Майкъл Крайтън
Конго (51)

4. Залавяне на език

Нужна му беше женска горила без малко. Малкото горилче щеше да създаде излишни проблеми.

Той си проби път през висок до кръста му храсталак и се озова на ръба на стръмен склон; в подножието му имаше стадо от девет животни: двама мъжкари, пет женски и две млади горили. Те пасяха из джунглата на двадесет фута под краката му. Той наблюдава групата достатъчно дълго, за да се увери, че всички женски използват език помежду си, и че в околните храсталаци нямаше малки. После зачака да му се открие възможност.

Горилите си похапваха лениво сред храстите, изравяха крехки корени, и ги дъвчеха без да бързат. След няколко минути една от женските се отдалечи от групата да си потърси храна в подножието на склона, на който се бе сгушил. Женската се бе отдалечила от останалите на повече от десетина ярда.

Елиът вдигна пистолета с две ръце и се прицели в нея. Тя представляваше идеална цел. Той не отделяше поглед от нея; пръстът му бавно се свиваше върху спусъка и изведнъж кракът му се подхлъзна. Той се затъркаля по склона, стоварвайки се точно сред стадото.

Елиът лежеше в безсъзнание по гръб, на двадесет фута по-долу, но гърдите му се повдигаха и спускаха, а ръката му конвулсивно мърдаше; Мънро се убеди, че Елиът беше наред. Мънро се тревожеше единствено за горилите.

Сивите горили бяха станали свидетели на падането на Елиът и се насочиха към него. Осем или девет животни се стълпиха около него, загледани безстрастно; всички сигнализираха.

Мънро освободи предпазителя на картечницата.

Елиът простена, докосна главата си и отвори очи. Мънро го видя как застина при гледката на горилите, но не направи никакво движение. Три зрели екземпляра го приближиха съвсем, и той схвана рисковаността на ситуацията. Елиът остана неподвижен цяла минута. Горилите шепнеха и сигнализираха, но не помръднаха от мястото си.

Накрая Елиът се изправи на лакът; движението му предизвика взрив от сигнализиране, но без някаква пряка заплаха.

На хълма горе Ейми дърпаше Мънро за ръкава и ожесточено сигнализираше. Мънро поклати глава; той не разбираше езика. Повдиган пак картечницата и Ейми го захапа за капачката на коляното. Болката беше изключителна. По-късно самият той се зачуди откъде бе събрал сили да не изреве.

Елиът лежеше на земята опитвайки се да укроти дишането си. Горилите бяха застанали съвсем близо; достатъчно, за да ги докосне, да подуши сладникавия аромат на телата им. Бяха развълнувани; мъжките загрухтяха, едно ритмично хо-хо-хо огласи простора.

Той реши, че е по-добре да се изправи на крака, бавно и методично. Реши, че ако успее да се отдалечи малко от животните, чувството им за опасност ще се притъпи. Но още щом започна да се надига, ръмженето се усили, и един от мъжкарите започна да се придвижва настрани рачешката, като заудря земята с отворени длани.

Елиът мигновено се просна пак на гръб. Горилите се успокоиха, и той реши, че е постъпил правилно. Животните бяха объркани от това човешко същество, стоварило се сред тях; те очевидно не бяха очаквали никакъв сблъсък с човек в пасищата си.

Той реши да ги изчака да приключат с храненето, дори и ако му се наложеше да пролежи на гръб няколко часа докато загубят интерес към него и се отдалечат. Дишаше бавно и спокойно, осъзнавайки, че се поти. Вероятно излъчваше страх, но подобно на хората, при горилите обонянието беше също така слабо развито. Те не реагираха на мириса на страха му. Той зачака. Горилите хъхреха и сигнализираха бързо, опитвайки се да решат какво да правят. И тогава един мъжкар възобнови рачешките си движения, заудря земята и се втренчи в Елиът. Елиът не помръдваше. Пред мисления му взор се разгъваше последователността на поведението на горилите при атака: ръмжене, странични движения, пляскане по земята, късане на трева, удряне в гърдите…

И атака.

Мъжката горила заскуба трева. Елиът усети как сърцето му заблъска бясно гърдите. Горилата беше едро животни, тежеше поне триста паунда. Тя се изправи на задните си крака и заудря гърдите си с отворени длани, издавайки кух звук. Елиът се зачуди какво ли прави Мънро горе. В следващия момент се разнесе някакъв трясък и той видя Ейми да се търкаля по склона на хълма, забавяйки устрема си като се залавяше за насрещните храсти и клони. Тя се приземи точно в краката му.

Горилите бяха изумени до крайна степен. Едрият мъжкар спря да се бие в гърдите, бързо се спусна на четири крака и се опули в Ейми.

Ейми изръмжа.

Едрият мъжкар продължи хода си към Питър, но без да откъсва очи от Ейми. Ейми го гледаше втренчено без да реагира. Това беше чисто изпитание за надмощие. Мъжкарят без колебание се придвижваше все по-близо.

Ейми изрева оглушително; Елиът подскочи от изненада. До този момент я беше чувал да реве така само веднъж или два пъти, и то в моменти на изключителен гняв. Ревът беше доста необичайно явление при женските горили и околните животни се разтревожиха. Ръцете й се свиха, гръбнакът се изпъна, а лицето й се напрегна. Тя се втренчи заплашително в напредващия мъжкар и отново изрева.

