Майкъл Крайтън
Конго (33)

3. Рагора

Два часа по-късно се събраха с Кахега и останалите, водени от пигмей през тропическата гора южно от Габуту. Всички бяха мрачни, без никакво желание за разговор, и страдащи от пристъпи на дизентерия.

Пигмеите бяха настояли да останат да вечерят с тях; Мънро усети, че нямаха избор, и приеха. Гостиха ги основно с продълговати диви картофи, наречени китсомбе, които напомняха сбръчкан аспарагуси; горски кромид лук, наречен отса; и модоке, листа от дива маниока, заедно с няколко вида гъби. Менюто беше придружено от малки количества кисело и жилаво месо от костенурка, поръсено с някой друг скакалец, гъсеница, червеи, жаби и охлюви.

Диетата съдържаше действително два пъти пъти протеини от обикновената пържола, но не се отрази добре на несвикналите им стомаси. Нито пък новините около лагерния огън повдигнаха духа им.

Според пигмеите частите на генерал Мугуру били установили лагер за продоволствие и запаси на стръмния склон на Макран, където се беше запътил Мънро. Най-разумното беше да избягнат войниците. Мънро обясни, че на езика суахили няма дума за кавалерство или спортно съперничество, което беше в сила и за конгоанския му вариант, Лингала.

— В тази част на света законът е „Убий, или ще бъдеш убит“. Най-добре е да не им се навираме в краката.

Единственият друг вариантен маршрут водеше на запад, към река Рагора. Мънро се свъси над картата си, Рос на свой ред се намръщи над компютъра.

— Какво не й е наред на река Рагора? — запита Елиът.

— Може би нищо — каза Мънро. — Зависи от това, колко дъжд се е изсипал последните дни.

Рос погледна часовника си.

— Вече сме изостанали с дванайсет часа — заяви тя. — Единственото, което ни остава, е да продължим напред през нощта по реката.

— Аз така или иначе щях да го направя — каза Мънро.

Рос никога не беше чувала някой водач на експедиция да води групата си през непозната и дива област нощем.

— Така ли? Защо?

— Защото препятствията по долното течение на реката ще се преодолеят по-лесно нощем.

— Какви препятствия?

— Всяко нещо по реда си — отвърна Мънро.

Оставаше им една миля до Рагора, когато до слуха им стигна далечният грохот на мощна вода. Ейми веднага се възбуди и непрекъснато сигнализираше Каква вода? Елиът се опита да я успокои, но без да влага много старания; Ейми трябваше да свикне с реката и да превъзмогне страховете си.

Когато обаче се добраха до Рагора, те откриха, че звукът идваше от някакви прагове нагоре по течението; частта от реката точно пред тях беше широка към петдесетина фута и влачеше мудно мътните си води.

— Не изглежда толкова зле — отбеляза Елиът.

— Така е — съгласи се Мънро.

Мънро обаче премълча истината за Конго. Четвърта по големина река в света (след Нил, Амазонка и Янгцзъ), тя беше уникална в много отношения. Гънеше се като гигантска змия през територията на почти цяла Африка, пресичайки два пъти екватора; първият път отиваше на север, към Кисангани, а по-късно завиваше на юг, към Мбандака. Това беше факт толкова забележителен, че дори преди сто години географите не са могли да повярват в него. Тъй като Конго тече и на север, и на юг от екватора, някъде по течението й винаги има дъждовен сезон; реката никога не претърпяваше сезонните флуктуации, на които бяха подложени реки като Нил. Конго вливаше едно постоянно количество вода от 1 500 000 кубически фута всяка секунда в Атлантическия океан, приток по-голям от всяка друга река с изключение на Амазонка.

Този сложен курс обаче правеше Конго също така и най-трудно плаваемата от всички реки. Първите сериозни препятствия започваха с бързеите на езерото Станли, на триста мили от Атлантика. На две хиляди мили навътре в континента, при Кисангани, където реката беше все още миля широка, водопадът Вагения блокираше цялата речна навигация. Когато човек се промъкваше срещу течението покрай ветрилото от притоци, спънките ставаха още по-жестоки, защото над Кисангани притоците се спускаха стръмно от изворите си, високите савани на юг, и високите 16 000 фута покрити със снежна шапка планини Рувензори на изток.

Притоците образуваха серия ждрела, най-впечатляващото от които беше Порт д’Анфе, Вратата на Ада, в Конголо. Тук мудната река Луалаба се провираше през ждрело дълбоко половин миля и широко само сто ярда.

Рагора представляваше един дребен приток на Луалаба, като се вливаше в нея близо до Кисангани. Племената около реката го наричаха баратавани, или „измамният път“, защото Рагора беше известна с мръсното си променливо поведение. Основната й черта беше Ждрелото, врязана скална теснина дълбока двеста и на места широка не повече от десет фута. В зависимост от последните превалявания, Ждрелото на Рагора представляваше или приятен сценичен спектакъл, или кипящ кошмар от бяла пяна.

