Майкъл Крайтън
Конго (27)

9. Отпътуване

Малкият Фокер S-144 редом с гигантския товарен 747 напомняше на малко дете сгушено в прегръдката на майка си. Две товарни платформи бяха в постоянно движение; работниците прехвърляха оборудването от по-големия самолет на по-малкия. След като се върнаха на летището, Рос обясни на Елиът, че ще вземат по-малкия самолет, защото 747 трябваше да бъде почистен от „бубите“, и тъй като вече е „прекалено голям“ за нуждите им.

— Но реактивният самолет е по-бърз — възрази Елиът.

— Бързината не е задължителна — заяви Рос, без обаче да се задълбочава в темата.

Така или иначе, нещата се развиваха стремглаво, и Елиът си имаше достатъчно свои грижи. Той помогна на Ейми да се качи на фокера, и сега вече я прегледа наистина цялостно. Цялото й тяло беше натъртено, поне така се оплакваше когато я опипваше, но нямаше счупени кости и настроението й вече се подобряваше.

Няколко чернокожи мъже товареха оборудването в самолета, като се смееха и тупаха по гърбовете. Ейми се заинтригува от мъжете, настоявайки да знае Каква шега? Те обаче я игнорираха. Тя беше още като пребита от лекарствата, които я бяха натъпкали и скоро заспа.

Рос наблюдаваше товаренето, и Елиът се придвижи обратно към опашката на самолета, където я завари да разговаря с един весел чернокож мъж, когото представи като Кахега.

— А, — възкликна Кахега, разтърсвайки ръката му. — Доктор Рос и доктор Елиът, двама доктори, чудесно.

Елиът не беше много наясно защо трябва да е чудесно.

Кахега се разсмя заразително.

— Много добро прикритие — заяви той. — Не е като едно време с капитан Мънро. Сега си имаме двама доктори, значи медицинска мисия, а? Чудесно. Къде са „медицинските запаси“? — И той намигна.

— Нямаме медицински запаси — въздъхна Рос.

— О, това е чудесно, докторе, обожавам стила ви — каза Кахега. — Вие сте американка, нали? Какво ще караме, М-16 ли? Чудесна пушка е М-16. Аз самият я предпочитам.

— Кахега си мисли, че прекарваме оръжие — каза Рос. — Просто не му се вярва, че няма такова нещо.

Кахега избухна в бурен смях.

— Нали сте заедно с капитан Мънро! — каза той, сякаш това обясняваше всичко. След това отиде да види какво правят работниците.

— Сигурна ли си, че не прехвърляме оръжие? — запита Елиът когато двамата останаха сами.

— Гоним нещо далеч по-скъпоценно от оръжия — каза Рос. Тя сръчно преопаковаше оборудване. Елиът я попита дали не може да помогне с нещо, но тя поклати глава. — Само аз мога да го направя. Трябва да паднем на четиридесет паунда на човек.

— Четиридесет паунда? С всичко?

— Толкова позволява компютърът. Мънро доведе Кахега с още седем други Кикую за помощници. Или общо ставаме единадесет човека, плюс Ейми; тя също ще си носи четиридесетте паунда. Но това означава товар общо от четиристотин и осемдесет паунда. — Рос продължи да тегли опаковки и пакети с храна.

Новините накараха Елиът да се замисли дълбоко. Експедицията вземаше друг обрат, водещ към още по-голяма опасност. Желанието му обаче незабавно да се върне бе засенчено от спомена за изображението на видеоекрана, и сивото горилоподобно създание, което подозираше, че е ново, неизвестно животно. Това откритие си заслужаваше риска. Той се втренчи през илюминатора.

— Те Кикую ли са?

— Да — отвърна тя. — Добри носачи са, макар че устата им не спира и за миг. Хората от племето Кикую умират да си чешат езиците. Те всички са братя, така че внимавай какво говориш. Само се моля Мънро да не им отваря много очите.

— На Кикую?

— Не, на НКИА.

— НКИА — повтори Елиът.

— Китайците. За компютри и електронни технологии китайците дават мило за драго — каза Рос. — Мънро сигурно им казва нещо в замяна на съвета който му дават.

Тя направи жест към илюминатора и Елиът го последва. Разбира се, Мънро стоеше в сянката на крилото на самолета и разговаряше с четирима китайци.

— Премести ги в онзи ъгъл — каза Рос и му посочи три големи кашона от стиропор с надпис АМЕРИКАНСКИ СПОРТНИ АКВАЛАНГИ, ЕЗЕРО ЕЛСИНОР, КАЛИФ.

— Да не се гмуркаме някъде? — запита озадачен Елиът.

Рос обаче дори и не го чу.

— Така ми се иска да разбера какво ли им разказва — възкликна тя.

Оказа се обаче, че тревогите й са били напразни. Мънро им беше платил с нещо, за тях много по-ценно от информация за електронните технологии.

Фокерът се отдели от пистата на Найроби в 14 часа и 24 минути, три минути по-рано от новия им график.

За шестнадесетте часа последвали откриването на Ейми, експедицията на ТСЗР прелетя 560 мили, прекосявайки границите на четири страни — Кения, Танзания, Руанда и Заир — по маршрута от Найроби към гората Баравана, до покрайнините на конгоанските тропически гори. Логистиката на този сложен преход щеше да е невъзможна без помощта на външен съюзник. Мънро твърдеше, че „имал приятели по долните етажи на властта“, а в този случай се обърна за помощ към китайските тайни служби в Танзания.

