Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Congo, 1980 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Тодор Стоянов, 1996 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 4,9 (× 50 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Източник: Библиотеката на Александър Минковски
Издание:
КОНГО. 1996. Изд. Коала, София. Серия Крими. Превод: от англ. Тодор СТОЯНОВ [Congo / Michael CRICHTON]. Формат: 20 см. Страници: 320. Цена: 160.00 лв. ISBN: 954-530-004-3.
История
- — Корекция
- — Оправяне на грешни кавички от Мандор
- — Добавяне
Статия
По-долу е показана статията за Конго (роман) от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0“.
За информацията в тази статия или раздел не са посочени източници. Въпросната информация може да е непълна, неточна или изцяло невярна. Имайте предвид, че това може да стане причина за изтриването на цялата статия или раздел. |
- Вижте пояснителната страница за други значения на Конго.
Конго | |
Congo | |
Автор | Майкъл Крайтън |
---|---|
Първо издание | 1980 г. САЩ |
Оригинален език | английски |
Жанр | научна фантастика |
Вид | роман |
ISBN | ISBN 0394513924 |
Конго (на английски: Congo) е роман на американския писател Майкъл Крайтън. Книгата е публикувана 1980 г. Сюжетът се концентрира около експедиция в тропическите гори на Демократична република Конго в търсене на залежи от диаманти. Книгата е филмирана през 1995 г.
2. Липсващите елементи
Елиът помоли Рос да настрои видеокамерата в предградията на града, обърната към мястото на лагера. Видеокамерата заработи и той поведе Ейми към края на лагера да погледне полуразрушените здания. Елиът искаше да сблъска Ейми с изгубения град, с реалността отвъд сънищата й — като искаше също така да заснеме реакцията й в този момент. Получи се обаче нещо съвсем неочаквано.
Ейми изобщо не реагира.
Лицето й остана безстрастно, а тялото — отпуснато. Не сигнализира нищо. Ако имаше въобще някакво изражение, то беше на досада, на страданията, причинил й ентусиазмът на Елиът, който тя не споделяше. Елиът внимателно я наблюдаваше. Тя не не потискаше нищо; просто беше застинала без всякакво изражение. Гледаше с безразличие града.
— Ейми познава място?
Да.
— Ейми каже Питър какво място.
Лошо място старо място.
— Сънни картини?
Това лошо място.
— Защо е лошо, Ейми?
Лошо място старо място.
— Да, но защо, Ейми?
Ейми страхува.
Тя не даваше никакъв соматичен признак за страх. Приклекнала на земята до него тя гледаше безстрастно напред.
— Защо Ейми страхува?
Ейми иска яде.
— Защо Ейми страхува?
Тя не искаше да отговори; държеше се по същия начин, когато той настояваше за нещо, а тя изпитваше пълна досада; по никакъв начин не успяваше да я провокира да разкрие виденията си. Беше също толкова безмълвна за обекта пред тях, както и в Сан Франсиско. Когато я помоли да ги придружи до развалините, тя спокойно му отказа. От друга страна обаче не показа никакви признаци да е обезпокоена когато Елиът отиваше в града, и радостно му махаше с ръка за довиждане преди да отиде при Кахега с настояване за още храна.
Едва след завръщането си в Бъркли Елиът откри обяснението на това смущаващо явление — в Тълкуване на сънищата от Зигмунд Фройд, първо издание през 1887 година.
В някои много редки случаи някой пациент може да се сблъска с реалността отвъд съновиденията си. Без значение дали е физически предмет, личност или силно позната ситуация, реакцията на сънуващия спрямо субекта на съновидението е обикновено една и съща. Емоционалното съдържание съдържащо се в съновидението — без значение застрашително, изпълнено с удоволствие или тайнствено — е извлечено при гледката на реалността… Можем да бъде сигурни, че очевидното отегчение на субекта не доказва, че съдържанието на съновидението е фалшиво. Отечгението може да се усеща особено силно когато съдържанието на съновидението е реално. Субектът разпознава на някакво дълбоко ниво неспособността си да промени условията които усеща, и по този начин бива обзет от умора, отегчение, и безразличие, които скриват от него фундаменталната му безпомощност в лицето на действителен проблем който трябва да бъде разрешен.
Месеци по-късно Елиът щеше да стигне до заключението, че безличната реакция на Ейми беше само признак за дълбочината на обзелото я чувство, и че анализът на Фройд беше правилен; това я предпазваше от ситуация, която трябваше да се промени, но Ейми се чувстваше безсилна да направи каквото и да е в това отношение, особено в светлината на съдържанието на детските й спомени за травматизиращата смърт на майка й.
И въпреки това понякога Елиът се улавяше, че изпитва силно разочарование от неутралността на Ейми. От всички възможни реакции, които той си беше представял когато потегляха за Конго, отегчението беше най-малко очакваната, и той изобщо не успя да проумее значението й — че градът Зиндж представлява такава огромна опасност, че Ейми се е видяла принудена в съзнанието си да я изтласка, и да я игнорира.
Елиът, Мънро и Рос прекараха една гореща и трудна утрин, пробивайки си път през плътната бамбукова завеса и виещите се лепнещи лиани на вторичната джунгла, които обвиваха новите сгради в сърцето на града. Към обяд усилията им бяха възнаградени; успяха да се вмъкнат в сгради, различаващи се от всичко видяно до този момент. Архитектурата им беше впечатляваща; тя обхващаше огромни кухи пространства, простиращи се на три и четири етажа под нивото на земята.
