Ричард Бах
Небето винаги е там (2)

Казват, че разполагаме с десет секунди

след като се събудим, за да си спомним какво сме сънували през нощта. Запис в тъмното, докато стоиш със затворени очи, улавя отломки и късчета, узнава какво е преживял спящият и какво казва сънуващият „аз“ на будния „аз“.

Известно време опитвах това — веднага щом се събудех, разказвах сънищата си на един малък, захранван с батерия касетофон, поставен до възглавницата ми. Не се получи. Няколко секунди помнех случилото се през нощта, но никога не можах да разбера какво ми казваха звуците от записа. Чувах само един странен, дрезгав, мъртвешки глас — глух и старчески като отваряща се врата на гробница — сякаш сънят беше самата смърт.

Хартията и моливът вършеха по-добра работа и когато се научих да не пиша чертичките една върху друга^[1], започнах да разбирай пътешествията на онази част от моето същество, която никога не заспиваше. Много планини, страната на бляновете, много летене, много ята, много океани, връхлитащи скалите, много странни, незначителни факти и понякога необикновени моменти от живот, който е отминал или от такъв, който предстои.

Не след дълго забелязах, че моите дни сами по себе си бяха сънища, които също бяха погребани дълбоко в паметта ми. Установих, че не мога да си спомня какво се беше случило през изминалата сряда или дори през изминалата събота. И тогава започнах да си водя дневник — и на дните, и на нощите. Дълго време живеех със страха, че съм забравил по-голямата част от живота си.

Когато обаче напълних няколко картонени кутии със записки и събрах най-доброто — любимите ми разкази от последните 15 години в тази книга, открих, че не съм забравил толкова много неща, все пак. Каквито и мрачни или светли времена да бях преживял, независимо от чудните фантазии, които ме връхлитаха, докато летях, вместо страници в дневника бях написал общо около 700 разказа и статии. Когато купих първата си пишеща машина, дадох обещание никога да не пиша за неща, които не ме вълнуват и нямат стойност в живота ми. Бях се доближил приятно близо до спазването на това обещание.

Има периоди от живота ми, които не са добре пресъздадени в тази книга — трябваше да хвърлям химикалката из стаята, за да устоя на изкушението да пренапиша отново „Има нещо в чайките“ и „Никога не съм чувал вятъра“ — първите мои разкази, публикувани в списание. Ранните ми текстове са тук, защото онова, което е било важно за един начинаещ писател, може да бъде забелязано въпреки тромавото му писане. В идеите, до които е достигнал, се крие някакво знание, а вероятно и една усмивка за бедното момче.

В началото на годината, в която се разделих с моя стар форд, написах бележка до самия себе си върху календара — там Ричард Бах от далечното бъдеще би могъл да я намери:

Как оцеля до този ден? Изглежда, за това е било необходимо някакво чудо. Издадоха ли „Джонатан Чайката“? Някакви филми? Или нови планове? Животът ти по-добър и по-щастлив ли е? Какво мислиш за моите страхове?

Може би не е твърде късно да се появя сред облак дим и да отговоря на неговите въпроси:

Ти оцеля, защото не се отказа да продължиш в момент, когато битката не беше особено забавна… това е единственото чудо, от което имаше нужда. Да, „Джонатан“ най-накрая бе публикуван. Идеи за филм, а и някои други, които въобще не са ти хрумвали, сега са в своя зародиш. Моля те, не си губи времето да се тревожиш и не се страхувай.

Ангелите винаги казват подобни неща: не се измъчвай, не се страхувай, всичко ще бъде наред. Тогавашното ми „аз“ вероятно се е намръщило на сегашното ми „аз“ и е казало: „Лесно ти е да говориш така, но храната ми свършва, напълно разорен съм от вторник насам“.

Може и да не стане така. Той бе човек, изпълнен с упование и надежда. Но да се върнем на въпроса. Ако го посъветвам да промени думи или параграфи, да отреже пасажи или да добави нови, той ще поиска да изчезна там, обратно в бъдещето, и ще заяви, че знае много добре как да изрази това, което иска да каже.

Стара максима твърди, че професионалният писател е аматьор, който не се е отказал да пише. Може би защото не би могъл да върши никаква друга работа за по-дълго време, несръчният начинаещ писател се превръща в един вечен аматьор. Никога не съм гледал на себе си като на Писател, като на човек със сложна душевност, който живее само от написаното на хартия. Всъщност мога да пиша само когато някоя неудържима, ярка идея ме сграбчи за врата и ме довлече, съсипан и крещящ до пишещата машина, оставил следи от забити токове в пода и от впити нокти в стената на всеки инч по пътя до нея.