В Абуту бяха още на петнайсет мили нагоре по течението от ждрелото, а състоянието на реката не им казваше нищо какво ги очаква в него. На Мънро това му беше пределно добре известно, но не се чувстваше задължен да го разясни на Елиът, особено след като в момента Ейми бе обсебила цялото му внимание.

Ейми следеше с нарастващо безпокойство как Кахега и хората му надуваха двата сала Зодиак. Тя задърпа Елиът за ръкава и запита настойчиво Какви балони?

— Това са лодки, Ейми — каза той, макар и да усещаше, че тя вече го бе проумяла. „Лодка“ беше дума, която тя бе заучила много трудно; тъй като не обичаше водата, не проявяваше никакъв интерес към всичко предназначено за пътуване по нея.

Защо лодка? запита тя.

— Сега пътуваме с лодка — обясни Елиът.

И действително в момента хората на Кахега избутваха лодките до водата, и ги товареха с оборудването, трупайки до гумените опори на горния ръб на борда.

Кой пътува? запита тя.

— Всички ние пътуваме — отвърна Елиът.

Ейми продължи да наблюдава внимателно. За нещастие, всички бяха нервни. Мънро крещеше заповеди, мъжете работеха прибързано и често изтърваха или слагаха неправилно пакетите. А Ейми винаги беше крайно чувствителна към настроенията на хората около нея. Елиът никога нямаше да забрави колко упорито бе настоявала тя, че нещо не е наред със Сара Джонсън дни преди накрая Сара да признае на екипа от проекта Ейми че се е разделила със съпруга си. Сега Елиът беше сигурен, че Ейми е усетила напрежението. Прекосим вода в лодка? запита тя.

— Не, Ейми — каза той. — Няма да прекосяваме. Ще пътуваме с лодка.

Не, сигнализира Ейми, изпъвайки гръб и напрягайки рамене.

— Ейми — започна да я увещава Елиът, — не можем да те оставим тук сама.

Тя вече имаше решение. Други хора отива. Питър остава Ейми.

— Съжалявам, Ейми — каза той. — Трябва да тръгваме. И двамата.

Не, сигнализира тя. Ейми не отива.

— Да, Ейми.

Той отиде до багажа си и измъкна спринцовката си и ампула с Торален.

Гневна и настръхнала, тя опря юмрук под брадичката си.

— Внимавай какво говориш, Ейми — предупреди я той.

Рос се приближи до тях с оранжеви спасителни жилетки за него и Ейми.

— Нещо не е наред ли?

— Тя ме псува — каза Елиът. — По-добре ни остави сами.

Рос хвърли поглед към напрегнатото и втвърдено тяло на Ейми и побърза да се отдалечи.

Ейми сигнализира името на Питър, после отново почука с юмрук брадичката си. Това на Еймслан означаваше „мръсен“, макар и повечето маймуни да го използваха когато съобщаваха че искат да ходят по голяма нужда. Изследователите на приматите не изпитваха никакви илюзии какво значение влагаха животните в тази дума. Ейми казваше, Питър лайнар.

Почти всички езиково обучени примати псуваха, като използваха различни думи. Понякога ругателната дума сякаш беше избирана случайно, като „куку“, „тъпанар“ или „хахо“. Но най-малко осем примати от различни лаборатории независимо бяха стигнали до сигнализирането на изключителен гняв и неразположение чрез почукване с юмрук под брадичката. Единствената причина, поради която това забележително съвпадение да не е описано, беше, че никой учен нямаше желание да се ангажира с обяснението му. Явно това доказваше, че маймуните, също като хората, считаха термините за телесните екскременти като най-подходящи за изразяване на гняв и охулване.

Питър лайнар, сигнализира повторно тя.

— Ейми… — Той удвои дозата Торален.

Питър лайнар лодка лайнар хора лайнар.

— Ейми, затваряй си устата.

Той се напрегна целият и се приведе напред, имитирайки гневната поза при горилите; това често я караше да отстъпи, но този път нямаше ефект.

— Не ставай смешна — предупреди я Елиът, приближавайки я с готова спринцовка. — Питър обича Ейми.

Тя се дръпна назад, не му позволявайки да я приближи. Елиът накрая се видя принуден да зареди пистолета си със сгъстен въглероден двуокис и изстреля стрелата право гърдите й. През всичките им години прекарани заедно беше прибягвал до този ход само три или четири пъти. Тя измъкна стрелата с тъжно изражение. Питър не обича Ейми.

— Прощавай — изрече Елиът и затича да я подхване; тя подбели очи и се строполи в обятията му.

