Майкъл Крайтън
Конго (40)

1. Опашката на тигъра

Влизането им в изгубения град Зиндж сутринта на 21 юни не беше обвеяно с мистерията и романтиката на подобните от деветнадесети век експедиции. Изследователите от двайсети век се потяха и грухтяха под бремето на техническото оборудване — оптични търсачи за областта заобикаляща защитния периметър, компаси със синхронизиране на данни, високо-честотни направляващи устройства комбинирани с трансмитери, и микровълнови транспондери — всички считани абсолютно необходими за модерното ултра-бързо оценяване на разрушена археологическа находка.

Те се интересуваха единствено от диамантите. Шлиман се бе интересувал единствено от златото докато бе разкопавал Троя, и беше посветил три години от живота си на това. Рос очакваше да намери диамантите си за три дни.

Според разиграния вариант на компютъра на ТСЗР най-добрият начин да се постигне това беше да се направи карта на града. Вече с план в ръка определянето на координатите на мините сред структурата на града нямаше да представлява особена трудност.

Планът щеше да е готов в рамките на шест часа. Използвавйки високо-честотни транспондери трябваше само да застават на един от четирите ъгъла на дадено здание и да натискат радиосигнализатора на всеки ъгъл. В лагера им два разположени на значително разстояние един от друг приемника щяха да регистрират сигналите им, така че компютърът да е в състояние да им задава по две двуизмерни координати. Развалините обаче се простираха върху голяма площ, над три квадратни километра. Вариантът с разделянето им поединично с радиовръзка щеше да ги отдалечи значително един от друг сред гъстата джунгла; нещо доста неразумно и опасно, особено като имаха предвид съдбата на предишната експедиция.

Алтернативата им представляваше нещо, което в ТСЗР наричаха несистематично търсене, или „подхода с тигърската опашка“. (В ТСЗР беше много популярна шегата, един от начините да откриеш тигър е да вървиш неуморно, докато в един момент не го настъпиш по опашката.) Те се придвижваха през руините, като внимателно избягваха плъзгащите се змии и гигантските паяци, които изобилстваха в тъмните ъгли. Паяците бяха с размер на мъжка длан и за удивление на Рос издаваха високи щракащи звуци.

Отбелязаха факта, че каменната зидария беше от изключително качество, макар и пясъчникът на много места да се ронеше и трошеше. Полумесецът присъстваше по всички прозорци и врати, което сигурно представляваше определен културен и строителен мотив.

С изключение обаче на този мотив не откриха почти нищо, което да отличава помещенията, през които бяха минали. Общо взето, стаите бяха с правоъгълна форма и приблизително с едни и същи размери; стените бяха голи, без всякакви декорации. След толкова изминали столетия нямаше и следа от артефакти; единственото изключение бяха чифт каменни гребла с форма на диск, които откри Елиът, за които решиха, че са били използвани за мелене на подправки или зърно.

Колкото повече напредваха в града, толкова повече обликът на града ставаше все по-странно и необяснимо безличен; това беше много необичайно, тъй като не можеха по никакъв начин да слагат някакви характерни имена на отделните сгради; започнаха да ги наричат с произволни имена. Когато Карън Рос откри серия кубовидни ниши издълбани в стената на една стая, тя обяви, че това трябва да е пощенското отделение, и от този момент нататък вече я наричаха „пощата“.

Натъкнаха се на поредица малки помещения с пощенски ниши за дървени пръти. Мънро реши, че това са килии от затвор, но помещенията бяха изключително малки за целта. Рос изказа предположението, че или хората са били прекалено дребни, или пък килиите съзнателно са били правени толкова малки, за наказание. Елиът пък считаше, че това са били клетки от зоологическа градина. В такъв случай обаче защо всички бяха с едни и същи размери? Мънро посочи, че тук няма условия за гледане на животни; той повтори още веднъж, че според него това е било затвор, и от този момент нататък помещенията вече им казваха „затвора“.

Близо до затвора се натъкнаха на една открита площадка, която нарекоха „игрището“. Това беше очевидно беше лекоатлетическо игрище или някакъв спортен терен. Имаше четири високи каменни стълбове с ронещи се каменни пръстени на върха; очевидно са били използвани при някаква игра подобна на тетербола. В един от ъглите на съда се намираше хоризонтален лост, на не повече от пет фута над повърхността на земята. Ниският лост наведе Елиът на мисълта, че това е било детска площадка. Рос беше убедена, че хората са били дребни. Мънро се чудеше дали игрището не е било тренировъчна площадка за войниците.

И с течение на търсенето, и тримата разбраха, че реакциите и предположенията им всъщност са отразявали заниманията им. Градът беше толкова неутрален, толкова безличен, сякаш някаква неведома сила ги беше изправила пред тест на Роршах. Имаха нужда от обективна информация за хората, построили града, и живота им.

