Майкъл Крайтън
Конго (13)

1. Основна истина

Питър Елиът се беше запознал с Ейми още в детската й възраст. Той се гордееше със способността си да предсказва реакциите й, макар и да я познаваше само в лабораторни условия. И сега, когато се беше изправила пред нова ситуация, поведението й го изненада.

Елиът беше очаквал, че Ейми ще се изплаши при излитането, и си беше приготвил спринцовка с транквилизатор Торален. Инжекцията обаче остана неизползвана. Ейми проследи как Дженсен и Левин закопчават коланите си и тя веднага закопча и своя; за нея процедурата сякаш съдържаше нещо забавно в себе си, като част от някаква, макар и простичка, но игра. И макар и очите й да се разшириха при рева на реактивните двигатели, човешките същества около нея не се разтревожиха, и Ейми копира отегченото им безразличие, повдигайки вежди и сигнализирайки за скуката си.

Все пак когато се издигнаха и надзърна през илюминатора, тя веднага изпадна в паника. Мигновено разкопча колана и се заклати през пасажирския отсек, надзъртайки през всеки илюминатор и разбутвайки хората в скимтящия си ужас като непрестанно сигнализираше, Къде земя земя къде земя? Земята беше черна и неразличима под крилата на самолета. Къде земя? Eлиът й заби спринцовката с Торален и после започна да я чеше и да я увещава да си седне в креслото.

Сред природата приматите посвещаваха по няколко часа дневно пощейки се един друг, измъквайки репеите и тръните от козината. Поведението на чесане беше важно за подреждането на социалната доминантна структура на групата; съществуваше схема, по която животните се чешеха едни други, спазвайки определен порядък. И освен всичко това, подобно на разтриването на гърба при хората, чешенето имаше и успокояващ, отпускащ ефект. Само след минути Ейми вече бе достатъчно отпусната и забеляза, че другите пиеха нещо, като капризно настоя за „зелено капка пиене“ — нейната представа за мартини с маслина и цигара. Подобни „възнаграждения“ й се полагаха само при специални случаи, такива като коктейли във факултета, и Елиът послушно й даде напитка и цигара.

Възбудата й обаче се оказа прекалено голяма за нея; само след час тя вече спокойно гледаше през прозореца и си сигнализираше сама на себе си Хубава картина докато изведнъж повърна. Тя се извини унизително, Ейми съжалява Ейми мръсно Ейми Ейми съжалява.

— Всичко е наред, Ейми — успокои я Елиът, като я галеше по тила. Скоро след това, след като сигнализира Ейми спи сега, усука и нагъна одеялата в леговище върху пода и заспа, хъркайки шумно през широките си устни. Легнал до нея на пода, Елиът се зачуди как ли заспиват другите горили без такова изнудване?

Елиът познаваше добре реакцията си при пътуване. При първата си среща с Карън Рос той беше останал с впечатлението, че и тя беше учен, не особено различаващ се от него. Но огромният самолет запълнен докрай с компютризирано оборудване, акронимната сложност на цялата операция предполагаше, че Технологичната служба по земните ресурси имаше солидни гърбове зад себе си, а вероятно дори и връзки с военните.

Карън Рос се изсмя на предположенията му.

— Прекалено сме дисциплинирани, за да имаме нещо общо с армията.

След това му разказа за предисторията на интереса на ТСЗР във Вирунга. Подобно на екипа по проекта Ейми, Карън Рос също се бе препънала в легендата за изгубения град Зиндж. Но за разлика от тях си бе извлякла съвсем различни заключения от цялата история.

През последните триста години са били направени няколко опита да се открие изгубения град. През 1692 година един английски авантюрист на име Джон Марли повел експедиция от двеста души в Конго; повече никой не чул за него. През 1744 година холандска експедиция потънала сякаш във водата сред джунглите; през 1804 година друга британска експедиция водена от шотландския аристократ сър Джеймс Тагарт, подходила към Вирунга от север, добирайки се едва до завоя Равана на реката Убанги. Той изпратил един отряд напред да разузнае обстановката, но никой не се върнал да докладва.

През 1872 година Станли минал покрай региона Вирунга, но не навлязъл в него; през 1899 година германска експедиция навлязла навътре, загубвайки повече от половината си личен състав. Частно финансирана италианска експедиция изчезнала цялата безследно през 1911 година. Това бил последният опит да намерят изгубения град Зиндж.

— Значи никой не го е открил — заключи Елиът.

Рос поклати глава.

— Мисля, че няколко експедиции са се добрали до града — каза тя, — но никой не е успял да се върне.

Такъв вариант само по себе си не беше мистериозен. Ранните експедиции в Африка са били извънредно опасно занятие. Дори и най-добре подготвените от тях по правило губели половината си състав или повече. Устоялите на маларията, сънната болест и черноводната треска били изправяни пред пред реки гъмжащи от крокодили и хипопотами, джунгли пълни с леопарди и подозрително настроени канибалски племена. А гората, колкото и да била буйна, предлагала съвсем оскъдна храна; множество експедиции просто измрели от глад.

— Според мен, градът съществува — обърна се Рос към Елиът. — И така, ако приемем, че това е вярно, къде бихме могли да го открием?

