Ричард Бах
Небето винаги е там (35)

Парче земя

Летищата създават неповторима атмосфера, която човек не може да усети в никое друго кътче на земята. Без значение в коя държава се намират, те са места, които виждаш с очите си и които можеш да докоснеш, а същевременно те отвеждат в реалност, която може единствено да бъде мислена, въобразена и почувствана.

Идваш на летището час преди полета и се оглеждаш наоколо, преди да бъдеш погълнат от въпросите за нивата на маслото, шарнирите на хоризонталния стабилизатор и включването на главния прекъсвач. Леките самолети са наредени в редичка по местата си, виждат се и други самолети, които рулират наоколо, докато ти се насочваш към пистата за излитане. Погледни ги отново. Сред тях е и Чесна 140, вирнала елегантния си нос, с грижливо завързано сребристо брезентово платнище върху предното й стъкло. В съботния ден, или може би всеки следобед във вторник, покривалото на предното стъкло се сваля и въжетата се развързват. Пилотът извиква: „Свободен!“ Притесненията за одобрението на плана на полета, данъците и смазващо високите такси са издухани назад от завихрения въздух покрай витлото и се слягат на тревата под колелото на опашката. Тогава той потегля и въжетата, привързващи самолета, спокойно се отпускат на земята.

В края на на пистата, близо до хангара стои нейният близнак с изрисувана на фюзелажа фирмена емблема.

— Изморяваш се след първите четири или пет хиляди часа във въздуха — обича да казва посивелият пилот на компанията. Миг след тези думи той винаги леко се усмихва — в момента, в който лъскавите витла оживяват. Ако не бяха тези негови думи, едва ли щяхте да разберете, че е уморен.

Погледнете пистата някоя сутрин, когато никой не лети. Тя лежи спокойна и тиха и е толкова обикновена: една права асфалтова алея. Тогава кое е това нещо, което й придава загадъчност, почти свръхестественост?

Тя е трамплинът към летенето. Тя е там, където полетът докосва земята. Сред целия простор на тази страна, с всичките й шосета, поля, планини и долини, полетът е възможен само там, където има писта. И най-оживеният град е изолиран, ако няма летище. А пък най-малката ферма е изпълнена с живот, ако в близост до нея, покрай пътя има макар и малка писта без твърда настилка. Тази писта може да пустее самотна със седмици, но макар и да е само едно парче земя — къса ивица от пръст и трева, тя умее да чака търпеливо Винаги настъпва момент, в който някой пилот, летял из целия свят, я намира след дълго търсене и най-сетне се приземява, а колелата на самолета му се изгубват над нея сред облаци от прах.

Стояли ли сте някога в центъра на пуста писта? Ако сте, то вие знаете, че най-поразителното нещо в нея е тишината, която я обгръща. Летищата са станали синоним на оживление и шум, но дори над пистите на международните летища се стеле тишина. Когато стоиш на пистата, ръмжащият загряващ двигател на самолета, който разтреперва стъклата на близките постройки, се чува само като тихо далечно бръмчене на муха.

Шумните гласове и радиосигналите проникват само в пилотската кабина. Пистите не обръщат внимание на думите, които се крият в съобщенията, изпращани на висока честота. На пистата е тихо като в катедрала, само ако се заслушаш, можеш да доловиш звуците, прииждащи от пространството отвъд нейните граници. Дори камъчетата по нейните ръбове са много специални — част от света на палета, те са така чужди на земята, както й е чужда и самата писта.

Под краката ти лежи запечатан споменът за стотици приземявания, за всякакви самолети и различни пилоти. По паважа са останали много следи — дълги гладки заострени резки от черна гума летят срещу пилота, носещ се над пистата, вперил поглед в далечния й край, знаейки, че колелата под него разполагат с още инч и половина, за да се спуснат и докоснат земята. Той е кацал досега около 10 000 пъти и познава добре местата, в които лежат пистите.

Къси, внезапно появили се, тънки черни линии изобилстват по повърхността на асфалта — в края на полето има училище, в което се обучават бъдещи летци. Тези следи са оставени от хора, чието съзнание е било затормозено с механиката на приземяването — били са пределно концентрирани, за да преодолеят отклонението на самолета, съсредоточени върху лоста, издърпвай все по-назад, за да доближат и докоснат земята.

Пилотът вижда голямо количество къси черни линии по средата на пистата, секунди след това нагорещеният въздух над настилката започва да пуши при допира със спирачните дискове, трудно удържащи въртящите се колела. По повърхността на опустошената земя след края на пистата остават дълбоки бразди, които почерняват на мястото, където докосват цимента. Малко след знака, указващ средата на пистата, е гравирана извита като дъга черна следа, която внезапно свършва с края на настилката; тревата, която расте там — до тази кривнала черна резка, изглежда на същата възраст като останалата трева, която расте край пистата, но, разбира се, това не е така. Преди време това малко пространство за секунди е било превърнато в гола разорана земя, над която се е спуснал облак от изкоренена трева, прах и каучук. Сега тя отвежда до дрипава гума — останка от изтребител от войната.

Всичко това пистата търпеливо е съхранявала в паметта си — спомена за ярките светлини, разсичащи като с нож ниските облаци през нощта, захвърляйки сянката на тревата върху първите инчове твърда повърхност, незабравимата гледка на биплана, който се преобръща на върха на лупинга, а вит-лото му е замряло там горе над главите на притихналата наблюдаваща тълпа. Тя помни и търкалящия се облак от разхвърчали се отломки, сред който стар тренировъчен самолет се приземява със счупен колесник.

От това място не едно момче е политало в небето, за да осъществи мечтата си да види света от облаците. Под тъмните следи от гума са скрити неравните бразди от първото приземяване на русокос мъж със сплетена коса на плитка, който сега лети като старши капитан по линията Ню Йорк — Париж. Някъде там все още стоят следите, оставени от самолета на мой съгражданин, който за последен път бе видян, хвърляйки се сам в битка срещу шест вражески изтребителя. Те са спомен и безпристрастно свидетелство за живота на един смел мъж.

Това е пистата. Без нея училището за пилоти в края на полето нямаше да съществува, нямаше да има подредени в редица самолети, радиовълни на висока честота, сигнални светлини в притъмнялото небе, нито 140$ с грижливо покрито плексигласово предно стъкло.

Учещи се пилоти и професионалисти; учебни самолети, лайнери и изтребители. Мъже, които са оставили своята следа във въздуха или в непристъпни планински върхове. Техният дух живее в царствената стойка на сигналната кула, в черните драскотини по пистата, в рева на двигателите при излитане. Духът им витае там, в очертанията на летищата от Ейдак до Буенос Айрес, от Абервил до Портсмът. Той създава онова неповторимо усещане, което човек изпитва, когато стои на терминала, усещане, което никое друго място на земята не може да му даде.