Майкъл Крайтън
Конго (56)

2. Война със скоростта на светлината

През януари 1979 година докато свидетелства пред сенатския подкомитет по военните въпроси генерал Франклин Е. Мартин от Агенцията по проекта за авангардни изследвания към Пентагона, заявява:

— През 1939 година в самото начало на Втората световна война най-важната страна на света за американските военни усилия беше Белгийско Конго.

Мартин обяснява, че Конго, сега Заир, в продължение на четиридесет години е било жизнено важно за американските интереси, а в бъдеще дори ще повиши значението си за Америка. (Мартин казва направо, че „тази страна ще влезе във война с всяка друга страна заради Заир преди още да се сбием за което и да било арабско нефтено кралство“.)

През Втората световна война с три пратки държани в абсолютна тайна Конго снабдява Съединените щати с урана използван при създаването на атомните бомби хвърлени върху Япония. Към 1960 година Съединените щати вече не се нуждаят от уран, но медта и кобалтът си остават стратегически суровини. През седемдесетте ударението се измества към заирските залежи от тантал, волфрам и германий — елементи жизнено необходими за полупроводниковата електроника. А през осемдесетте „така наречените сини диаманти тип IIв ще представляват най-важният военен ресурс в света“, а по презумпция Заир е извънредно богат на такива диаманти. По мнението на генерал Мартин сините диаманти са необходими защото „навлизаме в ера когато грубата разрушителна сила на оръжията ще бъде далеч по-маловажна, отколкото скоростта и интелигентността.“

В продължение на тридесет години военните мозъци всяка нощ имаха кошмари изпълнени с междуконтинентални балистически ракети. Мартин обаче твърди, че „междуконтиненталните балистични ракети са груби оръжия. Те изобщо не се приближават до теоретичните граници налагани от физическите закони. Според законите на айнщайновата физика, нищо не може да превиши скоростта на светлината, или 300 000 километра в секунда. Сега ние разработваме високоенергийни импулсни лазери и корпускулярни оръжейни системи, които функционират със скоростта на светлината. Пред лицето на такива оръжия, балистичните ракети със своите 17 000 мили в час не представляват нищо друго освен мудни динозаври от предишна ера, толкова подходящи, колкото и кавалерията през Първата световна война, и също толкова лесно унищожими.“

Оръжията, действащи със скоростта на светлината, са най-подходящи за космоса, и се появяват за пръв път на спътниците. Мартин отбелязва, че руснаците са успели да унищожат американския шпионски спътник VV/02 още през 1973 година; през 19775 година Хюз Еъркрафт разработва система за бързо прицелване и стрелба която е способна да поразява едновременно множество цели, изстрелвайки осем високоенергийни импулса за по-малко от секунда. През 1978 година екипът на Хюз Еъркрафт вече е намалил времето за реакция до петдесет наносекунди, или петдесет милиардни от секундата — и увеличава точността на попадение на лъча до петстотин поразяеми цели за врем по-малко от минута. Разработки като тази бележат края на междуконтиненталните ракети като оръжие.

При отсъствието на гигантските ракети миниатюрните бързодействащи компютри ще бъдат от далеч по-голямо значение при бъдещи конфликти, отколкото ядрените бомби, а тяхното бързодействие ще бъде единственият най-важен фактор предопределящ изхода от бъдещата Трета световна война. Бързодействието на компютрите сега е прицелната точка в надпреварата на въоръжаването, също както на времето броят на мегатоновете беше в центъра на вниманието.

Ще сменим компютрите с електронните схеми с такива със светлинни схеми само заради скоростта; интерферометърът на Фабри-Перо, оптическият еквивалент на един транзистор, може да реагира за 1 пикосекунда (десет на минус дванадесета степен), най-малко хиляда пъти по-бързо от най-бързите преходи на Джоузефсън. Новото поколение от оптични компютри според Мартин ще зависи от наличието на диамантите с борови покрития Тип IIв.

Елиът веднага видя най-сериозното последствие от оръжията действащи със скоростта на светлината — те надвишаваха многократно човешкото възприятие. Мъжете бяха свикнали към механизираната бойна техника, но една бъдеща война щеше да бъде война на машините в един много тревожен и неочакван смисъл: машините щяха в действителност да направляват хода на конфликт траещ само минути от началото до края.

