Ричард Бах
Небето винаги е там (3)

Хората, които летят

през целия полет 224 от Сан Франциско до Денвър — време, за което прелетяхме деветстотин мили, слушах човека, който седеше до мен в самолета.. „Как се случи така, че станах търговски пътник?“ — започна той. „Взеха ме във военноморския флот, когато бях на 19, в разгара на войната…“ И той започнал да лети над морето, участвал в нападението над Иуо Джима, превозвал войници и провизии до плажа под вражеския обстрел. Много инциденти, безброй подробности за събитията от онова време, когато този мъж е бил жив.

След това само за пет секунди той ми разказа за случилото се през изминалите 23 години след войната: „… така аз постъпих на работа в компанията през 1945 и работя там и досега“. Приземихме се на летище Денвър Стейпълтън. Казах „довиждане“ на търговския пътник и всеки от нас тръгна по своя път сред тълпата на терминала. Разбира се, повече никога не го видях. Но не го забравих.

Той ми го каза с толкова много думи — единственият истински живот, който бе познал, единствените му истински приятели и приключения, единственото нещо, което си струваше да помни и да съживява отново, бяха тези няколко дни, разпилени във времето, над морето в разгара на войната.

След като пристигнах в Денвър, известно време пилотирах леки самолети, обикалях страната и участвах в състезания по майсторско пилотиране. Често си мислех за търговския пътник и се питах отново и отново какво си спомням аз за своя живот. Към кои времена на истинско приятелство, истински приключения и истински живот бих се върнал, какво би възкресила паметта ми. Слушах хората около мен по-внимателно от всеки друг път. Слушах ги, докато седяхме, скупчени на тревата под нощното небе и крилете на стотици различни машини, докато се припичахме на слънце или безцелно се разхождахме и бъбрехме, а пред очите ни се простираха редици от ярко оцветени антики, самоделки и спортни самолети:

— Подозирам, че това, което ни кара да летим, каквото и да е то, е същото онова нещо, което тегли моряците към морето — каза един от пилотите. — Някои хора никога няма да разберат защо го правим и на тях ние не можем да го обясним. Ако те имат желание и сърцето им е отворено, ние можем да им покажем това, но не и да го разкажем.

Така е. Попитайте „Защо летиш?“ и аз не бих могъл да ви отговоря. Вместо това бих ви завел до летището в някоя съботна сутрин в края на август, когато слънцето е в небето, заедно с едно облаче, а хладният вятър постепенно стихва, извайвайки ясни фигури от леки самолети, гмурка ги в дъгата и ги приземява леко на тревата. Ще усетите миризмата на метал и плат във въздуха, ще чуете свистенето на витлото и пухтенето на двигателя, ще видите малка машина, задвижваща перката си като детска книжна въртележка, подготвяйки се да излети.

Елате за малко тук, за да се срещнете с някои от хората, които са избрали да притежават и управляват тези машини, да разберете що за хора са те и защо летят, и дали заради този свой избор по нещо се различават от другите хора по света.

Можете да погледнете пилота от военновъздушните сили, отваряйки със замах сребристия фанар на лекия самолет, който пилотира в свободните си часове, докато мощният му изтребител си почива.

— Предполагам, че съм влюбен в летенето и преди всичко в невероятната хармония и разбирателство между човека и машината. Това не се отнася за всеки пилот, позволете ми за малко да бъда романтичен — само за онзи, за когото летенето не е работа или разнообразие, а самият живот, за онзи, който вижда в небето своя дом.

Чуйте този пилот — той наблюдава критично своята съпруга, докато тя упражнява приземяване на покрита с трева писта: „Понякога я наблюдавам, без тя да знае. Целува перките на витлото, преди да заключи хамбара през нощта“.

Един капитан от военновъздушните сили държи в ръка миниатюрно шишенце с боя и внимателно докосва с четка крилото на построения от него спортен самолет. „Защо летя? Много е просто. Не съм щастлив, ако от земята не ме отделя малко въздух“.

