Майкъл Крайтън
Конго (19)

1. График за програмата на екипа

Полетът от Танжер до Найроби през Африка беше по-дълъг отколкото от Ню Йорк до Лондон — 3 600 мли, или осем часа. Рос прекара цялото време на компютъра, изчислявайки „вероятностните линии на хиперпространството“ както ги нарече тя.

— Това са всичките ни графици — каза Рос. — Можем да ги анализираме за продължителност и наличие на фактори за забавяне.

Под екрана на компютъра се намираше специален часовник, по който непрестанно се движеха цифри.

— Какво означава това? — запита Елиът.

— Компютърът подбира най-бързия маршрут. Виждаш, че току-що определи график, който ще ни изведе на мястото след шест дни осем часа и петдесет и една минути. А сега се опитва да подобри времето.

Елиът се усмихна. Представата, че един компютър може да предскаже с точност до минутата кога ще стигнат до мястото в Конго му се струваше налудничава. Рос обаче беше повече от сериозна.

Докато гледаха, компютърният часовник се промени на 5 дни 22 часа и 24 минути.

— А, това вече е по-добре — кимна Рос. — Но може още да се подобри. — Тя натисна друг клавиш и линиите се раздвижиха, разтягайки се като гумени над африканския континент. — Това е маршрутът на консорциума — каза тя, — базиращ се на предположенията ни за експедицията им. Съставът им е доста голям — най-малко тридесет човека, ако не и повече, всичко пълен комплект. Но не знаят точното местоположение на града; поне така считаме. Обаче имат значителна преднина, най-малко дванайсет часа, защото хората им вече са строени до самолета им в Найроби.

Часовникът показа пълното изтекло време: 5 дни 9 часа и 19 минути. Тя после натисна бутон с надпис ДАТА и цифрите се промениха на 06 21 79 0814.

— Според тия данни, консорциумът ще стигне мястото в Конго малко след осем часа сутринта на 21 юни.

Компютърът работеше тихо; линиите продължаваха да се разтягат и свиват, и часовникът отчете нова дата: 06 21 79 1224.

— Е, — произнесе тя, — ето ни нас. При най-добрия разовй на нещата и за нас и за тях консорциумът ще ни изпревари с четири часа, след четири дни.

Мънро мина покрай тях захапал саднвич.

— По-добре избери друг маршрут — посъветва я той. — Или давай направо.

— Колебая се как да го направя с тая маймуна.

— Трябва да направиш нещо, при тоя график — повдигна рамене той.

Елиът ги слушаше с чувство надхвърлящо обичайното удивление: те обсъждаха разлика от няколко часа, която щеше да се случи чак след пет дни.

— Вие наистина ли очаквате, че през следващите няколко дни, с всичките му въртели в Найроби и после в джунглата, че ще спазим графика с точност до минута?

— Сега нещата не стоят така, както в началото на африканските експедиции — каза Рос, — когато групите са потъвали сред джунглите само след месец. В най-лошия случай компютърът може да сбърка с няколко минути, максимум половин час, в течение на целия петдневен период. — Тя поклати глава. — Не. Имаме си проблем тук и трябва да направим нещо, за да го разрешим. Залогът е прекалено висок.

— Имаш предвид диамантите.

Тя кимна и посочи към долната част на екрана, където се появиха думите СИН КОНТРАКТ. Той я запита какво означава това.

— Страшно много пари — отвърна тя. — Поне така мисля — добави след кратък размисъл. Защото в действителност не знаеше.

Всеки нов контракт сключен от ТСЗР получаваше кодово наименование. Само Травис и компютърът знаеха името на компанията закупила контракта; всички останали в ТСЗР, от програмистите и до екипите на място, знаеха проектите само под кодовите им наименования свързани с цветовете: Червен Контракт, Жълт Контракт, Бял Контракт. Това се правеше, за да се запазят в тайна имената на фирмите и бизнеса им. Но математиците в ТСЗР не можеха да се сдържат и се мъчеха да отгатнат страните в договорите, които бяха ежедневната тема за разговор в столовата на компанията.

Синият Контракт беше сключен от ТСЗР през декември, 1978 година. Според него ТСЗР се задължаваше да установи местонахождението на един природен източник на промишлени диаманти в приятелска или неутрална страна. Диамантите трябваше да бъдат тип IIв, кристали „със слабо съдържание на азот“. Не бяха специфицирани никакви размери, защото размерът на кристала нямаше значение; нито бяха определяни количествата, които можеха да се извлекат; контракторът щеше да вземе каквото и колкото можеше. Това, което беше най-необичайното в този случай, беше, че нямаше Ограничение за разходите по извличане на единица обем (ОРИЕО).

Почти всички контракти пристигаха с ОРИЕО. Не беше достатъчно само да се открие минерално находище; минералите трябваше да се извличат с предварително определена граница на разходите. Тези разходи на свой ред отразяваха концентрацията на минерала в рудата, отдалечеността й, наличието на местна работна ръка, политическите условия, евентуалната нужда от строежи на летища, пътища, болници, мини, или рафинерии.

