Майкъл Крайтън
Конго (7)

1. Проект Ейми

Не би било етично да се твърди, както някои приматолози по-късно направиха, че Питър Елиът трябвало „да се измъкне от града“ през юни 1979. Мотивите му, също както и планът зад решението да замине за Конго, са известни на много хора. Професор Елиът и екипът му бяха взели решение да заминат за Африка най-малко два дни преди Рос да му телефонира.

Вярно е обаче, че Питър Елиът беше обект на яростна атака: от вътрешни групи, от пресата, от академичните си колеги и дори от членове на собствения му факултет в Бъркли. Към края Елиът дори беше обвинен, че е „нацистки престъпник“ замесен в „изтезания на неми [sic] животни“. Не би било преувеличено да се каже, че през пролетта на 1979 година Елиът беше принуден да води битка за професионалния си живот.

А изследователската му дейност беше започнала съвсем обикновено, дори може да се каже до известна степен случайно. Питър Елиът беше двадесет и три годишен дипломант в антропологическия факултет в Бъркли когато за пръв път прочете за горилата с амебна дизентерия преместена от минеаполиската зоологическа градина в института по ветеринарна медицина в Сан Франсиско за лечение. Това беше през 1973 година, в първите вълнуващи години на изследването езика на животните.

Идеята, че животните могат да се научат да говорят, датира много отдавна. През 1661 година Самуел Перуз видял едно шимпанзе в Лондон и записал в дневника, че то „прилича на човек по страшно много неща… Мисля, че то вече разбира доста английския език и аз съм склонен да считам, че то може да се научи да говори или да прави знаци.“ Друг автор от седемнадесети век отива дори още по-далеч с думите „Маймуните и бабуините… могат да говорят, но не го правят от страх, че ще бъдат експлоатирани и принудени да работят.“

Но въпреки това опитите през следващите триста години да се обучат маймуните на човешка реч търпят провал след провал. Те достигат кулминацията си при амбициозния проект на една семейна двойка от Флорида, Кийт и Кати Хейс, които в началото на петдесетте в продължение на шест години отглеждат шимпанзе на име Вики сякаш тя е човешко дете. За това време Вики научава четири думи: „мама“, „папа“, „чашка“ и „горе“. Произношението й обаче било много затруднено и напредъкът й много муден. Трудностите й при обучението станали причина за нарастващото убеждение сред учените, че човекът е единственото животно способно да говори. Едно обобщение на всичко това е мисълта на Джордж Гейфорд Симпсън: „Езикът е… най-характерната черта на човека: всички нормални хора говорят; никое друго животно не е способно на това“.

По онова време това твърдение изглеждало толкова непоклатимо, че в продължение на петнадесет години никой не си прави труда да обучава маймуните на човешка реч. През 1996 година обаче едно семейство в Рино, Невада, Беатрис и Алън Гарднър, проучва филми с говорещата Вики. Те забелязали, че Вики е не толкова неспособна да говори, колкото среща големи трудности с произношението. Направило им впечатление, че движела устните с огромно усилие, докато жестовете й били плавни и силно изразителни. Очевидният извод бил, че трябва да се опита езикът на жестовете.

И през юни 1966 година семейство Гарднър започва да обучава едно малко шимпанзе на име Уошу, на американския език на жестовете (Еймслан), стандартизирания език за глухонемите. Уошу показала забележителен напредък с езика на глухонемите: през 1971 година вече имала речник със 150 знака, които използвала при разговор. Тя също така съставяла нови комбинации от думи за неща, които до този момент не била виждала; когато за пръв път й показали диня, тя сигнализирала „воден плод“.

Работата на Гарднър влизала в остро противоречие с всичко утвърдено до този момент; оказало се, че броят на учените, заложили на невъзможността маймуните да се обучат на човешкия език, бил огромен. (Както веднъж един изследовател се изразил: „Господи, само като си помисля за всички онези авторитети вписвани във всички училищни учебници в продължение на десетилетия, и всички твърдят в един глас, че човекът е единственото същество, способно на езикова комуникация. Какъв хаос.“)

Уменията на Уошу провокирали провеждането на множество експерименти свързани с езиковото обучение. Едно шимпанзе на име Люси било обучено да комуникира посредством компютър; друго, на име Сара, било научено да ползва пластмасови маркери върху дъска. Били изследвани и други видове маймуни. Един орангутан на име Алфред започнал обучението си през 1971 година; през 1972 една равнинна горила на име Коко; а през 1973 Питър Елиът започнал с една планинска горила на име Ейми.

При първото си посещение в болницата при болната Ейми той заварил едно патетично дребно създание, натъпкано със седативи, и привързано към болничното легло с ремъци. Той я погали нежно по главичката и тихо изрекъл: „Здравей, Ейми, аз съм Питър.“

Ейми мигновено го захапала до кръв.

Това неблагоприятно запознанство положило началото на единствената успешна изследователска програма. Вече през 1973 година била добре усвоена основната техника на обучение, наречена залепване. На животното бил показван обект и изследователят мигновено притискал ръката към правилния символ, докато асоциацията не бъдела добре закрепена. Последващите тестове потвърдили, че животното разбирало значенето на символа.