Отне ми твърде много време, за да завърша някои от тези разкази — три години например за „Писмо от човека, който се страхуваше от Бога“. Връщах се към тази история отново и отново, знаейки, че тя трябва да бъде написана, че в нея се таят твърде много неща, които трябва да бъдат казани. Отведен насила до пишещата машина, всичко, което правех, бе да трупам около себе си купчини от смачкана хартия, по същия начин, по който писателите го правят по филмите. Скърцах със зъби от яд, ръмжах все по-силно, загръщах се добре, облегнат на възглавницата, и започвах да пиша четливо в нов тефтер — трик, който понякога помага при неподатливи истории. Но идеята за религията на летенето не преставаше да изтича през графита на молива, с всяка измината минута все по-непосилна за мен, и аз ругаех и унищожавах написаното, сякаш сериозното лошо писане би могло да бъде сдъвкано и захвърлено срещу стената така лесно, като лист хартия.

Но един ден се получи. Момчетата от фабриката за сапуни ми помогнаха — без тях историята все още щеше да представлява една сбръчкана топка хартия, озовала се на нечий перваз.

Трябваше ми време, за да разбера, че най-трудното е да оставиш историята да се напише сама, докато ти си седиш пред пишещата машина и мислиш върху нея колкото е възможно по-малко. Всичко това се случи, и то неведнъж, така че начинаещият писател научи следното — когато започнеш да си блъскаш главата върху някоя идея и забавиш темпото на движение на пръстите по клавишите, писането става все по-лошо.

Спомних си за „Скитайки безцелно из летище Кенеди“. Най-близо до лудостта бях във времето, когато пишех този разказ, първоначално замислен като цяла книга. Както и с „Писмото“, думите се завихряха и изчезваха, засмукани в невидимата, бездънна, усойна яма на отегчението; затова пък всякакви числа и статистически данни непрекъснато подскачаха по редовете. Този път това продължи около година — дни и седмици, които прекарвах на чудовищно оживеното кръгло летище, внимателно наблюдавайки всичко около себе си, пълнейки раницата на гърба си с бързо олекващи, кухи проучвания и бележници с лепкаво-сладникави записки, по-късно превърнати в сива плява.

Най-накрая реших, че не ме интересува какво иска издателят, нито какво искам самият аз, бях сигурен, че трябва да продължа напред, да бъда наивен и глупав, да забравя всичко и да пиша. И тогава историята отвори очи и започна да тича около мен.

Книгата бе отхвърлена, когато редакторът видя, че на задната й корица липсва каквато и да било статистика. Но „Еър Прогрес“ веднага я отпечата — такава, каквато беше, нито книга с разкази, нито сборник с есета, нито събрани в едно статии от списания. Не зная дали всъщност спечелих или загубих този рунд.

Всеки, който излага на показ по страниците на списанията своите чувства, страхове и натрупано познание, казва сбогом на тайните си и ги споделя със света. Когато написах „Удоволствието от тяхната компания“ разбрах, донякъде с какво се разделям: „Начинът да опознаеш един писател не е в това да се срещнеш лично с него, а да прочетеш какво е написал“. Историята сякаш се написа сама, след внезапно прозрение… едни от най-близките ми приятели са хора, които никога не съм срещал.

За да проумея докрай с какво се сбогувах, ми трябваха още няколко години. Какво можеш да кажеш на читател, който се разхожда из летището и вече те познава по-добре, отколкото собственият ти брат? Трудно ми е да повярвам, че всъщност съм доверявал своите вълнения и тайни не на пишещата машина или на листа хартия, а на живи хора, които в един момент ще се появят и ще ми кажат „здравей“. Това не е толкова забавно за човек, който харесва самотата на небето и места, които са смълчани през нощта. Да чуеш „Здравейте“ на място, което винаги е било неестествено тихо, е твърде стряскащо, независимо с какво намерение е казано.

Сега съм доволен, бе твърде късно да позвъня по телефона на Невил Шут или на Антоан дьо Сент-Екзюпери, или на Бърт Стайлс — в онзи момент, в който разбрах, че ги познавам и обичам. Бих могъл да ги изплаша с моите похвали, да ги принудя да построят стена от учтиви думи „радвам се-че-харесахте-книгата“ срещу моето натрапничество. Сега ги познавам по-добре именно защото никога не бях разговарял с тях и никога не бях ги срещал в някоя книжарница, в която са раздавали автографи. Не знаех това, когато „Удоволствието от тяхната компания“ беше написан, това незнание не е толкова лошо… новите истини атакуват старите без показност и писъци.

Повечето от разказите тук са били печатани в специализирани списания. Няколко хиляди души вероятно вече са ги чели, след това са ги захвърлили или са ги събрали на купчини заради кампаниите за подпомагане на скаутите. Това е един забързан свят, свят на текстове за списания. Животът е с продължителност на еднодневка и никой не пише за смъртта.

Най-добрите ми истории, написани на хартия, са тук, изровени изпод тонове боклук, възкръснали сред пламъци и дим, оживели отново, скачайки от стените на крепостта само защото вярват, че летенето носи щастие. Чета ги сега и чувам себе си в празната стая: „Това е чудесна история, Ричард!“ „Точно това наричам добро писане“. Те ме разсмиват, в тях има и моменти, които ме разплакват, и аз ги обичам заради това.

Може би едно или две от моите деца ще станат и ваши, ще ви хванат за ръка и ще ви помогнат да докоснете частица от вашия дом, който е небето.