Всичко обаче, което така упорито търсеха, всъщност беше пред очите им; постепенно го разбраха. В много от помещенията все имаше по някоя стена обрасла с плесен. Мънро забеляза, че плесента нямаше никаква връзка със светлината от прозорците, или въздушните течения, или какъвто и да е друг фактор, който можеха да открият. В някои от помещенията плесента беше покрила гъсто половината стена, и свършваше рязко с хоризонтална линия, сякаш отрязана с нож.

— Дяволски странна работа — измърмори Мънро, втренчен в плесента; той потърка пръст в нея, после го огледа. По него имаше следи от синя боя.

Така откриха изящните барелефи, покрити на времето с боя, с които бешше пълен целият град. Все пак изобилието от плесен върху дяланите повърхности с неправилна форма и вдлъбнатините по пясъчника правеха невъзможна всякаква интерпретация на изображенията.

Докато обядваха, Мънро спомена, че са извадили много лош късмет, след като не са довели и хора специалисти по история на изкуствата, за да възстановят изображенията върху барелефите.

— С всичките си осветления и машинарии за нула време щяха да разгадаят какво се крие тук — каза той.

Най-последните методики за изследване на древни произведения на изкуството, като създадените от Дегусто и други, използваха инфрачервена светлина и усилване на изображението, а експедицията разполагаше с необходимото оборудване, за да приложи този метод на място. Най-малкото поне можеха да пробват. След обяд се върнаха при развалините, като взеха със себе си видеокамерата, един от източниците на инфрачервена светлина, и компютъра с дребното екранче.

След един час експерименти те си изработиха система. Облъчваха стената с инфрачервена светлина и записваха изображението с видеокамерата, като след това предаваха получения резултат посредством спътника в Хюстън, където изображенията биваха обработвани със специализираните програми, след което им ги излъчваха обратно; те ги следяха върху портативното екранче и така успяха да възстановят картините върху стените.

Гледката на барелефите напомняше на Елиът за очилата за нощно виждане. Ако гледаш право в стената, не виждаш нищо, освен тъмен мъх и лишеи и дялан камък. Вгледаш ли се обаче в дребния екран на компютъра, можеш да видиш оригиналните картини, сякаш вибриращи и живи. По думите му по-късно, „всичко беше много странно. Намирахме се по средата на джунглата, но можехме да наблюдаваме заобикалящата ни среда само индиректно, посредством машини. Използвахме инфрачервени очила през нощта, и видеокамера през деня, за да виждаме. Използвахме машини, за да видим онова, което с невъоръжено око беше невъзможно да се забележи, и зависехме изцяло от тях.“

Още по-странно му изглеждаше, че информацията, записана с видеокамерата, трябваше да пропътува повече от двадесет хиляди мили, преди да се завърне върху екрана, само на няколко фута пред тях. Както каза по-късно, това беше „най-дългият гръбначно-мозъчен нерв в света“, създаващ един наистина много странен ефект. Дори и при скоростта на светлината, връзката се осъществяваше със закъснение от една десета от секундата, а след като и компютърът в Хюстън изискваше известно време за обработка, изображенията не се появяваха едновременно върху екрана, а с половин секунда закъснение. На пръв поглед не беше много, но вече беше точно на границата на възприятието. Сцените, открили се пред тях, им помогнаха да навлязат в същността на града и бившите му обитатели.

Жителите на Зиндж били относително високи чернокожи хора, с обли глави и мускулести тела; на външен вид наподобявали говорящите наречието Банту, които първи проникнали в Конго от високите савани на север, преди две хиляди години. Те бяха обрисувани като живи и енергични; въпреки горещия климат предпочитали изящно изработените и дълги многоцветни роби; позите и жестовете им били силно изразителни и съдържателни; опустошените и порутени здания странно контрастираха с веселите и живи образи на своите отдавна изтлели създатели.

Първите декодирани фрески показваха пазарни сцени: продавачи приклекнали на земята до красиви плетени кошници пълни с някакви кръгли предмети, докато купувачите стояха прави и се пазаряха с тях. Първоначално всички считаха, че заоблените предмети са някакви плодове, но Рос реши, че това скъпоценни камъни.

— Това са нешлифовани диаманти в една заобикаляща матрица — каза тя, без да откъсва поглед от екрана. — Продават диаманти.

Фреските ги наведоха на представата какво се е случило с обитателите на Зиндж, защото градът беше явно изоставен, а не разрушен; нямаше и следа от война или нашественици, никакво свидетелство за какъвто и да било катаклизъм или природно бедствие.

