Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Congo, 1980 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Тодор Стоянов, 1996 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 4,9 (× 50 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Източник: Библиотеката на Александър Минковски
Издание:
КОНГО. 1996. Изд. Коала, София. Серия Крими. Превод: от англ. Тодор СТОЯНОВ [Congo / Michael CRICHTON]. Формат: 20 см. Страници: 320. Цена: 160.00 лв. ISBN: 954-530-004-3.
История
- — Корекция
- — Оправяне на грешни кавички от Мандор
- — Добавяне
Статия
По-долу е показана статията за Конго (роман) от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0“.
За информацията в тази статия или раздел не са посочени източници. Въпросната информация може да е непълна, неточна или изцяло невярна. Имайте предвид, че това може да стане причина за изтриването на цялата статия или раздел. |
- Вижте пояснителната страница за други значения на Конго.
Конго | |
Congo | |
Автор | Майкъл Крайтън |
---|---|
Първо издание | 1980 г. САЩ |
Оригинален език | английски |
Жанр | научна фантастика |
Вид | роман |
ISBN | ISBN 0394513924 |
Конго (на английски: Congo) е роман на американския писател Майкъл Крайтън. Книгата е публикувана 1980 г. Сюжетът се концентрира около експедиция в тропическите гори на Демократична република Конго в търсене на залежи от диаманти. Книгата е филмирана през 1995 г.
2. Кигани
Първоначалният шок от парашутния скок премина и Елиът вече се наслаждаваше на разходката из гората Баравана. Маймуните бърбореха по дърветата, птици подвикваха в студения въздух; носачите Кикую се бяха източили в колона зад тях, пушеха цигари и си подвикваха един на друг на екзотичен език. Елиът беше в покой с всичките си чувства: с усещането за освобождение от задъханата цивилизация; с чувството за приключение, за неочаквани събития които можеха да ги сполетят всеки момент; и накрая с чувството за романтика, свързано със завръщането в миналото, където неведомите заобикалящи ги опасности поддържаха сетивата му изострени като бръснач. С това възвишено чувство се вслушваше той в горските животни около себе си, вглеждаше се в играта на преплетените светлини и сенки, усещаше пролетната земя под ботушите си, и гледаше подир Карън Рос, която му се струваше красива и грациозна по един съвсем неочакван начин.
Карън Рос не се обръщаше към него.
Вместо това упорито въртеше бутоните на един от черните си електронни устройства, опитвайки се да открие сигнал. Второ електронно устройство висеше на ремък от рамото й, и тъй като тя не се обръщаше да го гледа, той имаше време да забележи че на рамото й вече бе избило тъмно петно от пот, а друго пълзеше надолу по гърба й. Тъмнорусата й коса беше сплъстена и залепнала непривлекателно към тила й. Забеляза освен това, че панталоните й бяха измачкани, изцапани с пръст от падането. Тя упорито продължаваше да не се обръща.
— Наслаждавай се на гората — посъветва го Мънро. — Това е последният път когато известно време ще се чувстваш на хладина и сух.
Елиът се съгласи, че гората беше приятна.
— Да, много приятна — кимна Мънро със странно изражение на лицето.
Гората Баравана не беше девствена. От време на време подминаваха изчистени пространства и други признаци за човешка дейност, макар и до този момент да не бяха се натъквали на фермери. Когато Елиът сподели какво му бе направило впечатление, Мънро само поклати глава. Колкото повече навлизаха в гората, толкова повече Мънро се вглъбяваше в себе си, и все по-неохотно влизаше в разговор. Но въпреки това демонстрираше интерес към фауната, често спираше да се вслушва напрегнато в птичите крясъци преди да сигнализира да продължат.
По време на паузите Елиът се обръщаше назад към колоната носачи, които балансираха товарите на главите си, и усети остро чувството си на родство с Ливингстън и Станли и другите изследователи, бродили из Африка преди столетие. И в това романтичната му асоциация беше точна. Животът в Централна Африка почти не се беше променил от времената, когато Станли бе изследвал Конго през седемдесетте години на миналия век, нито пък основната същност на експедициите в този регион. Сериозните изследвания все още продължаваха да се провеждат пеша; никой не можеше да се лиши от носачите; разходите продължаваха да бъдат главоломни, също както и опасностите.
