Майкъл Крайтън
Конго (30)

3. Лагер над Морути

На една висока площадка над Морути, „мястото на тихите ветрове“, Мънро изкрещя заповеди на суахили и носачите на Кахега започнаха да разопаковат багажите си. Карън Рос погледна часовника си.

— Да не правим почивка?

— Да — отвърна Мънро.

— Но сега е едва пет часа. Има още два часа докато се стъмни.

— Оставаме тук — каза той. Морути се намираше на 1500 фута над морското равнище; още два часа път и щяха да се озоват сред тропическата гора в подножието. — Тук е далеч по-хладно и по-приятно.

Рос каза, че не дава пет пари за приятностите.

— О, ще започнеш — увери я Мънро.

Той беше решил да сведе до минимум придвижванията и престоя в тропическата гора. Напредъкът в джунглата беше муден и свързан с хиляди проблеми; сблъсъкът им с калта, пиявиците и треската щеше да е повече от жесток.

Кахега го повика на суахили; Мънро се обърна към Рос.

— Кахега иска да знае как да вдигне палатките.

Кахега държеше в ръце смачканата на кълбо сребриста тъкан; другите носачи бяха не по-малко объркани от него. Ровеха се като замаяни из багажа, търсейки познатите рейки или пръти, но напразно.

Оборудването на лагера на ТСЗР беше конструирано по договор от екип на НАСА през 1977 година, на базата на разбирането, че оборудването на експедициите в диви и непознати области беше останало практически непроменено още от осемнадесети век.

— Много отдавна имаме нужда от модерно оборудване за изследователските ни експедиции — заяви ТСЗР и поиска авангардни подобрения по отношение на лекотата, удобствата и ефикасността на експедиционната екипировка. НАСА конструираха наново абсолютно всичко, като се започне от дрехите и обувките до палатките и готварските принадлежности, храната и менюто, комплектите за първа помощ, и системите за комуникация предназначени за експедициите на ТСЗР по най-отдалечените кътчета на земята.

Палатките с нова конструкция бяха характерни за подхода на НАСА. НАСА беше определила, че теглото на палатката се съставя основно от опорните елементи. Освен това еднослойните палатки осигуряваха много лошо изолация. Успееха ли да постигнат добро изолиране на палатката, тогава дрехите и спалните чували можеха да намалят обема си, а оттам и теглото, също както и изискванията за дневния калоричен рацион на членовете на експедицията. И след като въздухът беше отличен изолатор, очевидното решение представляваше пневматична палатка без всякакви опорни елементи; конструкцията на НАСА тежеше само шест унции.

Рос вдигна първата палатка с помощта единствено на малка крачна помпа. Тя беше изработена от двуслоен сребрист Милар. Носачите запляскаха във възторг ръце; Мънро развеселен поклати глава; Кахега измъкна някакво дребно сребристо устройство с размера на кутия за обувки.

— А това, докторе? Какво е това?

— Тази вечер няма да ни трябва. Това е климатична инсталация.

— Никъде не стъпвам без такова нещо — изрече Мънро, все така развеселен.

Рос го стрелна със злобен поглед.

— Изследванията сочат, че единственият най-голям фактор ограничаващ ефективността на трудовия процес, е околната температура, със склонността към заспиване като втори фактор — каза тя.

— Наистина.

Мънро се изсмя и погледна към Елиът, но Елиът старателно попиваше гледката на тропическата гора при залез слънце. Ейми го доближи и го дръпна за ръкава.

Жена и космат нос карат, сигнализира тя.

Ейми хареса Мънро още от самото начало, и чувството беше взаимно. Вместо да я потупва по главата и да се отнася с нея като дете, както повечето хора, Мънро инстинктивно се отнасяше към нея като към жена. А и той бе прекарало достатъчно време край горилите, и познаваше добре поведението им. Макар и да не познаваше американския език на знаците, всеки път, когато Ейми повдигнеше ръце, разбираше, че иска да я чешат. И за минута-две угаждаше на желанието й, докато тя започнеше да се търкаля по земята и да грухти от задоволство.

Ейми обаче съпреживяваше всеки конфликт в околните и сега навъси чело.

— Те само си говорят — опита се да я успокои Елиът.

Тя сигнализира, Ейми иска яде.

— Ей сега — каза й той. Обърна се и видя Рос да разпъва антената на радиостанцията; от сега нататък това щеше да бъде ежедневен ритуал, който всеки път щеше да впечатлява Ейми. Предавателят за връзка със спътника ретранслатор тежеше шест паунда, и електронните противосмущаващи устройства тежаха още само три паунда.

Първоначално Рос разпъваше сгънатия чадър на сребърната чиния на антената, с пет фута диаметър. (Ейми беше направо влюбена в това; всеки следващ ден тя непрекъснато питаше Рос кога „отваря метално цвете“.) После закрепваше корпуса на предавателя, включвайки в него крилоно-кадмиевите батерии. След това идваше редът на противосмущаващите модули, и накрая свързваше миниатюрния компютърен терминал с малката му клавиатура и триинчовия видеоекран.

