Ричард Бах
Небето винаги е там (36)

Може ли да не тренираме

Тренировките за нея бяха скучни. Защо трябва да се уча, толкова е забавно просто да се лети! Погледни това небе! Този ден е разкошен! Полята са меко кадифе, а океанът… това е моят океан! Нека просто да летим, защо да упражняваме планиране, само погледни океана.

Какво можеш да направиш с такъв ученик? Бяхме в нейния собствен самолет — новичък Aircoupe, въздухът беше прозирно чист, след като цяла нощ се бе къпал в дъжда. Какво можех да направя? Исках да й кажа: „Ще се наслаждаваш на полета много повече, ако можеш да контролираш самолета, благодарение на собствените си умения. Изучавай самолета сега, опознай го добре и тогава няма да мислиш за него; ще се чувстваш като леко облаче в небето, отпусната, спокойна, като в свой дом“.

Едва ли в този момент, заглушавай от шума от двигателя, можех да бъда по-убедителен, отколкото сред тишината на земята — преди полет се опитвах да й внуша това толкова много пъти. Тя бе ужасно нетърпелива да се хвърли с главата напред, да се гмурне в магията и великолепието на летенето — упражненията и постепенното пристъпване към целта я препъваха като вериги, мисълта за внезапна загуба на височина при отказ на двигателя, тренирането на остър завой или принудително кацане я отегчаваха. Ние кръжахме в небето, аз гледах полята, морето и лазурното като в сън небе и с тревога си мислех какво ли би й се случило, ако в ден като този двигателят на самолета й направи за-сечка.

— Добре — казах най-накрая, — преди да се приземим, нека упражним само едно нещо. Да наберем достатъчно височина и да разиграем ситуация с повреда на двигателя, ето там. Нека разберем каква височина ще ни е необходима, за да направим обратен завой, да се върнем до пистата и да се опитаме да кацнем срещу вятъра.

— Добре — каза тя, но не бе особено въодушевена. Демонстрирах един завой след отказ на двигателя, нуждаех се от сто и петдесет фута височина, за да успея да достигна пистата.

— Сега е твой ред.

Първия път, макар и трудно, тя се справи, бяха й необходими четиристотин фута височина. Второто приземяване й отне 300 фута. Третото беше по-добро и се доближаваше до моите сто и петдесет. Но през цялото това време тя напълно отсъстваше, мисълта й се рееше някъде другаде. След като се приземихме, все още говореше за красотата на този прекрасен ден.

— Ако искаш летенето да ти достави удоволствие — й казах, — трябва да станеш добър пилот.

— Ще стана. Знаете колко съм внимателна при предварителната подготовка на полета. Източих цялата вода от всички резервоари — двигателят ми никога няма да откаже при излитане.

— Но това е възможно. Това се е случвало, например на мен.

— Вие пилотирате онези стари машини. Техните двигатели непрекъснато се развалят. Моят двигател е съвсем нов…

Тя вдигна поглед към мен.

— О, добре. Следващия път ще тренираме повече. Но не е ли това най-красивият ден за тази година?

Три седмици по-късно се качи сама на своя аероплан, а аз седях в моя Суифт с камера до мен на седалката. Нашите два самолета заеха позиция за излитане, сред дърветата. Този ден бе не по-малко великолепен, бях обещал да я снимам, докато кръжим над полята.

Тя се отдели от земята първа и набра височина, а ние със Суифта веднага я последвахме на пълна газ.

В момента, в който се откъснах от земята, прибирайки колесника, видях как самолетът й завива надясно, вместо наляво, на височина от 200 фута над земята.

„Какво прави това момиче!“

Aircoupe вече не набираше височина. Той се спускаше надолу, правейки вираж над дърветата, а витлото се въртеше като бавна вятърна мелница. Без никакво предупреждение, след едно перфектно излитане, двигателят й бе спрял да работи.

Наблюдавах я зашеметен и безпомощен. Тя още се учеше да лети! Не беше честно! Това трябваше да се случи на мен.

