Майкъл Крайтън
Конго (18)

6. Мънро

Името на „капитан“ Чарлз Мънро не може да се открие в никой списък на водачите на експедиции наемани от компаниите в този бранш. За това си имаше няколко причини, като най-важната сред беше неговата определено мръсна репутация.

Мънро беше отраснал в дивата пустош на северната гранична провинция на Кения, незаконен син на шотландски фермер и неговата красива икономка индианка. Бащата на Мънро беше извадил лошия късмет да загине от ръката на някой партизанин на Мау Мау през 1956 година^[1]. Скоро след това майката на Мънро се спомина от туберкулоза, и Мънро се запъти към Найроби, където в края на шейсетте работи като бял ловец, водейки групи туристи в джунглата. През този период от живота си той беше удостоен с титлата „капитан“, макар и никога да не бе служил в армията.

Явно обаче развличането на туристите не му е допаднало, защото през 1960 година става ясно, че прехвърля тайно оръжия от Уганда в наскоро обявилото независимост Конго. След като през 1963 година Моа Чомбе беше прогонен в изгнание, дейността на Мънро се превърна в политически опасна и в края на 1963 година беше принуден да изчезне от източна Африка.

Появи се отново през 1964 вече като един от белите наемници на генерал Мобуту в Конго, под водачеството на полковник „Лудия Майк“ Хоаре. Хоаре описва Мънро като „корав, смъртоносен клиент, който познава джунглата и е изключително ефективен, успеем ли само да ги издърпаме от кревата на поредната жена“. След завземането на Станливил при операция „Червен Дракон“, името на Мънро става известно със зверствата, извършени от наемниците в едно селище на име Авакаби. След това Мънро отново се покрива за няколко години.

През 1968 отново изплава, този път в Танжер, където си живее царски и се превръща в нещо като местна знаменитост. Източниците на очевидните му огромни доходи са обвити в мъгла, но според слуховете той снабдявал комунистическите судански въстаници с източногерманско леко стрелково оръжие през 1971, през периода 1974–1975 подпомагал роялистите в Етиопия при въстанието им, а през 1978 година оказал ценна помощ на френските парашутисти извършили десант в заирската провинция Шаба.

Тази разнообразна дейност му беше извоювала много специална репутация в Африка през седемдесетте; макар и да беше обявен за персона нон грата в повече от половин дузина африкански страни, той си пътуваше напълно необезпокояван по целия континент, като използваше различни паспорти. Ситуацията беше повече от двусмислена: всеки служител от контрола по границите го познаваше като петте си пръста, но всеки от тях се боеше страшно както да го пусне в страната, така и да не го пусне.

Чуждите минногеоложки и изследователски компании, даващи си сметка за чувствата на местните хора, избягваха да го наемат като водач на експедициите си. Беше вярно, че Мънро без съмнение беше най-скъпият местен водач. Но въпреки това репутацията му на човек, до този момент не претърпял поражение, се ширеше по цяла Африка. През 1974 година беше успял да вмъкне под фалшиво име в Камерун две германски експедиции търсещи калай; беше водил и една от предните експедиции на ТСЗР в Ангола по време на най-разгорещения военен конфликт през 1977. Отказа да поведе друга група на ТСЗР в Замбия следващата година след като Хюстън отказа да плати цената му; Хюстън беше отменил експедицията.

С няколко думи, Мънро беше всепризнат като най-добрият човек за най-опасните маршрути. Това беше причината, поради която самолетът на ТСЗР направи междинна кацане в Танжер.

На летището в Танжер товарният самолет на ТСЗР и съдържанието му бяха задържани, но персоналът му с изключение на Ейми мина през митническия контрол, като носеше личните си вещи. Дженсен и Ървинг бяха отведени за щателно претърсване; в ръчния им багаж бяха открити незначителни следи от хероин.

До това налудничаво събитие се стигна след поредица от забележителни съвпадения. През 1977 година митническите служители на Съединените щати започнаха да използват устройства с неутрони с обратно разсейване, както и химически изпарители като детектори, или устройства улавящи миризмите. Те всички бяха ръчни електронни устройства произведени по договор от Морикава Електроникс в Токио. През 1978 година възникнаха редица въпроси относно точността на тези устройства; Морикава предложи да ги тестват и на други летища и пристанища по целия свят, включително Сингапур, Бангкок, Делхи, Мюнхен и Танжер.

Така Морикава Електроникс имаха добра представа за качествата на детекторите използвани в летището на Танжер, като също много добре знаеха, че редица субстанции, включително и тези на обикновения мак и някои сортове ряпа, предизвикват фалшива индикация за наличие на дрога. А подобен случай изискваше минимум четиридесет и осем часа, за да се докаже несъстоятелността на индикацията. (По-късно се разбра, че в куфарите на двамата по някакъв начин действително са попаднали следи от ряпа.)