Рос изрази на глас най-дълбоко спотайваните си страхове, че диамантените мини са се изчерпали, превръщайки града в призрачно селище подобно на толкова много миньорски поселения в историята. Елиът беше на мнение, че някаква чумна епидемия или друга болест е обезлюдила града. Мънро каза, че според него горилите са виновни за бягството на жителите.

— Не се смейте — каза им той. — Това е вулканична област. Изригвания, земетресения, изпепеляващи суши, пожари в саваната — всичко това може да докара иначе кротки животни до обезумялост.

— Разбунтуваната природа? — запита Елиът, поклащайки глава. — Тук изригванията са през няколко години, а ние знаем със сигурност, че градът е съществува в продължения на много столетия. Това не е възможно.

— Може да е имало дворцов преврат.

— Но какво общо може да има това с бунта на горилите? — изсмя се Елиът.

— Случва се. — Мънро беше непреклонен. — Това е Африка; винаги, когато има война, животните направо полудяват.

И той им разказа истории за бабуини атакували фермерски къщи и автобуси в Етиопия.

Елиът обаче не беше впечатлен от разказа му. Представата за природата отразяваща като огледало човешките постъпки беше много стара, най-малкото поне от времето на Езоп, и също толкова научна.

— Околният свят е индиферентен към човека — каза той.

— О, няма съмнение — отвърна Мънро. — Въпросът е само колко е останало от него.

Елиът не беше склонен да се съгласи с Мънро, но в действителност един добре известен научен труд доказваше тъкмо гледната точка на Мънро. През 1955 година френският антрополог Морис Кавале публикува една силно противоречива статия озаглавена „Гибелта на Природата“. В нея той твърди:

„Преди един милион години земята се е характеризирала с проникваща навсякъде дива фауна и флора, която можем да наречем «природа». И посред тази дива природа се намирали отделните островчета, човешки поселения. Без значение дали са били пещери с изкуствено поддържан огън или по-късно градове с жилищни комплекси и обработваеми селскостопански площи, тези островчета или острови определено не са част от природата. През последвалите хилядолетия площта на недокоснатата природа обграждаща изкуствените човешки селища прогресивно намалява, макар и тенденцията да остава незабележима през дългия ход на столетията.

Дори и преди 300 години във Франция или Англия големите човешки градове са били изолирани един от други с хиляди хектари диви площи, в които бродели диви животни както и стотици хиляди години преди това. И въпреки това процесът на човешката експанзия бил необратим.

Само преди сто години, в дните на последните велики европейски пътешественици и изследователи, природата вече толкова е отстъпила, че се е превърнала в новост; именно поради тази причина новините от африканските експедиции сграбчвали въображението на мъжа от деветнадесетия век. Навлизането в един истински природен свят било истинска екзотика, надминаващо всички представи на хората от това време, които от рождението си до смъртта прекарвали в среда пълно творение на човешките ръце.

През двадесетия век равновесието се измества толкова много, че на практика може вече да се каже, че природата е изчезнала. Дивите растения се отглеждат в оранжерии, дивите животни — в зоологически градини и паркове за игри; изкуствени създания сътворени от човешка ръка като сувенир от всевластния на времето си природен свят. Но животното в зоологическата градина или парка за игри вече не води природосъобразния си живот, точно както и човекът в градските условия вече не е в хармония с миналата природа.

Днес ние сме заобиколени от човека и неговите творения. Човекът е навсякъде по земното кълбо, а природата се е преселила в земите на фантазията, превърнала се е в отдавна изтлял сън от миналото.“

Рос повика Елиът, секвайки вечерята му.

— За теб е — каза тя, сочейки компютъра до антената. — Пак е твоят приятел.

Елиът погледна екрана. КОМПТРН АНЛЗ НА ЕЗИКА ИММ НУЖД ПОВЧЕ ДННИ МОЖШ ЛИ ДА ОСИГРШ?

ККВИ ДННИ? въведе обратно Елиът.

ПВЧЕ ЗАПСИ ОТ ИЗЛЧНИТЕ ЗА АУРАЛНТЕ.

ДА, АКО ИМА набра Елиът.

РЕГСТРРНА ЧЕСТТА 22–50 000 ХРЦА — КРИТИЧ

РАЗБРНО набра в отговор Елиът.

Последва пауза, след която екранът запита КАК Е ЕЙМИ?

Елиът се поколеба, преди да отговори. ДБРЕ.

ЕКПТ ИЗПРЩ ЦЕЛВК беше отговорът и диалогът им за момент прекъсна.

ЗДРЪЖ ВРЗКАТА.

Последва продължителна пауза.

НВРОТНА НОВНА предаде Сиймънс. ОТКРХМ МСС СУЕНСН.