Но макар и основната методология да била възприета, то прилагането й ставало в среда на изключително изострена конкуренция. Изследователите се конкурирали в степента на възприятие на символите, или активния речник. (Сред човешките същества активният речник се счита за най-добрата мярка за интелигентност.) Скоростта на възприятие на символите може да се приеме като мярка или за уменията на учения или за интелигентността на животното.

Вече било установено съвсем ясно, че различните маймуни притежават различни индивидуалности. Или както го коментира един изследовател: „Тези изследвания са вероятно единствената област, в която академичните клюки се концентрират върху студентите, а не върху преподавателите.“ В изпълнения с все по-нарастваща конкуренция и научни дрязги свят на изследване на приматите вече се носели клюките, че Люси била пияница, че Коко бил много лошо възпитан, че Лана силно навирила нос от оказваното й внимание („тя работела единствено в присъствието на интервюиращ“), и че Бъд бил толкова глупав, че трябвало да го прекръстят на Тъп.

На пръв поглед може да изглежда странно, че Питър Елиът трябва да попадне под такава атака, защото този красив и доста стеснителен мъж — синът на един библиотекар от областта Марин — бил успял да избегне полемиките през годините си на работа с Ейми. Публикациите на Елиът били добросъвестни и сдържани; прогресът му ил добре документиран; той не търсел крещяща известност и не бил сред онези учени, които давали мило за драго, само да могат да изкарат маймуните си на шоуто на Карсън или Грифин.

Но предпазливите маниери на Елиът прикриваха не само могъщ разум, но и една бясна амбиция. Той избягваше полемиките само защото нямаше време за тях; в продължение на години той бе работил до смърт нощем и в съботните и неделните дни, докарвайки до полуда екипа си и Ейми. Биваше го страшно много да прави бизнес с науката и да си осигурява финансиране; на всички научни конференции, посветени на бихейвиоризма на животните, където останалите се показваха по джинси и спортни ризи, Елиът пристигаше в костюм с жилетка. Елиът бе решил да стане най-добрият изследовател на маймуните, а за Ейми бе отредил ролята на най-напредналата маймуна.

Елиът успя да постигне такъв успех в набирането на средства за проектите си, че през 1975 проектът Ейми имаше годишен бюджет от 160 00 долара и научен екип от осем души, включително и специалист по детска психология и един компютърен програмист. Един учен от института Берген по-късно каза, че движещата сила на Елиът се корени във факта, че „той е добро вложение; например, проектът Ейми получи петдесет процента повече компютърно време за нашите пари, защото той работеше на общия терминал нощем и в съботните и неделните дни, когато машинното време струваше най-евтино. Той беше изключително икономичен. И самоотвержен, разбира се: Елиът очевидно не се вълнуваше от нищо друго, освен от работата с Ейми. Това го правеше особено мъчителен за разговор, но пък за сметка на това винаги можехме да разчитаме на него. Трудно е да се види кой наистина блести; по-лесно е да се разбере кой е тласкан от неукротим стремеж, което в крайна сметка може да се окаже далеч по-важно. Ние очаквахме големи неща от Елиът.“

Трудностите на Питър Елиът започнаха сутринта на 2 февруари 1979. Ейми живееше в един караван на територията на студентското градче в Бъркли; тя обикновено прекарваше нощите си сама, и на следващата сутрин биваше особено мила и прочувствена. Но тази сутрин специално персоналът от проекта Ейми я завари в едно нехарактерно за нея мрачно настроение; тя беше раздразнена и със зачервени очи; държеше се така, сякаш се бяха отнесли с нея по някакъв неприятен начин.

Елиът усети, че нещо през нощта я беше обезпокоило. И когато я запита, тя започна да повтаря символите за „сън кутия“, нова двойка думи, чието значение той не можеше да схване. Това само по себе си не беше необичайно; Ейми непрекъснато правеше комбинации от двойки думи, които не бяха лесни за дешифриране. Само преди няколко дни тя ги бе изненадала с „крокодилско мляко“. Най-накрая се досетиха, че млякото й се бе вкиснало, и тъй като не обичаше крокодилите (които впрочем познаваше само от снимки), тя по някакъв начин бе решила, че вкиснатото мляко е „крокодилско“.

Сега пък говореше за някаква „сън кутия“. Отпървом си помислиха, че може да става дума за леглото й, напомнящо на гнездо. Оказа се обаче, че тя използва думата „кутия“ в обичайния й смисъл, за обозначаване на телевизора.

Всичко в каравана й се управляваше от компютър двайсет и четири часа в денонощие. Направих проверка да видят дали телевизорът не е бил включен през нощта, нарушавайки съня й. Тъй като Ейми обичаше да гледа телевизия, имаше вероятност да е успяла да го включи сама. Но Ейми беше мрачна когато провериха телевизора в каравана. Ставаше ясно, че тя имаше нещо съвсем различно на ум.

