Ричард Бах
Небето винаги е там (22)

На юг към Торонто

Голяма част от авантюрите в този свят започват така — авантюристите си седят до камината в уютните се всекидневни и нямат и най-малка представа какво им предстои. Те се изтягат в удобните си кресла и са твърде далеч от такива неща като студ, влага, вятър и бури. Тогава си казват: Е, време е някой да открие Северния полюс и потъват в мечти за слава и почести. Час по-късно, все още мечтаейки, те скачат в колите си, разгръщат картите и събират по пътя си други зажаднели за приключения авантюристи, които отвръщат на предложението им по следния начин: „Защо не?“, „Трябва да го направим“, „Включи ме в групата“ — самите те унесени във фантазии, в които трудностите и препятствията по пътя са само думи, които хората с плахи сърца търсят в речниците.

Хвърли дърва в огъня, разположи се удобно в топлия стол и се остави на мен, за да те отведа в света на приключенията. РАЗХОДКА ИЗ ЗИМНА КАНАДА! Каква гледка — всички тези малки градчета на север от Америка, сгушени в снега, очакват някой да се спусне от небето и да оцвети живота им, дарявайки им вълнението от десетминутна разходка из небето. Срещу три долара жителите им биха могли да видят своя дом от въздуха. И само какъв звук — въздишката на февруарския девствен сняг, докоснат от ските ни! Нито една от скитническите неволи през лятото не би ни споходила тук — няма го безкрайното дирене на пасбища и ливади, достатъчно равни и дълги и в близост до някой град, за да можем да се приземим… тук целият свят е място за кацане. Замръзналите гладки езера бяха по-големи от сто летища Кенеди, събрани в едно; всяко поле, което е било неравно през лятото или засадено с крехки посеви, сега беше перфектна гладка писта за нашия Къб. Нека да докажем, че все още има свободно пространство за индивидуалистите, за онези, които искат да предизвикат канадската зима. Е, как беше? Канадците, в крайна сметка, носят в себе си авантюристичния дух на откриватели на нови територии, загърнати в дебели вълнени карирани палта, нахлупили сини вълнени шапки, с брадва в едната ръка и кану в другата, смеейки се по време на опасност, те не изпитват колебания дали да си купят билет за нашата разходка. Ще летим в небето на Канада през февруари, ще се приберем у дома през март, запазили в душата си част от онази безбрежна свобода, съживили у себе си духа на откривателството.

Това бе достатъчно за мен, за да не се двоумя. Получих писма от Глен Норман и Робин Лоулес — канадци, които преди време се занимавали с преработка на дървен материал, а сега бяха пилоти и ме канеха да се отбия при тях в Торонто.

Торонто! Само как звучи! Истински канадски аванпост в снежните поля, утопия за странстващите летци! Отдалечих се от огъня и извадих картите.

Торонто изглеждаше малко по-голям, отколкото човек би си представил, един самотен град в безкрайната снежна пустиня, но отвъд него имаше още много по-малки градчета — Фенелън, Фолс, Бари, Орилия, Оуен Саунд, Пентангинише.

Дузина градове бяха пръснати по бреговете на езеро Симко, намиращо се на трийсет мили от Торонто, имаше прокарани пътища до огромно количество села на север на изток, и на запад. Представи си, че се събуждаш в ранни зори, надзърташ навън от топлия спален чувал, разстлан под крилото на самолета, и виждаш табела в снега с надпис:

ПЕНТАНГИНИШЕ!

Изпратих отговор до канадците… дали биха проявили интерес към предложение да се присъеднят към един скитащ се, летящ цирк като водачи в необятната канадска пустош? Машината на приключението вече беше задвижена.

Същия ден изпратих писма до американски пилоти, които разполагаха с леки самолети и ски, споменавайки, че Канада през месец февруари е място, даващо ни твърде много простор.

Ръсел Мънсон се отзова със своя Супер Къб веднага, след като получи моето послание. Много бързо определихме датата на заминаването; на 29 януари нашите два самолета щяха да докоснат ските си до земята на Торонто, а на 30 януари щяхме да се насочим на север, започвайки една вълнуваща авантюра.

През целия януари се подготвяхме за пътуването. Намерих чифт използвани ски за самолета в хангара в Лонг Ай-лънд, Мънсон откри чифт нови ски в една фабрика в Аляска. Обсъждахме предстоящия полет в неговия офис в Ню Йорк, трябваше да сме сигурни, че ще вземем всичко, от което бихме имали нужда.

Топли дрехи, разбира се — само след седмица ние се разхождахме из летището, обути в апрески навлечени в анораци и множество вълнени пуловери. Покривала за крилете и двигателя — снабдихме се с ярдове чул и синтетично платно, зашити в едно голямо платнище. Топли ръкавици за нас, нагреватели за двигателите на самолетите, надуваеми палатки, електрически одеяла, аптечки, карти, резервни части, инструменти, бидони с масло. Забележително е колко много неща бяха необходими за едно обикновено пътуване сред пустошта на Канада.