Ейми лежеше по гръб в краката на Елиът във втората лодка, като дишаше учестено. Елиът видя отпред Мънро застанал в първата лодка, водейки мълчаливо малката флотилия надолу по течението.

Мънро беше разделил експедицията на две части с шест души във всяка; Мънро беше в първата, а Елиът, Рос и Ейми — във втората, под командването на Кахега. По думите на Мънро втората лодка щеше да се „поучи от фаловете на първата.“

През първите два часа обаче нямаше никакви издънки. Усещането да стоиш на носа на лодката и да гледаш как джунглата се разтваря от двете страни на реката беше неописуемо. Истинска идилия, само че адски гореща; Рос през минута започна да топи ръка в мътната вода, докато накрая Кахега я предупреди.

— Където има вода, там винаги има мамба — каза той.

Кахега посочи към калните брегове, където крокодилите се печаха на слънце, изпълнени с безразличие към присъствието им. От време на време някой от тях се прозяваше, оголвайки безброй зъби, но повечето време изглеждаха като убити от жегата.

Елиът изпита спотаено разочарование. Той беше отраснал с филмите за джунглата, където крокодилите се хвърляха застрашително във водата още с приближаването на лодките.

— Няма ли да ни атакуват? — запита той.

— Прекалено горещо — отвърна Кахега. — По жега Мамба сънливи, обичат хладно време, хранят вечер и сутрин, не сега. Денем Кикую казват мамба постъпила в армия, раз-два-три.

И той се изсмя.

След няколко обяснения стана ясно, че хората от племето на Кахега били забелязали, че през деня крокодилите се надигали от земята на дебелите и къси крака с движения които им напомняли за армейски строеви упражнения.

— От какво се тревожи толкова Мънро? — запита Елиът. — От крокодилите ли?

— Не — отвърна Кахега.

— От ждрелото на Рагора?

— Не.

— Тогава от какво?

— След ждрело — отвърна Кахега.

Реката започна да криволичи; навлязоха в завой и дочуха нарастващия грохот на водата. Елиът усети как лодката набира скорост; покрай бордовете й сякаш извираше пяна.

— Дръжте здраво, доктори! — изкрещя Кахега.

Навлязоха в ждрелото.

В паметта на Елиът останаха само откъслечни, калейдоскопични картини от спускането през теснината: зловещата мътна вода превърната в млечнобяла пяна под слънцето; лудешките подхвърляния на лодката им, и кошмарните подмятания на лодката на Мънро пред тях, като по чудо запазваща баланс.

Движеха се толкова бързо, че погледът им не можеше да спре върху превърналите се в непрекъсната червени ивица скали на каньона; горещият влажен въздух и леденостудените мътни води ги връхлитаха; всички бяха прогизнали до кости; мътната вода кипеше в чиста снежнобяла пяна около черните стърчащи скали напомнящи главите на плешиви мъртъвци.

Всичко се развиваше със светкавична бързина.

Пред тях лодката на Мънро често се губеше в продължение на минути сред врящия ад. Грохотът отекваше в стените на каньона и ги връхлиташе отново удвоен и утроен; в най-дълбоките части на каньона, където слънчевите лъчи никога не успяваха да се доберат, лодките се движеха сред мрачен кипящ ад, блъскаха се в скалните стени, въртяха се като обезумели, докато лодкарите крещяха и псуваха с цяло гърло и се отблъскваха с греблата от скалите.

Ейми лежеше по гръб, завързана за борда на лодката, и Елиът беше обзет от несекващия страх да не се удави от непрестанните мътни вълни връхлитащи през края на борда. Рос също не беше по-добре; още от самото начало бе започнала да си повтаря „О Господи, О Господи, О Господи“ сякаш изпаднала в някакъв транс, а водата не спираше да ги връхлита злобно.

За отмъстителната природа дори и това не беше достатъчно. Даже и в кипящия ад на ждрелото черни облаци комари висяха във въздуха и жестоко ги атакуваха, дупчейки ги безмилостно. На човек това му се струваше невъзможно, но фактът си оставаше факт. Ревящият хаос на рагорското ждрело гъмжеше от комари. Лодките се подмятаха като тресчици сред бушуващите вълни, и в нарастващия здрач пасажирите им изчерпваха водата от лодката и се биеха по бузите и ръцете с едно и също настървение.

И в един миг реката внезапно се разшири, мътните води забавиха устрема си, и стените на каньона се разтвориха. Реката отново възвърна миролюбивото и сънно течение. Елиът се отпусна изтощен на дъното на лодката, изцеден до край; кожата му с благодарност попиваше последните лъчи на залязващото слънце, а водата под издутия корпус на лодката плавно ги носеше напред.

— Справихме се — изрече той.

