит.

„Ето моята тайна“, каза лисицата на малкия принц. „Тя е много проста: можеш да виждаш единствено със сърцето си. Най-същественото е невидимо за очите“.

„Най-същественото е невидимо за очите“, повтори малкият принц, за да го запомни.

Екзюпери пише за теб и за мен, които сме влюбени в небето по същия начин, по който е бил влюбен и той, и там ние търсим едни и същи приятели. Ако не открием невидимото, ако не проумеем истината, че с Екзюпери, Дейвид Гарнет, Бърт Стайлс, Ричард Хилари и Ърнест Ган ни свързват много повече неща, отколкото със съседа до нас, те няма да бъдат опитомени от нас и ще ги чувстваме толкова близки, колкото са ни близки стотиците, хиляди непознати за нас хора. Но щом опознаем този реално съществуващ човек, който присъства в книгите, човека, на когото той — живеещият смъртен е посветил своя живот, всеки един от тези забележителни мъже за нас става уникален. Най-същественото за тях и за нас е невидимо за очите.

Фактите сами по себе си нямат значение.

ФАКТ: Мъж, облечен с комендантска униформа на френските военновъздушни сили, който има зад гърба си седем хиляди летателни часа, на име Сент-Екзюпери, не се завърна от разузнавателен полет над своята родна страна.

ФАКТ: На 31 юли 1944 година, вечерта, в която самолетът на Екзюпери е единствената изчезнала машина, офицерът-разузнавач от Луфтвафе Херман Корт записва следното съобщение — „Докладвам по телефона… унищожен е разузнавателен самолет, който целият в пламъци падна в морето“.

ФАКТ: Библиотеката на Херман Корт в Екс-ла-Шапел^[3], в която книгите на Екзюпери, заели цял рафт, се радваха на особена почит, беше разрушена при бомбардировка на съюзниците.

ФАКТ: Всичко това не можа да унищожи Екзюпери. Нито куршумите, забити в самолета му, нито обхванатата в пламъци кабина, нито пък бомбите, разкъсали на парченца книгите му. Тъй като истинските Екзюпери, Дейвид Гарнет, Бърт Сгайлс не бяха от плът и не са заключени сред страниците на книгите. Те живеят в един особен начин на мислене, който е много близък до нашия, и вероятно като лисицата на малкия принц, е уникален.

А смисълът!

Тези мъже, онази част от тях, която е истинското им аз, са живи и днес. Ако ги потърсим, ние можем да погледнем света през очите им, да се посмеем с тях, да натрупаме знание заедно с тях. Техните бордови дневници се сливат с нашите, полетите ни в небето и животът ни стават по-съдържателни поради това, че ги познаваме.

Тези мъже могат да умрат само ако бъдат напълно забравени. Ние трябва да направим за тях това, което те направиха за нас — трябва да им помогнем да живеят. Тъй като има вероятност да не срещнете един или двама от тях, ще ми гласувате ли тази чест да ви ги представя:

Мистър ХАРОЛД ПЕНРОУЗ, В небето няма ехо (Арно прес)

Мистър РИЧАРД ХИЛАРИ, Последният враг (също така публикуван и под заглавието Падане в пространството)

ДЖЕЙМС РИЙС,Лнг/шя е моето село (Букс фор Лайбрърис, Инк.)

Мис МОЛИ БЪРНХЕЙМ, Моето собствено небе (Мак-милън Пъблишинг Ко., Инк.)

Мистър РОЪЛД ДАЛ, Сега е твой ред

Мисис ДОТ ЛЕМЪН, Един-единствен

СЪР ФРАНСИС ЧИЧИСТЪР, Сам над Тасманово море

Мистър ГИЛ РОБ УИЛСЪН, Светът на летеца

Мистър ЧАРЛЗ А. ЛИНДБЕРГ, Духът на Сейнт Луиз (Чарлз Скрайбнърс Сънс).

Мис АН МОРОУ ЛИНДБЕРГ, На север към ориента (Хар-корд Брейс Йованович, Инг.)

Мистър НЕВИЛ ШУТ, Зад завоя, Небесната дъга и розата, Пасторал (Балантайн Букс, Инг.)

Мистър ГИ МЮРШИ, Песента на небето (Хоутън Миф-ли Къмпани)

Мистър ЪРНЕСТ К. ГАН, Пожарът на пладнето (Балантайн Букс, Инг.), Съдбата е ловец (Саймън & Шустер, Инг., Балантайн Букс, Инг.)

Мистър АНТОАН ДЬО СЕНТ ЕКЗЮПЕРИ, Вятър, пясък и звезди (Харкорд Брейс Йованович, Инг), Малкият принц (Харкорд Брейс Йованович, Инг)

Ако книгата е в наличност, посочвам съответното издателство. Останалите книги можете да намерите в библиотеките и антикварните книжарници.