Накрая откриха, че „сън кутия“ всъщност означава „сън картини“. И когато я запитаха какви са тия сънни картини, Ейми сигнализира, че те били „лоши картини“ и „стари картини“, като „карат Ейми плаче“.

Тя беше сънувала.

Фактът, че Ейми беше първият примат, разказал за сънищата си, доведе до еуфория екипа на Елиът. Еуфорията обаче не трая дълго. Макар и Ейми да продължи да сънува и следващите нощи, тя отказваше да обсъжда сънищата си; в действителност тя изглежда считаше учените за виновни за тези нови и смущаващи посегателства в душевния й живот. И което беше още по-лошо, поведението й след пробуждане започваше да се влошава с всеки изминал ден.

Коефициентът й на усвояване на нови думи падна от 2,7 на седмица до 0,8; а темпото на спонтанно формиране на думи спадна от 1,9 до 0,3. Диапазонът от време, през който поддържаше вниманието си будно към даден предмет или проблем, намаля наполовина. Резките промени в настроението й се увеличиха; хаотичното и немотивирано поведение стана обичайно; емоционалните избухвания зачестиха всеки ден. Ейми беше висока четири фута и половина, и тежеше 130 паунда. Беше изключително силно животно. Екипът започна да се тревожи дали в случай на необходимост може да се справи с нея.

Отказът й да обсъжда сънищата си с тях ги обезсърчаваше. Те опитаха различни научни подходи; показваха й картини от учебници и списания; включиха окачените на тавана видеомонитори в денонощен режим на работа, в случай че направеше някакъв важен знак докато беше сама (подобно на малките деца, Ейми често „разговаряше със себе си“); те дори предписаха поредица от неврологични изследвания, включително ЕКГ.

Накрая успяха да разбудят интереса й с рисуването с пръсти.

Това има огромен успех. Ейми беше повече от ентусиазирана от рисуването с пръсти, и след като прибавиха стрити кайенски люти чушки към боите, тя престана да си облизва пръстите. Рисуваше бързо картините си; това сякаш я поотпусна, и тя отново стана като предишната.

Дейвид Бергман, специалистът по детска психология, отбеляза, че това, което Ейми в действителност рисува, е сбор от очевидно свързани изображения: преобърнати лунни сърпове или полукръгове, които винаги са свързани с областта на вертикалните зелени ивици. Ейми нарича зелените ивици „гора“, а полукръговете „лоши къщи“ или „стари къщи“. Освен това често рисува черни кръгове, които нарича „дупки“.

Бергман предупреждава да не се правят прибързани заключения, че тя рисува древни сгради от джунглата. „Като я наблюдавам как непрекъснато рисува, като обзета от натрапчива идея, се убеждавам, че Ейми е дълбоко разтревожена от тези картини, и се опитва да ги изтласка от съзнанието си като ги изложи върху хартията.“

В действителност, природата на изображенията остана тайна за екипа от проекта Ейми. В края на април 1979 година те заключиха че сънищата й могат да бъдат обяснени по четири различни начина. По реда на тяхната сериозност те следват така:

1. Сънищата са опит да се рационализират събития от ежедневния й живот. Обичайното обяснение на (човешките) сънища, но екипът се съмняваше, че това обяснява нещата в случая с Ейми.

2. Сънищата са преходни изражения на съзряването. С възрастта си от седем години Ейми беше горила тийнейджър, и в продължение на близо година тя беше демонстрирала много типични тийнейджърски черти, включително избухвания и депресии, загриженост за външния си вид, начало на интереса към другия пол.

3. Сънищата са феномен специфичен за всеки вид. Не беше изключено всички горили да имат смущаващи сънища, и при онези сред природата резултантният стрес се регулираше по някакъв начин от поведението на групата. Макар че изследванията върху горилите сред природата датираха от двайсет години, свидетелства за този феномен нямаше.

4. Сънищата са първият признак за инципиентна деменция. Това беше вероятността, от която най-много се страхуваха. За да се обучава ефективно една горила, обучението й трябва да започне още от детска възраст; с напредването на годините изследователите очакваха да видят дали животните им ще пораснат умни или глупави, своеволни или послушни, здрави или болнави. Здравето на маймуните беше обект на непрестанни тревоги; множество програми се бяха провалили след години усилия и разходи само защото маймуните умираха от физически или психически заболявания. Тимоти, едно шимпанзе от Атланта, през 1976 година получи психически увреждания и направи самоубийство чрез копрофагия, задавяйки се със собствените си фекалии. Морис, орангутан от Чикаго, се превърна в невротик, развивайки фобии, станали причина за прекратяването на работата през 1977 година. За добро или за лошо, самата интелигентност, която правеше маймуните подходящи обекти за изследване, ги правеше също така и нестабилни също като хората.

Но екипът по проекта Ейми не беше в състояние да помръдне нещата от мъртвата им точка. През май 1979 те направиха нещо, което впоследствие се оказа от съдбоносна важност: решиха да публикуват рисунките на Ейми, и предложиха изображенията й на Журнала за бихейвиористични науки.