Рос изпадна във възторг от подземните конструкции, защото за нея това доказваше, че хората на Зиндж бяха развили технология за дълбоко вкопаване в земята, която се използваше при диамантените мини. Мънро се придържаше към подобно гледище.
— Тия хора са били истински вълшебници с подземните строежи — заяви той.
Въпреки ентусиазма си обаче те не откриха нищо интересно в дълбините на града. По-късно през деня се изкачиха на по-горните нива, излизайки в сграда изпълнена до такава степен с барелефи, че я кръстиха „галерията“. Изследваха изображенията в галерията посредством видеокамерата свързана със спътника.
Те съдържаха картини от обичайния живот в града. Виждаха се домашни сцени: жени готвеха върху огньове, деца играеха на топка с пръчки, приклекнали писари драскаха върху глинени плочки. Имаше и цяла стена с ловни сцени, мъже с кожени препаски около слабините, въоръжени с копия. И накрая епизоди от мините, мъже изнасящи кошници със скъпоценни камъни от тунели изпод земята.
Забелязваха се обаче някои липсващи елементи в тази иначе богата панорама от ежедневния живот. Хората от Зиндж имаха ловни кучета, и цяло разнообразие от котки, използвани като домашни питомци; и въпреки това очевидно на тях никога не им бе хрумнало да използват животните като впрегатен добитък или за пренасяне на товари. Всичката груба работа се вършеше от човешки роби. Изглежда не бяха открили и колелото, защото никъде не се виждаха каруци или някакви други колесни средства. Всичко се пренасяше на ръка в кошници.
Мънро дълго време гледа картините и накрая произнесе:
— Нещо липсва.
Бяха се спрели пред сцена от диамантените мини; тъмни отвори в земята откъдето излизаха мъже натоварени с кошници пълни със скъпоценни камъни.
— Но разбира се! — щракна с пръсти Мънро. — Няма полиция!
Елиът успя да потисне усмивката си; за него не беше трудно да се досети, че мъж като Мънро ще се зачуди най-вече за липсата на полиция в това отдавна загинало общество.
Мънро обаче настояваше, че наблюдението му е особено важно.
— Вижте добре — каза той. — Този град е съществувал само заради диамантените си мини. Иначе съществуването му би било лишено от смисъл в сърцето на тая дяволска джунгла. Зиндж е представлявала цивилизация, основаваща се на минното дело — богатството й, търговията й, ежедневният й живот, всичко е зависело от минното дело. Това е пример за класическа монокултурна икономика; и въпреки това те не са я охранявали, не са я регулирали, не са я управлявали?
— Има още неща, които не сме видели — например картини изобразяващи хранещи се хора. Може би е имало табу върху изображенията на стражите.
— Възможно е — отвърна Мънро неубеден. — Но във всеки миннодобивен комплекс по целия свят охраната веднага се набива в очи, като доказателство за контрол. Идете в южноафриканските диамантени мини или в боливийските за добив на изумруди и първото нещо, което ще видите, това е охраната. Тук обаче — той посочи към барелефите, — няма абсолютно никаква охрана.
Карън Рос предположи, че те вероятно не са имали нужда от охрана, защото в обществото на Зиндж са царували ред и мир.
— В края на краищата, това е било много отдавна — изтъкна тя.
Мънро обаче си беше скептичен.
— Човешката същност не се променя — заяви той.
На излизане от галерията се озоваха в един открит двор, обрасъл с лиани и виещи се растения. Дворът притежаваше определено качество, подсилено с колоните на едно подобно на храм знание от едната си страна. Вниманието им веднага беше привлечено от настилката на двора, върху която бяха разхвърляни десетки дузини каменни гребла като онзи чифт, намерен от Елиът.
— Проклет да съм — възкликна той. Проправиха си път през купищата гребла и влязоха в сградата, която впоследствие кръстиха „храма“.
Тя се състоеше от една единствена просторна квадратна зала. Таванът й се беше пропукал на няколко места, през които се просмукваха слънчеви лъчи. Право пред себе си видяха едно огромно струпване на виещи се растения, високо над десет фута, истинска растителна пирамида. В следващия момент проумяха, че всъщност това беше статуя.
Елиът се изкатери върху статуята и започна да разкъсва гъстата зеленина. Работата не беше никак лесна: бодливата растителност се беше впила във всяка цепнатина. Той хвърли поглед назад към Мънро.
— Сега по-добре ли е?
— Ела и виж — отвърна му той със странно изражение.
Елиът внимателно се спусна долу и се дръпна настрани да погледне. Макар и статуята да беше изронена и загубила всякакъв цвят, той ясно различи огромната изправена горила с хищно озъбено лице и широко раздалечени ръце. Във всяка ръка държеше по едно каменно гребло като цимбали, готови всеки миг да се ударят един в друг.
— Господи — изтръгна се от гърдите на Питър Елиът.
— Горила — отбеляза Мънро. Той дори и не се стараеше да скрие задоволството си.
— Сега вече всичко е ясно. Тези хора са обожествявали горилите. Това е било религията им — каза Рос.
— Но защо Ейми твърди, че не били горили?
— Питай нея — отвърна Мънро, гледайки си часовника. — Трябва да подготвя лагера за през нощта.