Защото когато един контракт пристигаше без ОРИЕО, това означаваше само едно нещо: някой така се нуждаеше от диамантите, че не даваше пат пари колко ще струва добивът им.

Само след четиридесет и осем часа столовата на ТСЗР беше разгадала Синия контракт. Оказа се, че диамантите тип IIв бяха сини вследствие наличието на следи от елемента бор, който ги правеше безсмислени като скъпоценни камъни, но променяше електрическите им свойства, превръщайки ги в полупроводници със съпротивление от порядъка на 100 ома на сантиметър. Те също така притежаваха и светопроводни свойства.

И тогава някой откри кратка статия в Електроник Нюз от 17 ноември, 1978 година: „Производството по технологията на Макфий спряно“. В нея се обясняваше, че Уолтман, Масачузетс, фирма на Корпорация Сайлък, била изоставила експерименталната технология за получаване на изкуствени диаманти с отлагане на боров монослой. Процесът на Макфий бил изоставен като прекалено скъп и ненадежден за получаване на „желаните полупроводникови свойства.“ Статията заключаваше, че „други фирми са подценили проблемите в отлагането на боров монослой; Морикава (Токио) изоставил процеса Нагаура през септември същата година.“ Връщайки нещата назад във времето, столовата на ТСЗР намести липсващите късчета от главоблъсканицата по местата им.

През 1971 година Интек, компанията за микроелектроника от Санта Клара, била първа предвидила, че диамантените полупроводници ще бъдат от особена важност за едно бъдещо поколение „свръхпроводящи“ компютри през осемдесетте години.

Първото поколение електронни компютри, ENIAC и UNIVAC, построени в най-дълбока секретност през военните години в началото на четиридесетте, използваха електровакуумни лампи. Електровакуумните лампи притежават средно време на живот двадесет часа, но при наличието на хиляди такива нажежени лампи в една машина, някои компютри блокират на всеки седем до дванайсет минути. Технологиите представяни от електровакуумните лампи налагат едно ограничение върху размера и мощността на планираните второ поколение компютри.

Второто поколение обаче никога не използва електровакуумни лампи. През 1947 година с изобретяването на транзистора — сандвич от твърд материал с големина на нокът, който изпълнява всички функции на електровакуумната лапма — сложи началото на нова ера от „твърдотелни“ електронни устройства, които се нуждаеха от малка мощност, генерираха малко топлина, и бяха по-малки и по-надеждни отколкото електровакуумните лампи които те замениха. Силициевата технология осигури в продължение на двадесет години базата за три поколения компютри, все по-компактни, надеждни и евтини.

Но през седемдесетте години конструкторите на компютри започнаха да се сблъскват с присъщите ограничения на силициевата технология. Макар и схемите да се бяха свили до микроскопични размери, скоростта на пресмятане все още зависеше от дължината на схемата. По-нататъшното миниатюризиране обаче на схемите върна обратно един стар проблем: топлината. По-малките схеми буквално се разтопяваха от отделяната топлина. Нужен беше метод, който едновременно да елиминира топлината и да намали съпротивлението.

От петдесетте години насам беше известно, че много метали при охлаждане до много ниски температури се превръщат в „свръхпроводници“, при което потокът от електрони препуска през тях необезпокояван от нищо. През 1977 година IBM обяви, че конструира един суперсвръхскоростен компютър с размера на грейпфрут, охлаждан от течен азот. Свръхпроводящият компютър изисква една радикално нова технология, и един нов диапазон от нискотемпературни конструктивни материали.

Произведените диаманти щяха да намерят извънредно широко приложение.

Няколко дни по-късно столовата на ТСЗР излезе с едно алтернативно обяснение. Според новата теория, седемдесетте години са били десетилетие с безпрецедентен ръст при компютрите. Макар и първите производители на компютри през четиридесетте да бяха предсказали, че четири компютъра ще бъдат достатъчни да вършат всички изчисления на целия свят в обозримото бъдеще, експертите очакваха, че към 1990 година в действителност ще има един милиард компютри, като по-голямата част от тях ще бъдат свързани посредством комуникационни мрежи с другите компютри. Такива мрежи не съществуваха, и дори можеха да се окажат теоретически неосъществими. (Едно изследване на хановерския институт през 1975 година заключи, че земната кора не съдържа достатъчно метал, за да се конструират необходимите компютърни мрежи за предаване на данни.)

Според Харви Ръмбо осемдесетте години ще се характеризират с критичен недостиг от компютърни системи за предаване на данни: „Точно както кризата с изкопаемите горива изненада индустриалния свят през седемдесетте, така и недостигът на предаване на информация ще бъде удар за света през следващите десет години. През седемдесетте хората бяха лишени от движение, но през осемдесетте ще бъдат лишени от информация, и остава да се види, коя липса ще се окаже по-съдбоносна.“

Лазерната светлина представляваше единствената надежда за справяне с изискванията към тези огромни масиви от данни,тъй като лазерните канали пренасяха двадесет хиляди пъти повече информация отколкото обикновен метален коаксиален кабел на магистрална линия за връзка. Предаването с лазер изискваше изцяло нови технологии, включително тънконишкова влакнеста оптика, и изкуствено създадени полупроводникови диаманти, за които Ръмбо предсказва, че ще бъдат „по-ценни и от нефта“ през идващите години.

