Майкъл Крайтън
Конго (59)

5. „Сякаш природата беше обезумяла“

В Конго земните трусове по скалата на Рихтер бяха 8, а по Морели — IХ. При тази мощ на трусовете земята се тресе толкова силно, че човек трудно може да запази равновесие. В земната кора възникват и странични размествания и се отварят дълбоки цепнатини; дърветата и дори сградите със стоманени конструкции се сгромолясват.

За Елиът, Рос и Мънро петте минути, последвали началото на изригването, представляваха зловещ кошмар. По думите на Елиът „природата сякаш беше обезумяла. Всички изпопадахме като зрели круши; наложи се да пълзим на крака и ръце, като бебета. Дори и след като се отдалечихме от тунелите на минните шахти, градът изглеждаше като люшкаща се детска играчка. Измина може би около половин минута, преди сградите да почнат да се срутват. И тогава всичко сякаш се сгромоляса в един миг: стените хлътнаха навътре, покривите рухнаха, грамадни каменни блокове се се затъркаляха в джунглата. Дървета се тресяха и превиваха като храсти при силен вятър, и много скоро и те започнаха да падат.“

Грохотът беше невероятен, усилен още повече и от рева на Мукенко. Вулканът вече не ръмжеше; лавата излиташе от кратера в поредица от експлозии. Експлозиите породиха ударни вълни; дори и когато земята под краката им се поуспокои, ураганът нажежен въздух на свой ред ги натъркаля пак. „Все едно се бяхме озовали по средата на някое полесражение“ припомняше си по-късно Елиът.

Ейми беше обезумяла. Ръмжейки от страх, тя се хвърли в прегръдките на Елиът, като почти мигновено изпусна целия си мехур върху дрехите му, докато тичаха обратно към лагера.

Внезапен трус събори Рос на земята. Тя се изправи с мъка и залитна напред; влажният въздух и гъстият прах и пепел от изригването на вулкана се врязаха особено силно в сетивата й. Само след няколко минути небето над тях потъмня като в нощ, и от кипящите облаци се отделиха първите храстовидни разклонения на мълниите. Предната нощ беше валяло; джунглата около тях беше подгизнала цялата, а въздухът беше пренаситен с влага. Накратко казано, всички предпоставки за буря от мълнии. Рос беше разкъсвана между перверзното желание да наблюдава този теоретичен феномен и желанието да бяга през глава.

Бурята започна с един ослепителен синьо-бял блясък. Електрическите мълнии падаха удряха навред около тях като дъжд; по-късно Рос изчисли, че в първата минута са ударили двеста мълнии; или повече от три на секунда. Познатият грохот от откъслечните гръмотевици сега се бе слял в непрестанен грохот, наподобяващ гигантски водопад. Адският шум направо късаше тъпанчетата им, а съпровождащите ги ударни вълни буквално ги отхвърляха назад.

Всичко се случваше толкова бързо, че те просто нямаха време да осмислят усещанията си. Обичайните им очаквания бяха обърнати с главата надолу. Един от носачите, Амбури, се бе върнал към града, за да ги намери. Те го видяха застанал на едно чисто пространство, да им маха трескаво, когато една мълния с грохот си проби път към небето през едно близко дърво. Рос добре знаеше, че блясъкът на мълнията следва невидимият поток електрони към земята и че в действителност се стрелва от земята към небето. Но да го види на живо! Експлозията повдигна Амбури от земята и го подхвърли във въздуха към тях; той задраска по земята, изправи се на крака и запищя истерично на суахили.

Навсякъде около тях дърветата пукаха, разцепваха се и съскаха с облаци от изпарена влага когато стъблата на мълниите се стрелваха през тях. По думите на по-късно на Рос „Мълниите биеха навсякъде, ослепителните блясъци сякаш бяха застинали във въздуха, всичко съскаше ужасно. Този мъж [Амбури] пищеше с цяло гърло и в следващия миг една мълния мина през него. Бях на една ръка разстояние от него, но почти не усетих да се отделя топлина, само бяла светлина. Той сякаш се вкамени и в същия миг се разнесе ужасяваща смрад; цялото му тяло пламна и той падна на земята. Мънро се изтърколи до него да угаси пламъците, но той вече беше мъртъв, и ние продължихме да бягаме. Нямаше никакво време да реагираме; трусовете непрекъснато ни поваляха на земята. Скоро всички бяхме полуослепели от мълниите. Спомням си, че някой крещеше, но не знам кой беше. Бях сигурна, че всички ще умрем.“

Близо до лагера гигантско дърво се стовари точно пред тях, създавайки им препятствие високо и широка колкото триетажна сграда. Докато се прехвърляха през него, мълниите съскаха сред влажните клони, кората пукаше и се пръскаше, цялото дърво се пукаше. Ейми зави от болка когато една бяла мълния се стрелна през ръката й докато сграбчваше един мокър клон. Тя мигновено се хвърли на земята, заравяйки глава в мокрите листа и категорично отказвайки да продължи. Елиът буквално я влачи през оставащото разстояние до лагера.

Мънро пръв се добра до лагера. Намери Кахега да се мъчи да опакова палатките, но при тези непрестанни трусове и мълнии беше невъзможно. Една палатка от Милар избухна в пламъци. Във въздуха се разнесе острият мирис на горяща пластмаса. Параболичната антена беше поразена от мълния и се разцепи на парчета; във въздуха се понесоха късчета метал.

— Тръгвай! — изкрещя Мънро. — Тръгвай!

— Ндио мзее! — изкрещя Кахега и бързо грабна раницата си. Той се обърна към останалите и в този момент Елиът се появи олюлявайки се от черната мъгла с Ейми притисната към гърдите му. Беше изкълчил крака си и забележимо куцаше. Ейми бързо скочи на земята.

— Тръгвайте! — изкрещя Мънро.

Елиът се раздвижи и в тъкмо в този момент от мрака на пепелта изскочи превита на две Рос, разкашляна. Лявата част на тялото й беше опушена и почерняла, а кожата на лявата й ръка беше обгорена. Беше ударена от мълния, макар и в паметта й да имаше празно място за това. Тя посочи към носа и гърлото си и изхриптя:

— Пари… гори…

— Това е от газа — изкрещя Мънро. Той я прегърна с една ръка и я понесе полуоткъсната от земята. — Трябва да се качим на хълма!

Един час по-късно, вече на по-високо, те видяха за последен път града, погълнат от пушек и пепел. По-нататък върху склоновете на вулкана дърветата едно след друго избухваха в пламъци с напредването на кипящата лава. Чуха агонизиращите писъци на сивите горили върху склона на хълма. Зеленината постепенно отстъпваше все по-надолу, към града, докато накрая и самия град беше погълнат от тъмния облак.

Изгубеният и намерен град Зиндж беше погребан завинаги.

Едва тогава Рос проумя, че завинаги се беше простила и с диамантите си.