— Дотук добре — каза Кахега. — Но ние Кикую имаме една поговорка — никой не измъква се жив от живота. Не отпускайте се, доктори!

— Понякога се улавям, че му вярвам — простена изтощено Рос.

Измина час, водата все така ги носеше мирно и кротко, докато накрая скалните скали се стопиха в далечината от двете страни на реката, и те пак се озоваха сред африканската тропическа гора. Сякаш ждрелото на Рагора никога не бе го имало; реката се стелеше широка и ленива под лъчите на залязващото слънце.

Елиът смъкна прогизналата си риза и навлече пуловер; вечерният въздух пронизваше с ледените си стрели. Ейми хъркаше в краката му, покрита с хавлия да не настине. Рос провери радиоапаратурата, за да се увери, че не е пострадала. Докато свърши слънцето се скри зад хоризонта и мракът бързо нахлу. Кахега измъкна ловна пушка и я зареди.

— Това за какво е? — запита го Елиът.

— Кибоко — отвърна му Кахега. — Не знам как казва на английски. Мзее! Нини маана кибоко? — извика той.

В предната лодка Мънро извърна глава.

— Хипопотам — каза той.

— Хипопотам — повтори Кахега.

— Опасни ли са? — запита го Елиът.

— Ние се надява нощем не. Но аз мисля, да.

Двадесетото столетие се явява период на интензивно изследване на дивата природа, в резултат на което се срутват множество утвърдени концепции за животните. Сега вече ставаше ясно, че нежният, с влажен поглед елен живее сред едно безмилостно, жестоко общество, докато станалият нарицателен с коварството и хитрината си вълк е отдаден на семейството и потомството си по един наистина самоотвержен начин. Африканският лъв пък, гордият цар на животните, беше сведен до положението на прокрадващ се мършояд, докато презираната от всички хиена съвсем неочаквано се издигна на неподозиран пиедестал. (В продължение на десетилетия учените наблюдават при утринно убийство лъвът да ръфа тялото на убитото животно, докато мършоядните хиени се навъртат наоколо в очакване да дойде и техният час. Едва след като учените започват да наблюдават животните и нощем, нещата си намират местата: хиените действително убиват животните, но в следващия момент биват изблъсквани от възползвалите се от възможността мързеливи лъвове; оттук и станалата традиционна рано сутрин сцена. Това съвпада с откритието, че лъвовете в много отношения са хаотични и злобни, докато хиените притежават една много фино изтъкана социална структура; още едно опровержение на древния човешки предразсъдък спрямо естествения свят на животните.)

Хипопотамите обаче си остават едно от най-слабо изучените животни. „Речният кон“ на Херодот е най-голямото африканско животно след слона, но навикът му да се заравя в калните води с подаващи се само очи и ноздри го прави извънредно труден за изучаване обект. Хипопотамите се организират около един мъжкар. Един зрял самец разполага с харем от няколко самки и потомството им, група от осем до четиринадесет животни заедно.

Въпреки непохватния си, доста смешен вид, хипопотамите са способни на необикновено насилие. Разяреният хипопотам представлява страховито създание, четиринадесет фута дълго, с тегло почти десет хиляди паунда. При атака се движи с изключително бърза за такова едро животно скорост, и четирите му вирнати встрани зъба са по-остри и от бръснач. Хипопотамът атакува по-скоро с режещи наляво и надясно движения на главата си, отколкото да ръфа. И за разлика от единоборствата при повечето видове битката между два хипопотама много често завършва със смъртта на едното животно от дълбоките рани понесени от зъбите. В битката между два хипопотама няма нищо символично.

Животното също така е опасно и за човека. В речните области обитавани от стада хипопотами, половината от смъртните случаи с местното население се дължат на хипопотамите; останалата част се пада на слоновете и хищните котки. Хипопотамът е вегетарианец, и нощем животните излизат на сушата, където поглъщат огромни количества трева, за да поддържат грамадната си маса. Особено опасен става хипопотамът отделен от водата; всеки озовал се между хипопотам на сушата и реката, към която се е устремило огромното животно, обикновено не преживява случая, за да разкаже какво е усещането.

Но хипопотамът е много необходим за речната екология на Африка. Фекалните му маси, които той произвежда в огромни количества, наторяват речните треви, които на свой ред подсигуряват живот на речните риби и други обитатели на реката. Без хипопотамите африканските реки щяха да останат стерилни, и където хипопотамите са изтребени или прогонени, реките умират.

Толкова беше известно за хипопотамите. Имаше обаче и още една особеност. Хипопотамът е страшно чувствителен на тема собствена територия. Мъжкарят защитава реката срещу всички нашественици без изключение. И както е регистрирано при много случаи, това включва други хипопотами, крокодили и преминаващи лодки. Както и хората в тях.