Ръмбо отива дори и по-далеч, като очаква в рамките на десет години самото електричество да стане отживелица. Бъдещите компютри ще използват само светлинни схеми, и ще взаимодействат с информационни системи със светлинен носител на информацията. Причината за всичко това е скоростта. „Светлината“ казва Ръбмо, „се движи със скоростта на светлината. Електричеството — не. Ние живеем в последните години на микроелектронната технология“.

Разбира се, микроелектрониката не изглежда като отмираща технология. През 1979 година микроелектрониката представляваше основната технология в индустриализирания свят, на която се падаха осемдест милиарда долара годишно само в Съединените щати; за шест от първите двадесет корпорации в списъка 500 на списание Форчън микроелектрониката представляваше основната им дейност. Тези компании имаха история изпълнена с изключителна конкуренция и напредък, за един период от по-малък от тридесет години.

През 1958 година един производител можеше да помести 10 електронни компонента върху един единствен силициев чип. През 1970 беше възможно да се поберат 100 компонента върху чип със същия размер; това беше едно десетократно увеличение за период от време малко по--голям от десетилетие.

Но през 1972 година вече стана възможно да се поместят 1000 електронни компонента върху един чип, а през 1974 — 10 000. Очакваше се, че към 1980 върху един чип с големината на човешки нокът ще могат да се поместват един милион електронни компонента, но в действителност тази представа беше постигната още през 1978. През пролетта на 1979 година новата цел бяха десет милиона компонента, или, още по-добре, един милиард върху един единствен силициев чип още през 1980. Никой обаче не успя да предвиди развоя на събитията през юни или юли.

Такъв напредък в само една индустрия просто няма прецедент. Това става много ясно, когато бъде направено сравнение с по-старите производствени технологии. Детройт беше доволен да прави обикновени промени в конструкцията на произвежданите автоммобили веднъж на три години, но електронната промишленост обикновено очаква промени с цял порядък за същия период. (За да не изостане, Детройт би трябвало да увеличава пробега в мили за 1 изразходван галон гориво от 8 мили за галон на 80 000 000 мили за галон през 1979 година. Вместо това, Детройт увеличи пробега от 8 на 16 мили за това време, още едно доказателство за задаващата се смърт на автомобилната индустрия като сърцето на американската иконимика.)

При такъв конкуриращ се пазар всеки се тревожеше от чуждите сили, особено от Япония, започнала от 1973 година да поддържа японски културен център в Сан Хосе, който по мнението на компетентните институции предсталляваше фасада за добре финансиран и организиран промишлен шпионаж.

Синият контракт можеше да бъде разбран само в светлината на промишленост правеща гигантски крачки на всеки няколко месеца. Травис беше казал, че Синият контракт е „най-голямото нещо, което ще видим през следващите десет години. Този, който открие диамантите, ще направи скок в технологията от най-малко пет години. Пет години. Знаете ли какво означава това?“

Рос знаеше какво означава. В една промишленост, където разликата между конкурентите се измерваше в месеци, компании бяха правли несметни печалби изпреварвайки конкурентите си само със седмица с някое ново устройство или технология; Синтел в Калифорния беше първата коммпания произвела чип с памет 256К докато всички останали още правеха 16К и си мечтаеха за чипове с 64К. Синтел успя да задържи предимството си в продължение само на шестнадесет седмици, но реализира печалба превишаваща сто и четиридесет милиона долара.

— А ние говорим за пет години — изрече Травис. — Този аванс се измерва в милиарди долари, а може би десетки милиарди. Ако успеем да се доберем до тия диаманти.

Това бяха причините зад този извънреден натиск който усещаше Рос докато продължаваше да работи с компютъра. На двайсет и четири години тя беше водач на екип в една надпревара на авангардните технолологии, включваща половин дузина нации по света, всички изправили един срещу друг бизнеса си и промишлените си ресурси.

Залогът превръщаше всички досегашни надпревари да изглеждат като детски забави. Травис й го каза преди да потеглят.

— Не се страхувай когато натискът те докара до полуда. На раменете ти яздят милиарди долари. Просто направи всичко, което е по силите ти.

Правейки всичко възможно по силите си, тя съумя да намали графика на експедицията с още три часа и тридесет и седем минути, като все още изоставаха зад проекта на консорциума. Не беше толкова голям интервал, особено с хладнокръвните ходове на Мънро на тяхна страна, но въпреки всичко изоставаха; а това можеше да означава пълен крах в състезание, при което победителят получаваше всичко.

И тогава дойдоха и лошите новини.

На екрана излезе съобщението НЕЛЕГАЛНИ КЛЬОПАЧИ / ВСИЧКИ ЗАЛОЗИ ОТМЕНЕНИ.

— Проклятие — изруга Рос.

Изведнъж усети нечовешката умора върху плещите си. Защото ако действително някъде по линиите на ТСЗР се бяха закачили нелегални кльопачи, можеха да се простят с шансовете си за победа, и то преди още кракът им да е стъпал в джунглата на централна Африка.