И Ървинг и Дженсен енергично отричаха всякакво наличие на подобни вещества и настояваха за присъствието на местния американски консул. Случаят обаче можеше да се разреши най-рано след няколко дни; Рос телефонира на Травис в Хюстън, който реши, че това е маневра за отвличане на вниманието. Не можеха да направят нищо друго, освен да продължат експедицията както могат.

— Те си мислят, че ще ни спрат, но няма да им стане играта — каза твърдо Травис.

— Добре, кой ще върши геоложката работа? — запита Рос.

— Ти — отвърна той.

— А електрониката?

— Пак ти. Ти си документиран гений — каза Травис. — Само намери Мънро, на всяка цена. Той е ключът към всичко.

По здрач напевът на мюезина се разнесе над пастелното гъмжило от къщи в танжерската казба, призовавайки правоверните на вечерна молитва. В по-старо време мюезинът сам излизаше на минарето да се провиква, но сега магнитофон усилван от говорители вършеше работата му; механизиран призив за мюсюлманския ритуал на подчинение.

Карън Рос седеше на терасата на къщата на капитан Мънро с изглед към казбата и чакаше за аудиенция със самия господин. До нея в другато кресло хъркаше шумно Питър Елиът изтерзан от дългия полет.

Чакаха вече близо от три часа и тя започваше да се тревожи. Къщата на Мънро беше в мавритански стил, и отворена към изхода. От вътрешността й долитаха гласове, разговарящи на някакъв ориенталски език.

Едно грациозно мароканско момиче слугинче които изглежда Мънро притежаваше в несметни количества, излезе на терасата с телефон. Тя се поклонни официално. Рос видя, че момичето имаше виолетови очи; беше изключително красива, на не повече от шестнадесет години.

— Това е вашият телефон. Наддаването започва след малко — произнесе тя на безупречен английски.

Карън сръга Питър, който се размърда изтощено.

— Търгът започва — каза му тя.

Питър Елиът си глътна езика още с влизането в къщата на Мънро. Беше очаквал сурова военна обстановка, а защшеметен видя деликатните изписани с дърворезба марокански арки и тихо ромолящи фонтани, струящи милиарди миниатюрни дъги.

В следващия момент зърна втренчените в него и Рос японци и германци в съседната стая. Погледите им определено не съдържаха и грам дружелюбие, но Рос се изправи и като каза:

— Извини ме за момент — влезе в съседната стая и и прегърна топло един млад рус германец. Те се целунаха, разбъбриха се щастливо и изобщо създадоха впечатление на интимни приятели.

Това не се понрави на Елиът, но с известно утешение видя, че японците — всички облечени в еднакви черни костюми — също споделяха чувствата му. След като го забеляза, той се усмихна топло, за да придаде впечатление на одобрение от сцената пред тях.

Рос обаче още не се беше върнала при него и той настойчиво я запита:

— Кой беше този?

— Това е Рихтер — отвърна тя. — Най-брилятният тополог в западна Европа; неговата област са екстрааполациите в n-мерното пространство. Работите му са изключително елегантни. — Тя се усмихна. — Почти колкото моите.

— Но той работи за консорциума.

— Естествено. Нали е шваба.

— И ти разговаряш с него?

— Бях много щастлива от случая — отвърна тя. — Карл е фатално ограничен. Той може да работи единствено само с вече утвърдена информация. Взема установените условия и прави чудеса с тях в n-мерното пространство. Но не може да си представи абсолютно нищо новаторско. Имах един преподавател в Масачузетския технологичен институт, който беше същият като него. Обвързан от фактите, заложник на реалността. — Тя поклати глава.

— Пита ли те за Ейми?

— Естествено.

— А ти какво му каза?

— Казах му, че е болна и вероятно ще умре скоро.

— И той ти повярва?

— Да се надяваме. Ето го и Мънро.

Капитан Ммънро се появи в следващата стая в хаки и пура между зъбите. Беше висок, обветрен мъж с мустаци и меки тъмни наблюдателни очи, които не пропускаха нищо. Размени няколко приказки с японците и германците, върху които думите му имаха покрусяващ ефект. След малко Мънро влезе в тяхната стая широко усмихнат.

— Значи заминавате за Конго, доктор Рос.

— Ние заминаваме, капитан Мънро — каза тя.

— Изглежда всички заминават — засмя се той.

Последва бърза размяна на реплики, която на Елиът му прозвуча на китайски.