Самолетът беше покрит със специален емайл, от който нямаше никаква полза. Кой потенциален клиент би забелязал белия Къб, паркиран сред снега. През следващите три дни правих маскировка на крилете, рисувайки цветни ивици, преминаващи през върховете им и по опашката, докато Ед Келиш напръска целия си самолет с яркочервена боя, спомняйки си дните, в които бе механик в Годе Кейп, на север от Хъдсън Бей.

— Един ден стигнах дотам — каза той, скрит зад яркия облак от разпръснати фини частици, беше 70 градуса под нулата^[1]!

Моят анорак, най-топлата дреха, с която разполагах, вършеше работа за температури до минус 50 градуса.

— Трябваше да стартирам двигателя с горелка, да затоплям цилиндрите през клапите.

Излязох да пазарувам същия ден и донесох пропанова горелка. Започнах да си мисля, че ако се наложи, мога да натъпча анорака с шума.

Единият от другите двама пилоти, които поканих, ми писа, че февруари месец в Канада би могъл да се окаже малко мразовит… дали всъщност не съм имал предвид пътуване до

Насо^[2]?

Когато му отговорих, че нашият летящ цирк ще се насочи на север, той ми пожела успех. Спомням си, тогава си мислех, че студът е една твърде странна причина за отлагане на подобно приключение. А той ми напомни, че Къбът няма отопление в кабината. Но тази негова забележка стскочи от мен като лос от лед.

Другият пилот, Кен Смит, щеше да се присъедини към нас в Торонто на 29 февруари.

Така се събрахме трима американци с три Къба и двама канадски летци, които щяха да бъдат нашите водачи. Нуждаехме се от още един канадски самолет, за да се превърнем в истински международен цирк, но аз не се съмнявах, че щяхме да го намерим, след като пристигнехме на тяхна земя.

До средата на януари всички езера в Канада бяха замръзнали. Ски-курортите в Нова Англия започнаха да приемат туристи и няколко големи снежинки паднаха в Лонг Айлънд.

Нощта на 20 януари реших да експериментирим спане на открито в снега. Навън беше само 20 градуса по Фаренхайт^[3] — доста по-топло, отколкото щеше да бъде в Канада, но в крайна сметка беше по-добре да се тренира така, отколкото въобще да не се тренира. Разбрах, че това е една твърде ниска температура. Стигнах до това откритие някъде към 3 часа през нощта. Не че палатката беше спаднала или електрическото одеяло не работеше, но студът, който дебнеше наоколо, предприе настъпление и ме атакува през земята. Отвърнах на удара, опитвайки се да си въобразя, че не е студено — напрягах се да си представя пустинята Сахара и големи огньове на открито, но това ми костваше толкова много усилия, че не можах повече да заспя. В пет часа се предадох и влязох вкъщи, прибирайки цялото си оборудване. За нас това приключение бе една лудория, то зимата въобще не се шегуваше. Спомних си за измръзнали до смърт хора в далеч по-топъл климат от този в Канада. Веднага добавих още едно одеяло към багажа.

Норман и Лолес отлетяха, за да проверят състоянието на езерото Симко. В деня, в който те отидоха там, езерото вече беше покрито с дебел лед, а температурата беше 30 градуса под нулата.

На 27 януари Торонто беше връхлетян от една от най-свирепите снежни виелици от цяло столетие насам. Обширна област около града бе погребана под снега и бяха започнали спасителните операции.

Бяхме доволни от тези новини; колкото по-дълбок бе снегът, толкова по-близо до градовете бяхме могли да се призимяваме. В крайна сметка, когато се скиташ без цел и посока, е възможно да се върнеш у дома, ако не успееш да кацнеш в близост до някое селище.

Много рано сутринта на 29 януари с Мънсън запалихме двигателите на самолетите си сред полумрака на едва разпукалата се зора… машините изригваха синкав дим сред ужасното спокойствие на тази утрин. Обикновено при изгрев слънце любителите на приключения най-накрая достигат до прозрението, осенило отдавна всички други хора — че не са с всичкия си.

— Ръс, осъзнаваш ли, че това пътешествие е едно безумие? Разбираш ли въобще в какво се впускаме? Виж, съжалявам, че предложих тази идея… — исках да кажа всичко това, но не намерих кураж да го сторя. Авантюристите се притесняват да изричат подобни неща.

Мънсън също не проговори, докато небето изсветляваше и нашите двигатели загряваха. Най-накрая се качихме в самолетите, без да пророним и дума, насочихме се към пистата за излитане и излетяхме на север, прелитайки над Лонг Айлънд

Саунд и Кънектикът. Температурата на въздуха извън самолета на височина от 5 000 фута бе 18 градуса под нулата, но трябва да призная, че в неотоплената кабина на Къба тя не беше паднала под минус десет-петнайсет градуса. Не можех да повярвам, че ще прекарам един месец на тази температура; мислех за лятото, когато пътищата се нагряваха така, че човек не можеше да стъпи бос по тях, а маслото се превръщаше в жълта локвичка, ако човек го забравеше извън хладилника.