Към обед вече Елиът започна да усеща осезателно пулса в краката си, и разбра, че е мъртвешки уморен. Изглежда носачите също бяха като пребити, защото шегите и закачките бяха секнали, нямаше ги вече и цигарите. Експедицията продължаваше в тишина до момента, в който Елиът запита Мънро дали ще спрат за обяд.
— Не — отвърна той.
— Добре — коментира Карън Рос, гледайки часовника си.
Малко след един часа дочуха боботенето на хеликоптери. Мънро и носачите реагираха светкавично; всички се хвърлиха под закрилата на големите дървета и зачакаха с вперени нагоре погледи. След няколко секунди над главите избоботиха два големи зелени хеликоптера; Елиът ясно различи белите маркировки на заирските военновъздушни сили.
Мънро присви очи подир отминаващите машини. Бяха американски модели; не успя да види добре въоръжението им.
— Това е армията — каза накрая той. — Търсят хора от племената Кигани.
Един час по-късно се добраха до открит участък, на който се отглеждаше маниока. В центъра на нивата стърчеше груба фермерска къща с димящ комин и пране на опънато въже, което се ветрееше под лекия бриз. Нямаше обаче и следа от обитателите й.
До този момент бяха заобикаляли срещнатите ниви, но този път Мънро повдигна ръка да спрат. Носачите смъкнаха товара от главите си и насядаха в тревата без да говорят.
Атмосферата беше напрегната, макар и Елиът да не разбираше причината. Мънро си пошепна с Кахега на края на изчистеното пространство, без да отделя поглед от постройката и обкръжаващата я нива. След двайсетина минути чакане без да се случи нещо търпението на Рос започна да се изчерпва.
— Не виждам защо да не…
Мънро мигновено захлупи устата й с шепа. Той посочи към откритото пространство и прошепна само една дума: Кигани.
Очите на Рос се разшириха. Мънро дръпна ръката си.
Всички гледаха напрегнато към къщата. Нямаше и следа от раздвижване. Рос направи кръг с ръка, предлагайки да заобиколят къщата и да продължат. Мънро поклати глава, и посочи към земята, давайки й знак да седне. Мънро изгледа въпросително Елиът и посочи към Ейми, която се ровеше из високата трева наблизо. Изглежда беше загрижен да не вдигне шум. Елиът сигнализира на Ейми да пази тишина, но нямаше нужда. Ейми бе усетила атмосферата на общото напрежение и хвърляше войнствени погледи към къщата.
Още няколко минути всичко беше спокойно; вслушваха се в чирикането на цикадите в горещото обедно слънце, и чакаха. Гледаха как се вее прането по въжетата.
И тогава тънкият пушек от комина секна.
Мънро и Кахега размениха погледи. Кахега се плъзна обратно до братята си, отвори един пакет и измъкна автомат. Закри предпазителя с длан, заглушавайки резкия звук на изщракването. Откритото пространство беше странно спокойно. Кахега се върна до Мънро и му подаде оръжието. Мънро провери предпазителя и после положи автомата на земята. Изчакаха още няколко минути. Елиът погледна Рос, но тя не отвърна на погледа му.
Вратата на къщата се отвори с леко скърцане. Мънро вдигна автомата.
Никой не се появи. Всички се втренчиха във вратата затаили дъх. Накрая бойците от племето Кигани пристъпиха прага.
Елиът наброи дванадесет високи мускулести мъже въоръжени с лъкове и стрели, и дълги панда в ръце. Краката и ръцете им бяха нашарени в бяло, а лицата им представляваха тебеширени маски, което придаваше на главите им застрашителен, наподобяващ череп вид. Само белите им глави се подаваха над маниоката докато се измъкваха от нивата; всички напрегнато се озъртаха.
Дълго след като си бяха отишли Мънро продължаваше да наблюдава мълчаливо къщата. Накрая се изправи и въздъхна. Заговори с неестествено висок глас.