Това миниатюризирано оборудване беше изключително сложно. Компютърът на Рос разполагаше със 189К памет и всички схеми бяха много сгъстени; корпусите бяха херметично затворени и противоударни; дори клавиатурата беше на сензори, така че отсъстваха каквито и да било подвижни части, които биха могли да се счупят, заклинят или зацапат с прах или навлажнят.

И всичко това беше изключително здраво. Рос си припомни „изпитванията в реални условия“, на които ги бяха подлагали. Техниците използваха паркинга на ТСЗР за работен полигон, запокитваха новите модули в стената, ритаха ги по бетонната настилка, и накрая за десерт ги оставяха в кофи с мръсна вода за цяла нощ. Всеки модул запазил работните качества на другата сутрин получаваше автоматично сертификат „годен“.

И сега на залез слънце тя набра кодираните координати за връзка с Хюстън, провери мощността на сигнала, и изчака шестте минути докато транспондерите направят пълна проверка. Малкият екран обаче продължаваше да излъчва само сивото на статичните изпразвания, с бегли цветови пулсации. Това означаваше, че някой им „пускаше симфония“.

На жаргона на ТСЗР най-простото ниво на електронни смущения се наричаше „туба“. Както хлапето от съседния апартамент се упражнява да свири на туба, това смущение беше само досадно; то се осъществява в ограничени честотни диапазони и често пъти бива хаотично или случайно подбрано, но предаванията по принцип могат да го пробият. Следващото ниво се наричаше „струнен квартет“, където действаха многобройни честоти по една определена схема; следващият се наричаше „биг бенд“, където електронната музика покриваше един по-широк честотен диапазон; и накрая идваше „симфонията“, при която се блокираше целият честотен диапазон на връзката.

Връзката в момента беше атакувана от „симфония“. Успешният пробив изискваше координиране с Хюстън, което в момента беше невъзможно, но ТСЗР си бяха подготвили няколко варианта специално за такива случаи. Рос ги изпробва един по един и накрая успя да пробие заглушаването с един метод наречен интерстициално кодиране. (Интерстициалното кодиране използва факта, че дори и плътната музика има периоди на затишие, или интерстиции, продължаващи микросекунди. Беше възможно да се следят заглушаващите сигнали, да се напипа закономерността в интерстициите и после да се предава в прозорците със пакетиран сигнал.)

Рос с облекчение видя дребното екранче да излъчва многоцветно изображение, картата на местоположението в момента в Конго. Думите излизаха в съкратен вид, така нареченият компресиран език, създаден за екраните с малки размери. ПРОВ МСТН ВРМ — ПЛОЖН; МЛЯ ПОТВРД МСТН ВРМ 18::04 Ч 6/17/79. Тя потвърди, че действително беше четири минути след шест вечерта на същото място. Наложената незабавно координатна мрежа създаде шифрована схема при съпостяването на тяхното местно време и месторазположение с това създадено от компютъра в Хюстън преди заминаването им.

Рос чакаше само лоши вести. Според представите й те бяха изостанали някъде към седемдесет и няколко часа спрямо планирания график, и някъде двайсет и няколко часа след този на консорциума.

Според първоначалния им план трябваше да скочат на склоновете на Мукенко в два часа следобед на 17 юни, като се доберат до Зиндж приблизително тридесет и шест часа по-късно, по обяд на 19 юни. И това щеше да им осигури преднина от два дни пред консорциума.

Ракетната атака обаче ги бе принудила да скочат на осемдесет мили южно от планирания район. Теренът на джунглата пред тях беше най-разнообразен; реките щяха им помогнат донякъде, но въпреки това им трябваха най-малко три дни, за да преодолеят тези осемдесет мили.

Това означаваше, че те вече не можеха да се надяват на победа в състезанието с консорциума. Вместо двете денонощия преднина, в най-добрия случай можеха да разчитат на изоставане само от двайсет и четири часа.

За нейна изненада на екрана се появи ПРОВ МСТ — ВРМ: –09:04 Ч БРВ. Изоставаха само девет часа от предварителния график.

— Какво означава това? — запита Мънро приведен над екранчето.

Имаше само едно възможно обяснение.

— Нещо е забавило консорциума — каза Рос.

ЕВРО /ЯПНСК КНСРЦУМ ЮРДЧС ПРОБЛМ ГОМА ЛЕТИЩ ЗАИР ТЕХЕН САМЛТ НАМЕР РАДИОАКТИВНО ВЩСТВ ВНИМ ЗА ТЯХ.

— На Травис му е излязла душицата в Хюстън — произнесе Рос. Тя добре си представяше какво им е струвало на ТСЗР да скроят такъв номер на консорциума в провинциалното летище в Гома. — Но това означава, че още сме в състояние да го направим, успеем ли да наваксаме тези девет часа.

— Ще ги наваксаме — заяви Мънро.

Лагерът в Морути блестеше под светлината на залязващото екваториално слънце подобно на шепа блестящи диаманти: сребърната чиния на антената, и петте сребристи палатки, всички отразяваха яростното слънце. Питър Елиът седеше на върха на хълма с Ейми и гледаше разпрострялата се пред тях тропическа гора. С падането на нощта изплаваха и първите лениви ивици мъгла; със сгъстяването на мрака водните пари започнаха да кондензират в рязко охлаждащия се въздух; гората бавно се забулваше с гъста и тъмна мъгла.