Ричард Бах
Небето винаги е там (40)

Спален чувал на стойност от 71 000 долара

Това беше най-обикновен полет, трябваше да доставя Чесна Супер Скаймастър от фабриката до дистрибутора в Сан Франциско. Едва ли можех да преживея нещо вълнуващо по време на такъв рутинен полет. По-интересните неща се случиха на земята.

Скаймастер и аз се приземихме в Албакърки късно вечерта и се насочихме към далечния западен край на полето, където ни очакваше дистрибуторът на самолета. Влязох в новия терминал, за да изям една супа и пакет бисквити и около полунощ се върнах при самолета.

Понякога проигравах, когато пилотирах самолет, с който не летях често, претендирах, че единствено аз съм пилотът, който бих очаквал да видя зад руля на машината. В този полет бях само изпълнител на поръчката за транспортирането на самолета. Крачех обратно по пистата към моя самолет — като стъпвах тежко един сериозен делови пилот: малко куфарче с документи, черна чанта, пълна с карти, схеми, диаграми — знаете за какво говоря. Това бях аз — крачещият към самолета мъж в полунощ, самоуверен и спокоен, който си спомни, че трябва да се информира за времето, въпреки че щеше да излети чак на сутринта.

Но както си вървях по моя път, прекосявайки летището, в момента, в който стъпих на площта, предназначена за паркиране, заобикаляйки ниската ограда, съзрях силуета на Скаймастер, осветен от голям прожектор… безмълвните опашки-близнаци, напомнящи перки на акула, и почернелият ситен сняг по корпуса блеснаха под светлината. Изведнъж усетих привързаността си към тази машина и това силно ме развълнува.

Предполагам, защото бяхме стигнали заедно толкова далеч в един следобед, борейки се с насрещните ветрове.

Да се привържеш към самолет. Мислех си, че наетите от търговски компании пилоти никога не изпитват това.

Това бе първото нещо, което се случи.

На покрива на хамбара, в който бяха паркирани самолетите Чесна, беше поставен високоговорител, нагласен на честотата на кулата. Той кънтеше оглушително силно, момчето на земята трябваше да го чуе и да насочи с флагче пристигащите самолети към мястото за зареждане на гориво. В този час бе спокойно, летището притихна, а когато високоговорителят занемя, този пълен покой стана някак неестествен и нереален. Сред тази тишина изведнъж ни заля порой от думи, чу се гласът на млад мъж, който летеше невидим в небето. „Привет, кула в Къртланд. Туин Бийч деветдесет и шест Бей-кър Кило е готов да кацне.“

От небето не долиташе никакъв шум, ехтеше само гласът от високоговорителя и отекваше отразен в портреперващите спотаени в тъмнината самолети.

След няколко минути дочух едва доловимото, глухо и далечно скрибуцане на витлата и видях бавно движеща се ивица светлина от навигаторските светлини. Пилотът беше направил своята стъпка към реалния свят; той бавно преминаваше от друго измерение към живота. „Шест Бейкър Кило е на пет мили от правата.“

„Бейкър Кило може да кацнете.“ Това беше една благоприятно развила се драма, пиеса, която бе изиграна на сцена от десет мили и чиято единствена публика бях аз.

Няколко минути по-късно се чу чегъртането на колелата, които докоснаха настилката и въздишката на самолета, чиито двигатели постепенно заглъхваха след голямото усилие. Тогава настъпи пълна тишина. След това двигателите отново забоботиха лениво, шумът започна да се усилва, усилва, докато те изведнъж изпъшкаха, предавайки движението на витлата, които се въртяха по инерция до момента, в който машината спря на не повече от 50 фута от мен, така както си стоях до моя самолет. Последните тихи звуци, придружаващи края на всеки полет: стърженето на спирачните челюсти, шумът от отваряща се врата и думите на пилота към неговия помощник.

Това беше второто нещо, което се случи.

Когато пилотите си тръгнаха, спуснах назад докрай облегалката на дясната седалка и се изтегнах дотолкова, доколкото можех. Връхната дреха на пилотския костюм стана одеяло, а ватираната облегалка за глава — възглавница. Въобще не беше удобно… не можеше по никакъв начин да се сравни с възможността да развиеш спалния си чувал под крилото на Чамп и да гледаш нагоре към звездното небе.

Този самолет беше различен. Тънък слой метал вместо плат и аеролак, радиоприемници, автоматичен радиолокатор, далекомерно оборудване, сигнални ракети, автопилот, и тримери, и задкрилки… Но звездите бяха все едни и същи.

До сутринта вече бях убеден, че Чесна Супер Скаймас-тер, колкото и велик двумоторен самолет да беше, и макар да не можеше да убие пилота си чрез ужасно отклонение от курса, когато се е загубил в лошо време, беше един мизерен спален чувал. За 71 000 долара можеха да направят самолета поне малко по-удобен за пренощуване. След това установих, че човек не би поискал да си окачи хубавите ризи на задното витло, защото ще бъдат поръсени с прах от изгорелите газове. Предното витло е О’кей, но човек, който притежава самолет на стойност 71 000 долара, положително ще има значително повече дрехи от тези, които може да закачи на едно витло.

Това беше третото нещо.

На зазоряване ние излетяхме, Чесна и аз, и преди 12 на обяд се приземихме в Калифорния. Ужасно мизерен спален чувал, но не и лоша машина за придвижване от място на друго.

Машина? Спомних си предишната нощ и видях отново силуета на самолета, напомнящ перки на акула, пилотите на кацналия през нощта самолет, които успяха да го приземят нев-редим, и спалния чувал за 71 000 долара. Стар или нов, от окъсан плат или от метал, нито един самолет не е машина. Това, което всъщност представлява, е съществена част от всичко онова, което превръща летенето в истинско удоволствие.