— Това бяха Кигани.
— Но какво правеха там вътре? — възкликна Рос.
— Ядяха — отвърна той. — Убили са семейството в тази къща и после са ги изяли. По-голямата част от фермерите са напуснали околността поради въстанието на Кигани.
Той сигнализира на Кахега да вдигне хората си и всички потеглиха, заобикаляйки откритото пространство. Елиът не отделяше поглед от къщата, чудейки се каква ли гледка щеше да се открие пред очите му ако влезеше вътре. Мънро бе произнесъл толкова небрежно думите Убили са семейството… и после са ги изяли.
— Предполагам — изрече Рос, оглеждайки се през рамо, — че трябва да се чувстваме късметлии. Вероятно сме едни от последните хора на земята, станали свидетели на такова нещо.
— Съмнявам се — поклати глава Мънро. — Старите навици отмират трудно.
По време на конгоанската гражданска война през шейсетте репортажите за ширещия се канибализъм шокираха западния свят. В действителност обаче в централна Африка тази практика никога не е секвала.
През 1897 година Сидни Хайнд пише, че „почти всички племена от басейна на река Конго или са, или са били канибали; и а сред някои от тях тази практика бележи растеж.“ Хайнд е силно впечатлен от неприкритата природа на конгоанския канибализъм: „Капитаните на параходите често ме уверяваха, че всеки път, когато се опитат да купят кози от местните жители, в замяна са им искани роби; местните жители често се качвали на борда със слонови зъби и желание да закупят роби, оплаквайки се, че в сегашно време месото в краищата им било съвсем кът.“
В Конго канибализмът не е свързан с ритуали, религия или война; това е просто начин на диета. Свещеникът Холман Бентли, прекарал двайсет години в региона, цитира един местен жител: „Вие белите хора считате, че свинското месо е най-вкусното, но то дори не може да се сравни по сладост с човешкото.“ Бентли чувства, че местните жители „не можеха да разберат възраженията повдигани срещу тази практика“. „Вие ядете птици и кози, а ние хора; защо не? каква е разликата?“
Този откровен подход шокира наблюдателите, и води до кошмарни обичаи. През 1910 година Хърбърт Уърд пише за пазари, където роби били продавани „на парче докато още са живи. Колкото и да изглежда невероятно, пленниците се водят от пазар на пазар, за да могат отделните клиенти да имат представа от качествата на стоката, като белязват външно отделните части от тялото, които искат да купят. Маркировките се извършват с цветна глина или стръкове трева завързани по определен начин. Удивителен е стоицизмът, с който жертвите посрещат пазарлъка за договаряното разфасоване на телата им.“
Такива репортажи не могат да бъдат отхвърляни като викторианска истерия, защото всички наблюдатели намират канибалите за приятни и мили същества. Уърд пише, че „канибалите не са привърженици на интригите и не са злобни. Колкото и да изглежда невероятно, те са сред най-добрите хора.“ Бентли ги описва като „весели, мъжествени момчета, много приятелски в разговор и силно артистични при афект.“
Под белгийското колониално управление канибализмът става доста рядко явление; през петдесетте години едва ли е имало два или три такива случая, но никой не счита сериозно това явление за изкоренено. През 1956 година Х. К. Енгерт пише: „Канибализмът е все така жив в Африка… Аз самият на времето живях известно време в едно село на канибали, и открих доста [човешки] кости. Местните жители… са достатъчно приятни хора. Това просто е стар навик, който много трудно отмира.“
Мънро считаше, че Кигани от 1979 година преживяват политическо възраждане. Племената се бунтуваха срещу натиска оказван от заирското правителство да променят начина си на прехрана от лов на фермерство, сякаш това беше най-лесното и естествено нещо на света. Кигани бяха бедни и невежи хора; имаха съвсем смътна представа за хигиената, хранителната им диета беше съвсем бедна протеини и витамини, и те бяха лесна плячка на маларията, паразитните червеи, билхарцията и африканската сънна болест. Едно от всеки четири деца умираше още при раждане, и малцина Кигани доживяваха двайсет и пет годишна възраст. Непосилното им ежедневие изискваше обяснение, осигурявано им от Ангава, или магьосниците. Кигани считаха, че повечето смъртни случаи имат свръхестествен произход: или жертвата беше попаднала под магьосническо заклинание, беше нарушила някакво табу, или беше убита от отмъстителни духове произлизащи от мъртвеца. Ловът също имаше свръхестествена същност: игра, силно повлиявана от духовния свят. В действителност Кигани считаха свръхестествения свят за далеч по-реален от заобикалящия ги, който беше за тях „пробуждане от сън“, и правеха опити да въздействат на свръхестественото посредством магически заклинания и отрови, осигурявани им от жреците Ангава. Те също така изпълняваха ритуални украсявания на телата си, като боядисването в бяло на лицата и ръцете си, за да се сдобият с повече мощ за сражението. Кигани вярваха, че магията оставаше в телата на враговете им, и за да надмогнат заклинанията направени от вражеските Ангава, изяждаха телата на враговете си. По този начин магическата сила вдъхната във враговете им преминаваше в техните тела, обезсилвайки вражеските заклинатели.