— Петдесет хиляди щатски долара в швейцарски франкове ин касо пункт и две десети от дохода за първата година с корекция при теглене.

Мънро поклати глава.

— Сто хиляди щатски долара в шевйцарски франкове и пункт и шест десети от дохода за първата година върху първичните депозити, некоригирано счетоводство, без сконтов процент.

— Сто хиляди щатски долара ин касо пункт и една десета от прихода за първата година върху всички депозити, с пълно дисконтиране от пункта на произход.

— Пункта на произход? По средата на шибаното Конго? Аз бих поискал три години от пункта на произход; ами ако ви заклещят нейде?

— След като искаш дебела гуша, рискуваш. Мобуту е по-голям тарикат от теб.

— Мобуту едва държи положението под контрол, а аз съм още жив защото не обичам рисковете — каза Мънро. — Сто хиляди щатски ддолара ин касо пункт и четири десети върху първичния депозит с дисконтиране от премията само. Или ще взема пункт и две десети от твоите.

— Щом не си падаш по хазарта, ще ти дам изкупуване с твърда лихва за двеста хиляди щатски долара.

Мънро поклати глава.

— Вие платихте повече от това за вашите права за изследване на минералните ресурси в Киншаса.

— В Киншаса цените на всичко са подложени на огромна инфлация, включително правата за изследване на минералните ресурси. А текущото ограничение на изследването е доста под хиляда.

— Щом казваш така.

Той се усмихна, и тръгна към другата стая, където го чакаха японците и германците.

— Не е необходимо да го научават — изрече бързо тя.

— О, аз съм сигурен, че те и така си го знаят — отвърна Мънро и влезе в другата стая.

— Копеле — изсъска тя подире му. Заговори бързо с приглушен глас в слушалката. — Не, не е съгласен… Не, не, няма да се хване… страшно много им трябва…

— Не мислиш ли, че много му качваш цената? — запита Елиът.

— Той е най-добрият — отвърна тя и продължи да шепне яростно в слушалката. В съседната стая Мънро с тъжно изражение клатеше глава, отхвърляйки офертата им. Елиът забеляза, че Рихтер беше зачервен до пръсване.

Мънро се върна при тях.

— Какво беше текущото ви проектно ограничение за изследвания?

— Под хиляда.

— Така казваш ти. Макар и да знаеш, че има руден интерсепт.

— Не зная да има руден интерсепт.

— Тогава сте последните глупаци да закопавате толкова много пари в джунглата на Конго — каза Мънро. — Не е ли така?

Карън Рос не отговори. Тя гледаше към орнаментирания таван на стаята.

— Тия дни Вирунга не е кварталната градинка — продължи Мънро. — Племената Кигани са се разбушували, а те са любители на човешко месце. Пигмеите и те вече забравиха, че ни обичат. Много вероятно е да ни почерпят по някоя стрела в гърба. Вулканите всеки миг могат да забълват лава. Жужат мухи цеце. Влачат се заразни води. Гъмжи от корумпирани служители. А вие сте се емнали тъкмо там, а? Може би е по-добре да отложите пътуването си докато нещата се уталожат.

Мънро бе формулирал съвсем точно тревогите на Питър Елиът и той не пропусна да го спомене.

— Ето един разумен човек — изрече Мънро с широка усмивка, която раздразни Карън.

— Изглежда, ние никога няма да се спогодим — каза тя.

— Това е очевидно — кимна Мънро.

Елиът изведнъж проумя, че пазарлъкът бе свършил. Той се изправи и протегна ръка на Мънро за довиждане, но миг преди това Мънро се обърна и се върна в съседната стая, където го чакаха нетърпеливо японците и германците.

— Нещата се оправят — каза Рос.

— Защо мислиш така? — запита Елиът. — Защото той счита, че ти е надвил, така ли?

— Не. Защото си мисли, че знаем повече от тях за разположението на мястото и имаме по-голям шанс от тях да попаднем на рудно находище, което ще се изплати.

В съседната стая японците и германците изведнъж се изправиха, и тръгнаха към изхода. На вратата Мънро се ръкува с германците и се поклони церемониално на японците.

— Предполагам, че си права — каза Елиът. — Той ги отпраща.

Рос обаче не се зарадва.

— Не могат да постъпят така — изрече озадачено тя. — Не могат просто така да се грабнат и да хукнат.

Елиът пак се смути.

— Нали ти искаше да ги разкара?

— Проклятие — изсъска тя. — Прецакаха ни. — Тя яростно зашепна в слушалката до Хюстън.