През 1956 година, началото на залеза на стратегическите бомбардировачи, въображението на военните мозъци беше родило обмен на ядрени удари между враждуващите страни с продължителност 12 часа. През 1963 година междуконтиненталните балистични ракети бяха свили тази продължителност до 3 часа. През 1974 година военните теоретици предсказваха, че бъдещата война ще трае само 30 минути, и въпреки това тази „тридесетминутна война“ щеше да е по-сложна от всяка друга предишна война в човешката история.

Ако през петдесетте години американците и руснаците бяха изстреляли всичките ядрени бомбардировачи и ракети в един и същ момент, във въздуха пак нямаше да има повече от 10 000 бойни единици, атакуващи и контраатакуващи. Пълният брой на стълкновенията на оръжията с целите би възлязъл на 15 000 за втория час от войната. Това представлява внушителната бройка от 4 ракети поразяващи целите си всяка секунда по света.

Но при тази диверсифицирана тактическа война, броят на оръжията и „системните елементи“ нараства астрономически. Според съвременните изчисления съществуват 400 милиона компютри ангажирани във военното дело, с общ брой на оръжейните взаимодействия повече от 15 милиарда само през първия половин час от войната. Това означава 8 милиона оръжейни взаимодействия всяка секунда, в един главозамайващ с бързодействието си конфликт на самолети, ракети, танкове и сухопътни войски.

Такава война е по силите единствено на машините: времето за реакция на човека е несравнимо по-голямо. Третата световна война няма да бъде война на натискане на бутони, защото както казва генерал Милтън, „Натискането на бутон отнема прекалено дълго време на човек — най-малко 1,8 секунди, което по мерките на съвременната война е цяла вечност.“

Този факт създава онова, което Мартин нарича „скалния проблем“. Човешките реакции са геологически бавни, сравнени с един бързодействащ компютър. „Един модерен компютър извършва 2 000 000 милиона пресмятания за времето, необходимо на човек да примига. Следователно, от гледната точка на компютрите водещи следващата война, човешките същества ще бъдат застинали като скали. Човешките войни никога не са продължавали толкова дълго, че да вземат предвид темпото на геологическите промени. В бъдещето компютърните войни няма да продължават достатъчно дълго, за да се вземе предвид и темпото на промяна на човека.“

След като човешките същества притежават изключително бавна реакция, необходимо е да прехвърлят контрола върху вземането на решенията по военните операции на по-бързия разум на компютрите. „В бъдещата война ние трябва да изоставим всяка надежда за регулиране курса на конфликта. Ако ние решим да «водим» войната с човешко темпо, загубата ни е в кърпа вързана. Единствената ни надежда е да се доверим на машините. А това вече означава, че човешката преценка, хуманните ценности, човешкото мислене стават абсолютно излишни. Третата световна война ще се води чрез посредници: това ще бъда една война само на машините, върху която ние се боим да окажем каквото и да било въздействие от страх да не причиним забавяне на вземанията на решения от компютрите, което несъмнено би довело до нашето поражение.“ А този финален и съдбоносен преход, преходът от компютри работещи с бързодействие измерващо се в наносекунди към такива с бързодействие в пикосекунди, зависеше от диамантите Тип IIв.

Елиът беше дълбоко разстроен от перспективата за прехвърляне на контрола от човека на неговите творения.

Рос само повдигна рамене.

— Това е неизбежно — каза тя. — В клисурата Олдувай в Танзания има следи от къща на два милиона години. Хоминидите от онова време не са се задоволявали само с пещери и други природни подслони; те са си създавали подслони изцяло със собствените си ръце. Хората винаги променят природата според нуждите си.

— Но ти не можеш просто така да оставиш машините да вземат решения вместо теб — възрази Елиът.

— Ние го правим от столетия — отвърна тя. — Какво представлява одомашненото животно или джобният калкулатор ако не опит да се откажеш от контрола? Ние не искаме да орем ръчно нивите или да смятаме на ръка квадратни корени, затова прехвърляме работата на някакъв друг разум, който обучаваме, отглеждаме или създаваме.