Нямаше подходящо място пред или встрани от нея, където би могла да се приземи; околовръст всичко бе в дъбова гора. Ако се снижеше още, нямаше да има друг избор, освен да се вклини между дърветата. В този момент обаче тя направи обратен завой и се насочи към аеродрума.

Нямаше никакъв шанс да стигне до основната писта, перпендикулярната може би бе достатъчно широка…

Бях на сто фута от земята, когато самолетът й се плъзна покрай мен в обратната посока, наклонен леко на една страна като колелата му отнасяха връхчетата на дърветата. Тя гледаше право напред, пределно концентрирана върху приземяването.

Суифтът силно се разлюля, когато рязко завих, за да се приземя на втората писта. Видях как нейният самолет докосна земята извън настилката, прекоси сто фута от пистата и продължи пътя си от другата й страна. Бяха необходими три секунди, за да се отчупи малкото й носово колело. Aircoupe потъна в мъгла от жълт прах, целият се тресеше и подскочи високо нагоре. Защо това не се случи на мен?

Докато се клатушках по пистата, а спирачките ми пушеха, капакът на кабината й се свлече назад и я видях как се изправя навъсена и гневна.

Забравих всичко онова, което не исках да премълча.

— Добре ли си?

— Да, добре съм — гласът й беше спокоен. — Но погледни горкия самолет. Оборотите на двигателя тръгнаха надолу и след това нищо. Смяташ ли, че много го боли?

Витлото, обтекателят и противопожарната преграда бяха изкривени.

— Ще ги поправим.

Помогнах й да слезе от кабината по полегатото крило.

— Не беше толкова лошо, между другото. Справи се добре, намали над последните дървета, използва всеки инч, с който разполагаше. Ако това колело на носа не…

— Наистина ли го направих добре?

Единственият ефект от инцидента беше желанието й да се оправдае. Обикновено не я беше грижа какво си мислех аз.

— Исках да обърна самолета и да кацна по дължината на пистата, но нямах достатъчно височина. Когато се приближих до земята, реших, че е по-добре да изравня крилете и да се приземя.

Колкото повече стоях там и гледах пространството, в което бе успяла да се приземи, толкова по-неловко започнах да се чувствам. След като наблюдавах мястото минута или две, започнах да се чудя дали аз бих могъл да го направя толкова добре и колкото повече се чудех, съмнението ми непрекъснато нарастваше; при всичките си премеждия със стари двигатели и принудителни кацания далеч от летища, при цялата ми ловкост в кацания на твърде ограничена площ от равна земя, не съм сигурен дали бих могъл да се справя по-добре от тази ученичка, която пилееше времето си за тренировки в летене право напред и съзерцание на полята и морето.

— Знаеш ли — казах й по-късно с малко повече респект в гласа, отколкото бих искал да покажа, — това приземяване никак не беше лошо, съвсем не.

— Благодаря — отвърна тя.

Двигателят бе спрял да работи поради запушване на тръбата, отвеждаща горивото до двигателя. Когато поправяхме самолета, я сменихме, за да избегнем други подобни инциденти. Не спирах да мисля за начина, по който тя пилотираше самолета. Дали й бе помогнала тренировката през онзи ден, в който упражнявахме приземяване след внезапно изключване на двигателя? Беше ми трудно да повярвам в това. Тогава тя изпълняваше указанията ми само за да не ме ядоса. Започнах да си мисля, че винаги е притежавала уменията, от които се нуждаеше в този момент — те само са изчаквали удобен момент, за да се изявят. Вече допусках, че нямам нищо общо с нейните способности да пилотира самолет. Хрумна ми — вероятно всичко това, което искаме да научим, е вече в нас и очаква да бъде призовано.

Бях й го казал, тя вече го знаеше: дори и новите двигатели могат да направят засечка.

И досега си мисля, че има моменти, в които инструкторът по летене не е нищо повече от един приятен събеседник, правещ компания на момиче, което иска да полети в небето в един великолепен ден.