В главата на Елиът всичко вече се обърка окончателно. Дори и завръщането на Мънро със съобщението, че вечерята е сервирана, не успя да го изведе от това състояние.

Вечеряха по марокански стил, седнали на пода, с пръсти вместо с прибори. Първото ястие беше пай с гълъб, след което сервираха някаква яхния.

— Значи ти отпрати японците, а? — заопита Рос. — Каза им, че няма да им стане играта?

— О, не — отвърна Мънро. — Това би било крайно неучтиво. Казах им, че ще си помисля. И така и ще направя.

— Добре, тогава защо си тръгнаха?

Мънро сви рамене.

— Не е моя грижа. Предполагам, че по телефона са им съобщили нещо, което ги е накарало да променят плановете си.

Карън Рос погледна косо часовника, отбелязвайки си часа.

— Много хубава яхния — каза тя. Правеше всичко възможно да изглегжда сговорчива.

— Радвам се, че ви харесва. Това е таджин. Месо от камила.

Карън се задави. Питър Елиът с изненада установи, че апетитът му бе намалял значително.

— Значи си имате горила, професор Елиът? — обърна се към него Мънро.

— Откъде разбрахте?

— Японците ми казаха. Те са направо очаровани от нея. Не мога да разбера как, но направо ги е пощурила. Един млад мъж с горила, и една млада жена която търси…

— Промишлени диаманти — изрече Карън Рос.

— Аха, промишлени диаманти. — Той се обърна към Елиът. — Много си падам по откровените разговори. Диаманти, колко очарователно. — Начинът му на разговор подсказваше, че не е чул нищо важно до този момент.

— Трябва да ни заведеш дотам, Мънро — каза Карън.

— Светът е пълен с промишлени диаманти — продължи Мънро, сякаш не чул последните й думи. — Има ги в Африка, Индия, Русия, Бразилия, Канада, дори и в Америка, — Арканзас, Ню Йорк, Кентъки — където и да ги потърсите. А вие сте се вдигнали чак в Конго.

Очевидният въпрос увисна във въздуха.

— Търсим сини диаманти с борово покритие тип IIв — каза Карън Рос. — С полупроводникови свойства важни за приложенията на микроелектрониката.

Мънро подръпна мустаците си.

— Сини диаманти — повтори той, кимайки. — Има логика.

Рос се съгласи с думите му.

— Не можете ли да си ги изработвате? — запита Мънро.

— Не. Вече са правени опити. Съществува такъв процес за нанасяне на покритие с бор, но е прекалено ненадежден. Аммериканците веднъж пробваха, също и японците. И едните и другите се отказаха. Оказа се безнадеждна работа.

— Така че ви трябва естествен източник.

— Точно така. Искам да се доберем там колкото е възможно по-скоро — изрече с равен глас Карън без да отделя очи от него.

— Сигурен съм, че искате — отвърна той. — За нашата доктор Рос не съществува нищо друго, освен бизнеса, а? — Той прекоси стаята и се облегна върху една от арките, вглежадйки се в тъмната танжерсак нощ. — Изобщо не съм учуден — заяви той. — Всъщност…

Още с първите куршуми на откоса Мънро се хвърли на пода търсейки прикритие; стъклените съдове върху масата се пръснаха на хиляди късчета, едно от момичетата му изпищя, Рос и Елиът плонжираха върху мраморния под, а куршумите свиреха наоколо им, забивайки се в мазилката и ронейки прах върху им. Грохотът трая тридесет секунди, след което секна така внезапно, както и беше започнал.

След като всичко свърши, те колебливо се изправиха на крака, втренчени един в друг.

— Консорциумът плаща за забавленията — ухили се Мънро. — Много си падам по такива авери.

Рос изтръска праха от дрехите си.

— Пет пункта и две десети при първите двеста хиляди, без удръжки, в швейцарски франкове, с корекция.

— Пет и седем десети и съм Ваш.

— Пет и седем десети. Готово.

Мънро стисна ръце, после обяви, че ще му трябват няколко минути да си опакова багажа преди да потеглят за Найроби.

— Просто така? — запита Рос. Тя изведнъж беше придобила загрижен вид, и отново погледна часовника си.

— Какъв ти е проблемът? — запита Мънро.

— Автомати Калашников чешко производство — каза тя. — В склада ти.

Мънро дори и не мигна.

— По-добре да си ги вземем — каза той. — Консорциумът без съмнение си има нещо подобно в дисагите, така че през следващите няколко часа ще имаме много работа.

Той още не бе заършил изречението си когато в далечината се разнесоха полицейски сирени.

— Ще слезем по задната стълба — реши Мънро.

След един час вече бяха във въздуха с курс към Найроби.