Майкъл Крайтън
Конго (24)

6. Отвличане

Пробуди го пронизителен електронен писък.

— Не се движете, сър — обади се нечий глас.

Елиът отвори очи и примижа срещу ярката светлина блеснала над него. Лежеше по гръб в самолета и някой се беше привел над него.

— Погледнете надясно… а сега наляво… Можете ли да си сгънете пръстите?

Той изпълни нарежданията. Светлината беше отместена и той видя чернокож мъж в бял костюм приведен до него. Мъжът докосна главата му; пръстите му се отдръпнаха изцапани с кръв.

— Няма за какво да се тревожите — успокои го мъжът. — Раната е доста повърхностна. — Той отмести поглед. — Колко дълго предполагате, че е бил в безсъзнание?

— Две минути, не повече — каза Мънро.

Пронизителният писък отново се повтори. Елиът видя Рос да се движи из пасажирския отсек нарамила някаква торба на рамо и с протегнат пред себе си прът. Последва нов писък.

— Проклятие — изруга тя и изчопли нещо от рамката на илюминатора. — Това е вече петият. Направо са се престарали.

Мънро приведе поглед към Елиът.

— Как се чувствате? — запита той.

— Трябва да остане под лекарско наблюдение поне двайсет и четири часа — намеси се чернокожият мъж. — Просто като предпазна мярка.

— Двайсет и четири часа! — възкликна Рос, без да спира търсенето.

— Къде е тя? — изстена Елиът.

— Отмъкнаха я — каза Мънро. — Отвориха задната врата, спуснаха пневматичния подемник и изчезнаха още преди някой да усети какво става. Намерихме това до теб.

Мънро му подаде една малка стъклена ампула с японски йероглифи. В единия край имаше бутало, а в другия счупена игла.

Елиът седна на пода.

— Полека — обади се лекарят.

— Чувствам се отлично — сопна се Елиът, макар че главата му пулсираше цялата. Той повъртя ампулата из дланта си. — Беше ли в скреж когато я намерихте?

Мънро кимна.

— Много студена.

— СО2 — каза Елиът. Това беше стрела от газов пистолет. Той поклати глава. — Счупили са иглата в тялото й. — Сякаш дочу гневните писъци на Ейми. Тя беше свикнала само на внимателни обноски. Може би това беше един от недостатъците на работата му с нея; той не я беше подготвил достатъчно добре за живота в реалния свят. Подуши ампулата; лицето му се намръщи от резкия мирис. — Лобаксин. Бързо действащо средство, ефектът настъпва само след петнадесет секунди. Това са използвали. — Елиът изпита истински гняв. Лобаксинът не се използваше при животните защото засягаше черния дроб. А те бяха счупили иглата…

Той се изправи на крака и се облегна на Мънро, който го обхвана с ръка. Докторът запротестира.

— Наред съм — проговори Елиът.

В дъното на стаята се разнесе поредният писък, този път особено силен и продължителен. Рос движеше пръта си над аптечката за бърза помощ, покрай шишетата с таблетки и лекарства. Звукът сякаш я смути; тя бързо се дръпна настрани, захлопвайки вратичката на шкафчето.

Тя прекоси пасажирския отсек, и писъкът отново се извиси. Рос измъкна дребно малко черно устройство изпод една седалка.

— Погледни. Сигурно са довели със себе си някой, който да разхвърля микропредавателите. Стерилизирането ще ни отнеме часове. Не можем да си го позволим.

Тя веднага застана пред компютъра и пръстите й зашариха по клавиатурата.

— Къде са сега? Искам да кажа консорциумът?

— Основният им състав излетя от летището Кубала до Найроби преди шест часа — каза Мънро.

— Разбира се, те не са я взели със себе си — произнесе отегчено Рос. — Едва ли ще им върши някаква работа.

— Да не са я убили? — запита Елиът.

— Може би — отвърна Мънро.

— О, Господи…

— Но не вярвам — продължи Мънро. — Те гледат да избягнат на всяка цена и най-малкия шум около себе си. А Ейми е известна; в някои кръгове е по-известна и от филмова звезда или държавен глава. Тя е говоряща горила, а такива не се срещат под път и над път. Показвали са я по новините, сума ти вестници публикуваха снимката й… По-скоро биха убили теб, отколкото нея.

— Само да не я убият — прошепна Елиът.

— Няма — изрече убедена Рос. — Консорциумът не се вълнува от Ейми. Те дори не знаят защо сме я довели с нас. Опитват се само да ни забавят, но няма да им стане играта.

Нещо в тона й подсказа на Елиът че тя се канеше да изоставят Ейми. Елиът се разгневи.

— Трябва да я върнем на всяка цена — каза той. — Ейми е моя отговорност, не мога да я зарежа като някаква…

— Седемдесет и две минути — каза Рос, сочейки екрана. — Разполагаме точно с час и дванайсет минути преди да срутим графика си. — Тя се обърна към Мънро. — И трябва да превключим на втория вариант.

— Добре — каза Мънро. — Веднага ще поставя хора да работят по него.

— В нов самолет — реши изведнъж Рос. — Не можем да продължим с този, прекалено е замърсен. — Тя ловко набираше позивните кодове върху клавиатурата на компютъра. — Потегляме директно към точка М — каза тя. — Нали?

— Абсолютно — съгласи се Мънро.

— Не мога да изоставя Ейми. Ако възнамерявате да я зарежете, тогава трябва да зарежете и мен… — Елиът изведнъж спря.

На екрана на компютъра се беше появило следното съобщение:

ЗАРЕЖЕТЕ ГОРИЛАТА ПРОДЪЛЖАВАЙТЕ БЪРЗО ДО СЛЕДВАЩИЯ ПУНКТ НА МАРШРУТА МАЙМУНАТА НЯМА ЗНАЧЕНИЕ ГРАФИКЪТ НА КОМПЮТЪРА ПРОВЕРЕН ПОВТАРЯМ ПРОДЪЛЖАВАЙТЕ БЕЗ ЕЙМИ

— Не можете да я зарежете — заяви Елиът. — И аз ще остана с нея.

— Нека да ви кажа нещо — обади се Рос. — Никога не съм считала, че Ейми е от някакво значение за експедицията ни, или пък ти. Още от самото начало я използвах като заблуда. Когато дойдох в Сан Франсиско, някой ме следеше. Ти и Ейми осигурихте тази заблуда. Хвърлихте консорциума в тъча. Струваше си усилията. Сега обаче вече не е така. Наложи ли се, изхвърляме ви зад борда. Не ме е грижа повече.