Тези вярвания датираха от много древни времена, и Кигани отдавна бяха възприели, че най-добрият начин да отразят заплахите, е да изяждат телата на враговете си. През 1890 година племената в северните части на страната се разбунтуваха, защото въоръжените с огнестрелни оръжия чужденци бяха заплашили лова им. През изтощителната и гладна гражданска война на 1961 година подивелите от глад племена бяха атакували и изяли други племена.
— А защо ядат хора сега? — запита Елиът.
— Защото настояват за правото си на лов — отвърна Мънро. — Напук на бюрократите в Киншаса.
В ранния следобед експедицията се изкачи на един хълм, от който можеха да се видят долините зад тях на юг. В далечината се виеха огромни облаци дим, пламъци издигаха езици нагоре; долиташе приглушеният грохот на ракетите „въздух-земя“, и хеликоптерите кръжаха над пожарите като механични лешояди над пресни трупове.
— Това са селища на Кигани — отбеляза Мънро, обърнат назад; той поклати глава. — Милост за тях няма да има, особено след като войниците в хеликоптерите и сухопътните части са всички от племето Абаве, традиционният враг на Кигани.
Светът на двадесети век не можеше да се примири с човекоядните навици; и наистина правителството в Киншаса, намиращо се на две хиляди мили оттук, вече бе решило да изтрие всяка следа от присъствие на канибали в границите на държавата си. През юни заирското правителство изпрати пет хиляди войника, шест въоръжени с ракети хеликоптери американско производство, и десет бронирани коли да потушат въстанието на Кигани. Командващият операцията, генерал Нго Мугуру, нямаше никакви илюзии за действителното съдържание на заповедта. Мугуру знаеше, че Киншаса иска от него да изтрие от лицето на земята Кигани като племе. И той възнамеряваше да стори точно това.
През останалата част от деня до слуха им достигаха далечните експлозии на снаряди и мини. Контрастът между модерното въоръжение на наказателните части и лъковете и стрелите на Кигани беше повече от очевидна. Рос каза, че всичко това е тъжно, но Мънро отвърна, че е неизбежно.
— Целта на живота е да останеш жив — заяви Мънро. — Вгледай се в кое да е животно сред природата; целият му живот се свежда до това, да остане живо. Не го е грижа за никакви вярвания или философия. Всеки път, когато поведението на някое животно загуби връзка с действителността, то изчезва. Кигани още не са разбрали, че времената на техните вярвания са изчезнали отдавна. И те ще изчезнат след тях.
— Но може би има някаква по-висша истина от физическото оцеляване — възрази Рос.
— Няма — каза Мънро.
През деня видяха още няколко големи групи Кигани, обикновено на разстояние няколко мили. Привечер, след като прекосиха люлеещия се дървен мост над река Морути, Мънро обяви, че вече са извън територията на Кигани и могат, макар и временно, да се почувстват в безопасност.