След час разговаряме с млада жена, която тази сутрин е разбрала, че един стар биплан е бил унищожен след пожар в хангара. „Не мисля, че можеш да бъдеш същият, ако вече си видял света, очертан в рамката, заключена от крилете на самолета. Ако някой ми беше казал преди година, че ще плача заради един самолет, щях да се изсмея. Но постепенно обикнах тези вехти машини.“

Забелязвате ли, нито един от тези хора, говорейки за причините да излитат в небето и за начина, по който усещат машините, не споменават думите „пътуване“, „пестене на време“ или „какво чудесно средство за бизнес би бил този самолет“. Стигаме до извода, че тези неща очевидно не са толкова важни. Пилотите говорят за приятелството и радостта от летенето, за красотата и любовта, за преживяното в небето, споделено с дъжда и вятъра. Когато ги попитаме какво си спомнят от живота си дотук, никой от тях не забравя последните 23 години. Нито един от тях.

— Това, което веднага изниква в паметта ми, е полетът във формация заедно с Шелби Хикс, който летеше пред мен със своя голям Стиърмен към Каунсъл Блъфс миналия месец. Шелби пилотираше, а Смити беше навигатор в предната кабина — знаете как го прави той, наистина внимателно, запазвайки дистанция, накланяйки се под точно определен ъгъл — и изведнъж вятърът подхваща неговата карта и пфу-у… тя излита от кабината като голяма зелена пеперуда, която се носи със скорост от деветдесет мили в час, и Смити замахва да я хване, и не може да я достигне, и ужасът, който се изписва на лицето му. Шерли в началото е стъписан, а след това започна да се смее. Дори от кабината си можех да видя как той така се заливаше от смях, че по очилата му започнаха да се стичат сълзи, а Смити беше крайно възмутен, но след минута и той започна да се смее, посочи към мен и каза: „Ти си водачът!“.

Този епизод изплува в съзнанието ми, защото беше забавен и бе споделен с други хора.

— Спомням си деня, в който с Джон Пърсел трябваше да се приземим, защото изведнъж времето рязко се влоши. Нямахме нищо друго за вечеря, освен парче шоколад. Спахме под едното крило, на зазоряване намерихме малко диви плодове, но не посмяхме да ги изядем за закуска. Старият Джон ми каза, че самолетът ми бил един твърде долнопробен хотел, защото падналият през нощта слаб дъжд го беше понамокрил. Той никога не разбра колко близко бях в този миг до решението да го оставя сам за известно време в пустошта… Пътешествия през сърцевината на Ничията земя.

— Спомням си небето над Скотсблъф. Грамадни облаци бяха се издигнали на около десет мили над главите ни. Чувствахме се като прокълнати мравки…

Приключения в страната на гигантите.

— Какво си спомням? Спомням си онази утрин, когато Бил Карън се обзаложи с мен на един никел^[1], че ще излети със своя Чамп от по-късо разстояние в състезанието с моя Крафт. Загубих облога и въобще не разбирах защо стана така, след като винаги печелех басовете си с това момче. Точно когато щях да му платя, видях, че е сложил чувал с пясък в самолета ми. В крайна сметка той ми плати един никел — затова, че ме беше измамил и още един никел, когато изгуби надпреварата, след като излетях без чувал на борда.

Игри, изпробващи уменията ни и подли номера — неща, които не сме правили, откакто сме били деца.

— Какво си спомням? Какво не си спомням? Нямам намерение да се връщам назад и да преживявам нещата отново. Имам толкова много неща за вършене сега. — Двигателят е запален, мъжът излита и не след дълго се изгубва от поглед.

Разбирате, че пилотът не лети, за да достигне определено място, макар че той долита до толкова много места.

Той не лети, за да пести време, макар че всъщност го прави — всеки път, когато слиза от автомобила и се качва в самолета.

Той не лети в името на образованието на децата си, макар че най-добрите ученици по география и история са тези, които са видели света и неговата история със собствените си очи, от въздуха.

Не лети, за да прави икономии, макар че разходите по един малък самолет излизат по-малко от покупката и поддържането на голяма нова кола.

Не лети за придобивки или бизнес печалби, макар и понякога да качва мистър Роберт Елисън на самолета, за да го отведе на обяд или до голф-игрището, и след това да го върне отново навреме за заседанието на управителния съвет.

Всички тези неща, толкова често изтъквани като причини за полетите в небето, всъщност не са съществени. Те са добри причини, разбира се, но се оказват вторични продукти на една-единствена причина. А тя е откриването на самия живот, възможността да го изживееш в същия този момент.

Ако тези вторичните продукти бяха единствената цел на полетите, то повечето от днешните самолети никога нямаше да бъдат конструирани. Твърде много неприятности и неудобства придружават битието на летеца и те са приемливи само когато възнаграждението, което получава, е нещо повече от една спестена минута.