Китайците бяха започнали да проявяват активност в Африка още от началото на шейсетте, когато шпионските им мрежи направиха опит да въздействат върху развоя на конгоанската гражданска война, защото Китай искаше достъп до богатите залежи от уран в Конго. Местните агенти бяха финансирани от китайската банка, или в повечето случаи от Новата китайска информационна агенция, НКИА. Мънро си беше имал работа с доста „военни кореспонденти“ от НКИА през периода 1963 до 1968 когато прехвърляше оръжия и оттогава не беше прекъсвал връзките си с тях.

Китайците оказваха значителна финансова помощ на Африка. В края на шейсетте по-голямата част от двата милиарда долара чуждестранна помощ беше погълната от африканските нации. Друга сума същата по размер беше изразходвана тайно; през 1973 година Мао Цзе-дун публично се оплака за сумата, която похарчил при опитите си да събори заирското правителство на президента Мобуту.

Китайската мисия в Африка беше предназначена да възпира руското влияние, но след Втората световна война китайците намразиха до смърт Япония и желанието на Мънро да изпревари евро-японския консорциум срещна добро разбиране у тях. За да отпразнува съюза, Мънро бе донесъл три изцапани със смазка кашони от Хонконг.

Главните китайски агенти в Африка, Ли Тао и Лиу Шу-уен, бяха и двамата от провинция Хунан. Безвкусната африканска храна не разкрасяваше живота им и те с благодарност приеха подаръка на Мънро, състоящ се от кашон дървесна гъба, каса лютив бобен сос, и кашон пастет от чили с чесън. Фактът, че тези подправки произхождаха от неутрален Хонконг, а не бяха долнокачествени имитации произвеждани в Тайван, беше важен пункт; така или иначе, подаръкът се оказа изключително подходящ при последвалата размяна на информация.

Служителите на НКИА подпомогнаха Мънро с проверката на документация, определено трудно за доставяне оборудване и забележително подробна информация за условията покрай североизточната заирска граница, тъй като те подпомагаха нахлуването на танзанийските войски в Уганда. Китайците го бяха предупредили, че реките в джунглата са придошли и има наводнения, и го бяха посъветвали да се сдобие с балон, за да прекосява реките и наводнените области. Мънро обаче не се впечатли от съвета им; и в действителност той си имаше план как да се добере до набелязаното място без изобщо да прекосяват каквито и да било реки. Как обаче, китайците дори и не можеха да си представят.

В 10 часа вечерта на 16 юни фокерът спря да зареди с гориво на летището Равамагена, до Кигали в Руанда. Местният служител по управлението на полетите се качи на самолета с бележник и формуляри, като ги запита за крайния пункт на маршрута им. Мънро му обясни, че това е летището в Равамагена, което означаваше, че самолетът ще направи кръг и ще се завърне.

Елиът се навъси.

— Но нали щяхме да кацаме някъде в…

— Шшшшт — обади се Рос с показалец върху устните. — Не им се бъркай.

Очевидно служителят остана доволен от плана на полета им; тръгна си веднага щом пилотът се подписа в бележника му. Рос обясни, че управляващите полетите в Руанда са свикнали със самолети, които не изпълняват планираните си полети.

— Той само иска да е сигурен за времето, когато се върнем на летището му. Останалото не е негова работа.

Летището Равамагена беше сънливо; наложи им се да изчакат два часа докато ги заредят с гориво, но този път иначе вечно нетърпеливата Рос беше съвсем спокойна. Мънро пък дремеше, без да дава пет пари за закъснението.

— Какво ще стане с графика ни? — запита разтревожен Елиът.

— Няма проблеми — отвърна тя. — Така или иначе, три часа сме като вързани. Ще изчакаме изгрева над Мукенко.

— Там ли се намира летището?

— Ако можеш да го наречеш така — произнесе Мънро и като издърпа сафарито над главата си задряма отново.

Елиът се разтревожи силно, но Рос му обясни, че повечето африкански летища представляват просто кални ивици земя оголена джунгла. Пилотите не са в състояние да кацат нощем, или в мъгливи сутрини, защото пистата често гъмжи от животни, или пък някое скитащо племе си е направило лагера върху нея, или пък е кацнал друг самолет и не може да излети.

— Трябва ни дневна светлина — обясни тя. — Затова изчакваме. Не се тревожи; взети са предвид всички фактори.

Елиът прие обясненията й и се върна да види как е Ейми. Рос въздъхна.

— Не мислиш ли, че ще е по-добре, ако му кажем? — запита тя.

— Защо? — отвърна й с въпрос Мънро, без дори да повдига шапката си.

— Може да възникне проблем с Ейми.

— Аз ще се погрижа за Ейми — отвърна той.

— Елиът ще се ядоса много, когато разбере.

— Разбира се, че ще се ядоса — каза Мънро. — Но няма смисъл да го ядосваме още сега. В края на краищата, какво печелим с този скок?

— Четиридесет часа, най-малко. Опасно е, но така си осигуряваме съвсем нов график. Все още можем да ги изпреварим.

— Ето, виждаш ли — каза Мънро. — А сега си затваряй устата и събери малко сили.