Майкъл Крайтън
Конго (49)

2. Отпътуване

Съгласно разпорежданията на Мънро всеки взе само минимален запас от храна и муниции. Всичко друго остана в лагера: палатките, защитния периметър, комуникационното оборудване, всичко, обляно от обедното слънце.

Мънро хвърли поглед през рамото си, надявайки се да е взел най-правилното решение. През шейсетте години наемниците в Конго имаха едно иронично правило: „Никога не излизай от къщи“. То имаше значения, включително и очевидното, че на никого от тях изобщо не е трябвало да му стъпва крака в Конго. То също така означаваше, че след като веднъж сте издигнали укрепен форт или колониално градче, всяка стъпка извън него в джунглата си е чисто самоубийство, каквото и да ви е подбудило към тази крачка. Няколко от приятелите на Мънро си бяха намерили смъртта в джунглата само защото бяха напуснали по най-глупавия начин дома. Новините се разнасяха веднага: „Копача си намерил гроба миналата седмица до Станливил.“ „До Станливил ли? Че защо е излязъл от къщи?“

А сега Мънро водеше експедицията извън лагера, който всъщност им беше като дом със защитния си периметър. Вътре в периметъра те бяха като патици-мюрета за атакуващите горили. Наемниците обаче си имаха поговорка и за този случай. „По-добре патица-мюре, отколкото мъртва патица.“

С навлизането в тропическата гора Мънро все по-осезателно започваше да усеща колко крехка и уязвима е колоната зад него. Следеше как се раздвижва гъстата зеленина и от двете им страни със стесняването на пътеката им. Не си спомняше пътят им да беше толкова тесен на идване в града. А сега бяха буквално в прегръдката на храстите и протегналите клоните си към тях палми. Горилите можеха да се намират само на няколко фута от тях скрити в гъстата зеленина, а те щяха да го разберат едва когато беше безнадеждно късно.

Продължаваха да крачат.

Мънро считаше, че успеят ли веднъж да се доберат до източните склонове на Мукенко, всичко се нареждаше. Сивите горили бяха установени около града и едва ли щяха да ги следват толкова надалеч. Още само час или два и щяха да са в безопасност.

Той погледна часовника си: бяха изминали едва десет минути.

И в този момент дочу звука от хъхрене. Идваше сякаш от всички посоки. Видя листата пред себе си да се размърдват, сякаш раздвижени от силен вятър. Само че вятър нямаше. Хъхренето се усили.

Колоната спря на края на един пролом, който следваше коритото на поток с надвиснала джунгла и от двете му страни. Идеалното място за засада. По колоната се разнесе звукът от вдигнати предпазители. Кахега се приближи до него.

— Капитане, какво ще правим?

Мънро не отделяше поглед от вълнуващата се зеленина, а хъхренето не преставаше. Можеше само да предполага за броя на укриващите се зад храстите животни. Двадесет? Тридесет? Така или иначе, не бяха малко.

Кахега посочи нагоре по склона на хълма към една пътека.

— Качваме по нея?

Мънро не отговори дълго време.

— Не — произнесе накрая той.

— Тогава накъде, капитане?

— Назад — отвърна Мънро. — Връщаме се.

Когато обърнаха по обратния път, звукът от хъхренето и шумът от листата секнаха. Той хвърли един последен поглед през рамо към пролома. Сега проходът изглеждаше съвсем обикновена пътека в джунглата, без никаква надвиснала заплаха. Мънро обаче не можеше да се заблуди. Горилите нямаше да ги пуснат.