— Но ти не можеш да оставиш тези творения да вземат властта.

— Пак ти повтарям, че го правим в продължения на столетия — каза Рос. — Виж само: откажем ли се да разработваме по-бързи компютри, руснаците ще го направят. Те щяха да са тук, в Заир, точно на мястото ни, и щяха да търсят диамантите, ако китайците не ги сдържаха. Не можеш да забавиш технологичния прогрес. Длъжни сме да осъществяваме веднага всичко, което е по възможностите ни.

— Не — възрази решително Елиът. — Ние можем и трябва да вземаме решенията си сами. Няма да участвам в такова нещо.

— Тогава тръгвай си — каза му тя. — Така или иначе Конго не е място за кабинетни учени.

Тя започна да разопакова раницата си, изваждайки поредица от бели керамични конуси, и няколко малки кутии с антени. Тя свърза по една кутия към всеки конус, после влезе в първия тунел и започна да помества конусите до стените, навлизайки все по-навътре.

Питър не щастлив Питър.

— Да, не съм щастлив — каза Елиът.

Защо не щастлив?

— Трудно е за обяснение, Ейми — отвърна той.

Питър каже Ейми добра горила.

— Знам, Ейми.

Карън Рос се измъкна от първия тунел, за да се вмъкне в следващия. Елиът видя фенерчето й да проблясва докато помества конусите и после се скри от погледа му.

Мънро излезе на слънце с джоби издути от диаманти.

— Къде е Рос?

— В тунелите.

— Какво прави?

— Май се кани да прави някакво изпитание с експлозиви.

Той посочи към трите останали керамични конуса на земята до раницата й.

Мънро вдигна един конус и го огледа.

— Знаеш ли какво представлява това? — запита го той.

Елиът поклати глава.

— Това са РКЕ и тя е превъртяла съвсем, за да ги слага там. Като нищо може да вдигне във въздуха цялата околност.

Резонантните конвенционални експлозиви, или РКЕ, представляват много мощни гранати с часовников механизъм, могъщ брак между микроелектрониката и технология на експлозивните материали.

— Преди две години използвахме РКЕ за да взривяваме мостове в Ангола — обясни Мънро. — При правилно разполагане шест унции от експлозива могат да срутят петдесеттонна стоманена конструкция. Взривяват се при помощта на онези сензорни устройства. — Той кимна към една кутия за управление която лежеше до раницата на Рос — Тя следи ударните вълни от по-ранните заряди и включва детонаторите на следващите заряди в синхронизирана последователност, за да създаде резонансни вълни, които буквално раздробяват конструкцията на моста на парчета. Гледката е особено впечатляваща.

Мънро хвърли поглед към Мукенко, който димеше над главите им.

В този момент Рос се измъкна от тунела ухилена до ушите.

— Скоро ще имаме отговори на всичките си въпроси — заяви гордо тя.

— Отговори?

— За големината на кимбърлитовите залежи. Заложила съм дванадесет сеизмични заряда, напълно достатъчни да ни осигурят достоверни данни.

— Ти си заложила дванадесет резонантни заряда — поправи я Мънро.

— Е, това е всичко, което успях да домъкна. Трябва да се задоволим само с тях.

— Напълно достатъчни са — каза Мънро. — А вероятно даже са и в повече. Онзи вулкан там — той махна с палец зад гърба си — е в еруптивна фаза.

— Заложила съм общо осемстотин грама експлозив — каза Рос. — Това е по-малко от паунд и половина. С него и без него, все тая.

— Не е ли по-добре да не правим тая проба?

Елиът слушаше спора им със смесени чувства. На пръв поглед възраженията на Мънро звучаха абсурдно — няколко обикновени експлозивни заряди, както и да ги свържеха, едва ли бяха способни да задействат вулканична ерупция. Беше нелепо; Елиът се чудеше защо Мънро беше толкова непреклонен за тия опасности. Изглеждаше така, сякаш знаеше нещо, за което Елиът и Рос си нямаха и представа.