Лекият самолет не е толкова сигурно средство за транспорт, като автомобила, например. В лошо време е обичайно да остане закотвен за земята с часове, а понякога и с дни. Когато собственикът му го държи на тревната площ на летището, той се страхува от бури и градушки и следи с тревожен поглед всеки облак, сякаш този самолет е собствената му жена, която стои навън на открито. Ако съхранява самолета в голям хамбар, се притеснява евентуален пожар и за действията на невнимателните момчета, които насочват самолета на земята и могат да блъснат друга машина в него.

Само когато самолетът е заключен в частен хангар, собственикът му може да си отдъхне, но частните хангари и по-специално тези до големите градове, струват повече, отколкото самата машина.

Летенето е един от малкото популярни спортове, в които наказанието за грешка е смъртта. Слисващо и страшно е — публиката е ужасена и шокирана — пилотът загива, допускайки непростим пропуск. Това е условието, което летенето поставя пред пилотите: обичай ме и ме познавай и ще бъдеш възнаграден с неизмерима наслада. Ако не ме обичаш и не ме познаваш добре, ти ще предизвикваш неприятностите.

Всичко е така просто. Човекът, който управлява самолета, е отговорен за собствената си съдба. Инцидент, който не би могъл да бъде избегнат чрез действие на пилота, почти не съществува. Във въздуха не е възможно дете да изскочи изведнъж иззад паркираните коли. Безопасността на пилота лежи единствено в неговите собствени ръце.

Няма голяма полза от това да обясняваш на гръмотевичната буря: „Облаци и дъжд, ще измина само още двадесет мили и тогава, обещавам, ще се приземя“. Единственото нещо, което може да спаси пилота от бурята, е неговото собствено решение да не се приближава до мястото, където тя вилнее, спасението е в ръцете му — той трябва да обърне самолета назад към чисто небе и да се приземи безопасно.

Никой на земята не може да направи това вместо него, колкото и да иска да помогне. Летенето си остава свят на индивидуалисти. Ти трябва да решиш дали да поемеш изцяло отговорността за своите действия, или да останеш на земята.

Често пилотите говорят така за живота и смъртта: „Няма да си отида стар от този свят, ще умра в самолета“. Толкова е ясно. Животът без летене не си струва да бъде живян. Не се стъписвай от факта, че толкова много пилоти вярват в това простичко кредо; след година може и ти да си един от тях.

Излиза, че това, което те мотивира да летиш, не е твоят стремеж към печалба, нито хрумването ти да се впуснеш в рискован нов спорт, то е онова, което искаш да вземеш от живота. Ако желаеш да управляваш собствената си съдба, то ти си роден пилот.

Не забравяй, че въпросът „Защо летя?“ няма нищо общо с вторичните продукти — „причини“, така често изтъквани в брошурите, предназначени за потенциални купувачи. Ако разбереш, че си човек, който е отегчен от вечерите пред телевизора и от картонените хора, ако можеш да се влюбиш в полета и небето, ти знаеш къде трябва дойдеш. Тогава ще откриеш хора, които са живи, приключения, които са истински, и ще се научиш да виждаш смисъла зад всичко това.

Колкото повече се скитам из аеродрумите из страната, толкова повече затвърждавам убеждението си, че причината, поради която повечето пилоти летят, се крие в това, което те наричат живот.

Можете да направите този простичък тест и да отговорите на следните въпроси:

Споменът за колко места изниква в паметта ви, когато имате достатъчно време, за да побъбрите с някого?

Колко ярки и незабравими събития са се случили в живота ви през последните десет години?

На колко души сте били истински приятел и колко са вашите безкористни и честни приятели?

Ако отговорите на всички тези въпроси с „достатъчно много“, то тогава може и да не се учите да летите.

Но ако вашият отговор е „не много“, то тогава вероятно си струва да спрете до някой малък аеродрум, да се поразходите из него и да разберете как се чувства човек, когато седне в кабината на малък самолет.

Все още си мисля за разговора с търговския пътник по време на полета между Сан Франциско и Денвър. Той беше изгубил надежда, че някога отново ще усети вкуса на живота, точно когато отново прекосяваше небето, което го бе дарило с ярки спомени.

Тогава трябваше да му кажа няколко думи. Трябваше поне да му спомена за онзи свят, в който няколко стотици хиляди души от целия свят бяха намерили отговор на проблема за празнотата в своя живот.