При първото ни спиране забелязах, че двигателят ми изхвърля пръски масло през изпускателната тръба. Винаги така се е губела част от маслото, но този път изхвърленото количество беше повече от обичайното. Отворих капачето на разширението и оставих тръбата да диша в топлото отделение на двигателя. Тъй като самолетът на Мънсък имаше жиро-компас, система за радионавигация и автоматично насочване, той беше водачът по пътя ни към Торонто. Моят единствен магнитен компас беше толкова чувствителен към посоките, колкото може да бъде една наковалня, така че аз просто летях до него и се наслаждавах на нежната бяла красота на пейзажа. Защо обаче изпитвах странното чувство, че въобще не летим във вярната посока? Тези възвишения отдясно не бяха планините на Катскилс. И трябваше ли река Хъдсън да ни се пада отляво? Приближих се по-близо до водача, вдигнах картата в ръцете си и с жест красноречиво му зададох своя ням въпрос. Той ме погледна и вдигна вежди.

— Ръс — изкрещях, — не летим ли на юг? Насочваме се на ЮГ!

Той не можа да разбере какво му казвам, отпуснах на седалката си и продължих да го следвам, без да роптая, точно така, както би трябвало да прави един втори самолет във формация. Той пилотираше самолети от десет години, така че сигурно аз бях този, който бъркаше. Ние просто следвахме коритото на друга река. Забелязах, че Мънсън направи справка в своята карта и това ме успокои. Той не смени курса. Сигурно се насочвахме на север… аз бях този, който се бе объркал — това не ми се случваше за първи път.

Не след дълго започна да става по-топло. Там долу на земята вече имаше по-малко сняг.

Шокиран, Супер Къб осъзна, че това бе някаква ужасна грешка. Той направи вираж, смени курса на сто и шейсет градуса и се плъзна надолу, за да се приземи на един малък аерод-рум до реката. Да, това беше река Хъдсън. За първи път в живота си се губех, без това да се е случило по моя вина.

— Можеш да забравиш за това — му казах внимателно, след като се приземихме, — но повярвай ми, щеше да ни отнеме твърде много време…

Веднага съжалих за думите си, защото той бе твърде разстроен.

— Не зная какво става с мен! Следвах магистралата, забелязах, че стрелката на компаса се отмести, но бях сигурен, че това е шосето, което трябваше де следваме! Просто си седях и не обръщах внимание на всичко това.

Не беше трудно да сменим предмета на разговор. Целият корем на самолета ми бе омазан с масло — изпуснатото от двигателя масло през последния един час. Колесникът и обтекателят бяха също целите в масло, което бе замръзнало. Счупен фланец, а може би строшено бутало? Обсъдихме възможността да се върнем у дома, за да го поправим, но това звучеше някак малодушно.

— Да го натиснем — казах аз. — Вероятно това всмукване там в края на тръбата изхвърля повече масло от нормалното.

Мънсън избра курс на север от Хъдсън, зави вляво при Олбъни и се насочи право към Торонто. След един час налягането на маслото спадна с едно пси, след това с две пси. Винаги когато налягането на маслото спада, се случва нещо лошо…. Посочих „надолу“ на моя водач и се приземихме на първото летище, което видяхме.

Изгубих още една кварта^[4]. Преспективата — да летя 40 часа над канадската пустош с двигател, който разпръсква кръвта си в небето, не беше приключение, в което бих избрал да участвам. Едно нещо е да имаш готовност за повреда на двигателя, докато скиташ из небето, и съвсем друго — да летиш, когато си сигурен, че това ще се случи. Да продължа, или да се върна — ставах малодушен. Но по-добре да бъда кръшкач, на който му е топло, отколкото да вися измръзнал на върха на някое дърво в Пентангинише. Освен това синоптиците съобщиха, че нова снежна виелица върлува по границата.

Сложих масло и отлетях на юг, чудейки се дали ще тъгувам за това, че съм пропуснал възможността да измръзна до смърт. Веднъж щом човек замисли някоя авантюра, без значение колко безразсъдна е тя, единственият начин да се успокои, е да я изживее.

След час и половина налягането на маслото спадна с пет фунта, след това с десет и се спусна до нула, оставяйки ме да планирам към шосето, от което тръгнахме преди зазоряване.

Проблемът с двигателя не се оказа толкова прост, колкото си мислех — счупен фланец или строшено бутало. Цилиндрите се оказаха твърде износени, извън допустимата граница дори при хромирано покритие. Нуждаех се от четири основно ремонтирани цилиндъра — 85 долара за всеки от тях, плюс фланци за 32 долара и уплътнители…

За времето, през което събирах пари за частите на самолета, пролетта в Канада дойде. Снегът се превърна в трева, голите поля в нивя с посеви, а ледът в езерата — в кристално чиста вода.

Защо се случи така. Зимата вилнееше необуздана в Канада, би могъл да я предизвикаш, да я наречеш с различни имена и да седиш на топло до огъня… вдигам наздравица за дръзките приключения! Следващата година авантюрата ще бъде на Северния полюс.