Мъжкарят застина с наклонена на една страна глава. Сякаш обмисляше ситуацията. Накрая реши да се оттегли и се върна в полукръга от сивите маймуни наобиколили Питър.

Ейми съвсем преднамерено положи ръка върху крака на Елиът, демонстрирайки собственост върху предмета. Някакъв пъргав младок само на четири или пет години импулсивно се втурна напред оголил зъби. Ейми само го шибна през лицето и младокът изскимтя и побърза да се върне при групата.

Ейми се втренчи към другите горили. И започна да сигнализира. Отивайте оставя Ейми отивайте.

Горилите не реагираха.

Питър добър човешки личност. Тя обаче започна да проумява, че горилите не я разбират, защото направи нещо наистина забележително: въздъхна, възпроизвеждайки същия онзи хъхрещ звук, който издаваха горилите.

Горилите се разтревожиха и се заспоглеждаха.

Но дори Ейми и да говореше езика им, ефект нямаше: те си останаха по местата. И колкото повече въздъхваше, толкова повече реакцията им отслабваше, докато накрая я загледаха с празни погледи.

Тя не успяваше да се разбере с тях.

Ейми се завъртя до главата на Питър и започна да го гали, подръпвайки брадата и скалпа му. Сивите горили бързо започнаха да сигнализират. После мъжкарят започна ритмичното си хо-хо-хо. След като го видя, Ейми се извърна към Питър и му сигнализира, Ейми прегърне Питър. Това го изненада; Ейми никога не го прегръщаше доброволно. Обикновено тя искаше Питър да я прегръща и чеше.

Елиът се изправи и седна на земята; тя незабавно го придърпа към гърдите си, притискайки лицето му в козината си. Мъжката горила в миг престана с ръмженето си. Сивите горили започнаха да дават обратна скорост, сякаш бяха извършили някаква грешка. И в този момент на Елиът му просветна пред очите: тя го третираше като собствено дете.

Това беше класическо поведение на примати при агресивни ситуации. Приматите спазваха строги забрани срещу каквито и да били наранявания на невръстни животни, и тази забрана се търсеше от възрастните животни в много случаи. Мъжките бабуини често приключваха битките си когато единият от мъжкарите сграбчеше някое невръстно животно и го притиснеше до гърдите си; гледката на дребното животинче винаги възпираше всякаква по-нататъшна атака. Шимпанзетата демонстрираха дори още по-рафинирани вариации на същото. Ако някое младо шимпанзе се развихреше прекалено много, някой мъжкар сграбчваше единия младок и го притискаше по майчински към гърдите си, дори и в този случай и двамата — и родителят и детето да бяха чисто символични. И въпреки това жестът беше достатъчен да предизвика защитната реакция срещу по-нататъшно насилие. В този случай Ейми не само спираше по този начин атаката на мъжкаря, но и защитаваше също така и Елиът, като се отнасяше към него като с дете; ако, разбира се, горилите можеха да приемат един брадясал шестфутов мъж за дете.

Така и направиха.

Всички се скриха сред растителността. Ейми пусна Елиът от прегръдката си. Тя го погледна и му сигнализира, Тъпи неща.

— Благодаря ти, Ейми — каза той и я целуна.

Питър чеше Ейми Ейми добра горила.

— Можеш да бъдеш сигурна в това — увери я той и я чеса енергично няколко минути, като през това време тя се търкаляше по земята и грухтеше от удоволствие.

Беше два следобед когато се върнаха в лагера.

— Хванахте ли си горила? — запита ги Рос.

— Не — отвърна Елиът.

— Е, това няма значение — коментира Рос, — защото аз пък не мога да се свържа с Хюстън.

Елиът беше като зашеметен.

— Още ли ни забиват?

— Още по-лошо — каза тя.

Беше прекарала цял час в опити да установи връзка по спътника с Хюстън, и не бе успяла. Всеки път връзката се бе разпадала само след секунди. Накрая, след като се бе убедила, че апаратурата й е в ред, тя бе погледнала за датата.

— 24 юни е — заяви тя. — А на 27 май имахме големи трудности по комуникациите с последната експедиция в Конго. Това беше преди двадесет и седем дни.

— Иска да ти каже, че причината за това е в слънцето — обясни Мънро, видял недоумението на Елиът.

— Точно така — каза Рос. — Това е смущение в йоносферата със слънчев произход.

По-голямата част от смущенията в земната йоносфера — това беше тънкият слой от йонизирани молекули на височина от 50 до 250 мили — се причиняваха от феномени, такива като слънчевите петна по повърхността на слънцето. И след като едно завъртане на слънцето около оста траеше двадесет и седем дни, тези смущения често се повтаряха и следващия месец.

— Добре, нека е слънчево — каза Елиът. — Колко време ще трае?

Рос тръсна глава.

— Обикновено, няколко часа, най-много ден. При нашия случай обаче имаме особено силно смущение, което се е появило много рязко. Само преди пет часа връзките ни бяха окей, а сега няма никой. Става нещо доста необичайно. Може да продължи и седмица.

— Цяла седмица няма да имаме никаква връзка? Никаква компютърна мрежа, нищо?

— Точно така — изрече Рос с равен глас. — От този момент сме изцяло откъснати от външния свят.