Ричард Бах
Небето винаги е там (33)

Глас в мрака

От доста време, откакто за първи път докоснах стартера на самолет, искам да разбера всъщност какво представлява той. След хилядите часове летене, които преживях заедно с аеропланите в хубаво и не толкова хубаво време, натрупах известни познания за тях — как ще реагират в определен момент, какво щяха или нямаше да направят. Научих кои са елементите, които се събират в едно, за да работи машината и как функционират заедно. Научих, че обвивката е занитена за стрингери, които от своя страна са закрепени към ребра и отвесни прегради. Механиката ме научи, че витлата са свързани с двигателя и че перките на турбината са разположени в балансиращи се двойки. Чувал бях, че сглобяват някои самолети, използвайки тел за балм, докато други се нуждаят от винтове, поставени на точно определени места.

Въпреки това знание, не можех да разбера какво всъщност представлява самолетът и с какво той е различен от другите машини.

Преди няколко вечери, в деня, в който отбелязах шестата година, откакто летях в небето, намерих отговора на този въпрос. Излязох да се поразходя по пистата на военновъздушната база и се облегнах на крилото на един стар мой приятел. Нощта беше много тиха, нямаше луна. Мъждивата светлина на звездите и двете премигващи предупредителни червени светлинки очертаваха силуета на потъналия в мрака хълм от едната страна на пистата. Вдъхнах миризмата на JP-4 — уханието на алуминий и звездна спокойна нощ. В тишината говорех на моя приятел — Т-33 и директно му зададох въпросите, на които нямах отговор.

— Какво си ти? Какво подтиква толкова много хора да зарежат онова, което умеят да правят, и да дойдат при теб. Защо пилеят толкова много любов и грижи по теб — една купчина от желязо и алуминий, газови тръби и хидравлична течност.

Лекият вятър се завихри около нас и подсвирна в колесниците. Съвсем долових глас в тъмното, дочух отговора на Т-Бърд. Той говореше спокойно и търпеливо, казваше нещо, което бе повтарял още от първата ни среща.

— Какво друго си ти — попита той, — освен купчина от месо и кръв, въздух и вода? Нещо повече от това ли си?

— Разбира се — кимнах в тъмното и се вслушах в глухото, далечно бръмчене на негов събрат, който летеше далеч оттук и със слабия си рев изрязваше тънка пътечка сред тишината.

— Както ти си нещо повече от своето тяло, така и аз съм нещо повече от моето — каза той и притихна отново. Лекото кокетно движение на вертикалния стабилизатор го превръщаше в пулсиращ силует, сгряван на равни интервали от тържествения светлинен сигнал на кулата, захвърляща в мрака своите втурващи се към безкрая снопове лъчи.

Той беше прав. Както характерът и животът на човека не могат да бъдат открити между кориците на учебниците по анатомия, така и характерът и животът на самолета не могат да бъдат разбрани от книгите за аеронавтика. Те могат да бъдат усетени само от неговия пилот: нетърпението да полети; своеобразието в поведението му, липсващо в схемите и описанията; витаещият дух зад осеяната с дупки, очукана рамка от метал и витло с отчупени перки, останали да лежат сред пусто поле в Англия. Този дух прави машините безсмъртни — нещо, което човек може да почувства, когато се разхожда из всяко летище.

Въздухът над пистите, разсичан от перките на витлото и запалван от рева на соплото, е част от безсмъртието на самолета. Спокойните сини светлини, ескортиращи рульожките, които отвеждат до мястото за излитане, също са част от него, както и анемометърът на върха на кулата, и бялата боя по настилката, отбелязваща номерата на пистите. Дори глухите затревени площи в края на пистите спокойно очакват постепенно усилващия се вой на двигателите и докосването на черните колела.

Можем да издигнем DC-8 в небето от писта с дължина две мили и подсилена настилка вместо от кално пасбище, но небето, на което самолетът ще повери своите тайни, е същото небе, което привлече и завладя Глен Къртис, Мик Менък и Уили Поуст. Ние можем да хвърлим във въздуха цели острови, да превърнем пътеките, прокарани от първите покорите-ли на Запада в шестлентови магистрали, но небето над тях остава същото, такова, каквото винаги е било, носещо същите опасности и награди за този, който пътешества из него.

Истинският полет, ми казваше един приятел, се случва тогава, когато духът на самолета издигне със себе си духа на пилота в безкрайната чиста синева и те се слеят в едно, за да усетят заедно прекрасния вкус на радостта и свободата.

Като камионите и влаковете, самолетите са се превърнали в нещо обикновено, възприемат се като работни коне Характерът им не може да бъде така лесно разбран, както някога, преди десетилетия. Но този характер се проявява и сега.

Макар и да няма индустрия, която да не печели от самолетите, макар и да съществуват хиляди причини, поради които те излитат във въздуха, в началото хората са кръстосвали небето само заради удоволствието от самото летене. Уилбер и Ор-вил Райт не са създали по-мощен самолет, за да пренасят товари или за да водят битки във въздуха. Те са го изобретили, водени от същия егоистичен мотив, накарал Лилиентал, вързан здраво за своите направени от плат и бамбук криле, да скочи от своята пирамида. Искали са да се отделят от земята. Това е чистият полет, изчерпващ се със самия себе си, насладата, която търсим заедно със самолета в небето. Понякога, докато летим заедно с него, се питаме: „Какво си ти?“