Изгубеният град Зиндж се свързваше с диамантените мини, а вулканите бяха естествените находища на диаманти. Това доведе Рос до мисълта да разгледа Големият разлом, едно огромно геологическо образувание, широко около тридесетина мили, разрязващо по вертикалата източната трета на континента в продължение на повече от хиляда и петстотин мили. Долината на разлома беше толкова гигантска, че излизаше извън всички рамки на човешкото възприятие; едва през деветдесетте години на миналия век един геолог на име Грегори забелязал, че скалните стени разделени на повече от тридесет мили, са с един и същ минерален състав. От гледна точка на съвременната наука Големият разлом е бил в действителност неуспешен опит да се образува океан, защото източната трета от континента е започнала да се отцепва от останалата част на африканската земна маса преди двеста милиона години; поради някаква причина този процес е прекъснал преди разчупването да се осъществи изцяло.

На картата депресията на Големия разлом беше белязана с две неща: серия от плитки вулканични езера — Малави, Танганайка, Киву, Мобуту — и серия вулкани, включително единствените активни вулкани в Африка в района на Вирунга. Във веригата на Вирунга имаше три действащи вулкана: Мукенко, Мубути и Канагарави. Те се издигат на височина от 11 000 до 15 000 фута над Долината в източна посока, и над басейна на река Конго на запад. Така Вирунга определено беше перспективен регион за търсене на диаманти. Следващата й стъпка беше да се изследва земната истина.

— Какво представлява земната истина? — запита Питър.

— В ТСЗР ние работим основно на дистанционен принцип — обясни тя. — Фотографии от спътници, въздушни наблюдения, радарни обзорни наблюдения. Разполагаме с милиони изображения, получени дистанционно, но нищо не може да замести земните проби, опита на екип работил в наблюдавания район. Започнах с предварителната експедиция която изпратихме да търси злато. Освен златото откриха и диаманти. — Тя натисна серия от бутони върху клавиатурата и изображенията върху екрана се промениха, заблестявайки с дузини блестящи точки. — Това са местонахожденията на разсипните находища в речните корита близо до Вирунга. Виждате как находищата образуват концентрични полукръгове водещи обратно към вулканите. Очевидното заключение е, че диамантите са ерозирали от склоновете на вулканите във Вирунга и са били отмити по теченията на потоците до сегашните им находища.

— И вие сте изпратили експедиция да потърси източника?

— Да. — Тя посочи върху екрана. — Но не се заблуждавайте от това, което виждате тук. Изображението предадено от спътника покрива територия от джунглата с площ от петдесет хиляди квадратни километра. По-голямата част от тази площ още не е виждана от окото на бял човек. Това е много труден терен, с видимост ограничена буквално до няколко метра във всяка посока. Някоя експедиция би могла да се лута с години в района, и да подмине града само на двеста метра, без да разбере. Така че трябваше да свия кръга на търсене. Реших да видя дали ще успея да открия града.

— Да откриете града? От снимките на спътника?

— Да — отвърна тя. — И аз го открих.

Тропическите гори по света обикновено представляват досадно препятствие за технологията на дистанционно търсене. Огромните дървета на джунглата простират една непроницаема завеса от растителност, която закрива всичко намиращо се под нея. На снимките, направени от самолет или спътник, тропическите гори на Конго изпъкват като огромен, вълнист килим от безформена и монотонна зеленина. Дори и големи образувания, от рода на реки с ширина петдесет или сто фута, биват затулени под този балдахин от гъсти листа, невидими от въздуха.

Така че вероятността да се открият някакви доказателства за съществуването на изгубения град само от въздушни фотографии беше почти нулева. Рос обаче беше решила да пробва друг подход: тя използваше самата растителност, скриваща от зрението й земята.

Изследването на растителността беше нещо обикновено при умерените региони, където зелената маса претърпяваше сезонни изменения. Но екваториалната тропическа гора представлява нещо съвсем различно: няма значение дали сезонът е зима или лято, зелената маса не се променя. Рос насочи вниманието си към друг аспект, а именно разликите в албедото на растителността.

Албедото технически се дефинира като отношението електромагнитна енергия отразена от дадена повърхност спрямо количеството енергия погълната от повърхността. В условията на видимия спектър това беше мярката за степента на „бляскавост“ на повърхността. Реките имаха високо албедо, тъй като водата отразява много голяма част от падналата върху нея слънчева светлина. Растителността поглъщаше светлината, и следователно притежаваше ниско албедо. От 1977 година насам ТСЗР разработи компютърни програми, които измерваха албедото с огромна точност, способни да уловят и най-малката разлика.

Рос си зададе следния въпрос: Ако съществува изгубен град, какъв би бил признакът в покриващата го растителност? Имаше само един очевиден отговор: късна вторична джунгла.

Недокоснатата или девствена тропическа гора се наричаше първична джунгла. Първичната джунгла беше това, което изникваше в представите на повечето хора при мисълта за тропически гори: грамадни дървета с твърда дървесина, махагон, тик и абанос, а под тях един по-нисък слой от папрати и палми, притиснали в плътна прегръдка земята. Първичната джунгла е мрачна и наглед заплашителна, но всъщност е лесно проходима. Все пак, ако някъде човек изчисти първичната джунгла, и после изостави мястото, растителността, заела мястото й, е съвсем различна; това е вече вторичната джунгла. Доминантните растения са тези с мека сърцевина и бързорастящи дървета, бамбук и бодливи пълзящи лиани, образуващи плътна и непроходима бариера.

Рос обаче не се вълнуваше от свойствата на новата гора; за нея беше важно единствено албедото й, тъй като растенията от вторичната джунгла притежават растително албедо различно от това на първичната джунгла. А то може да се променя и във времето; за разлика от дърветата с твърда сърцевина в първичната джунгла, които живеят стотици години, дърветата с мека сърцевина от вторичната джунгла имат живот максимум двайсет години. Така с напредването на времето вторичната джунгла се заменя от друга форма на вторична джунгла, която на свой ред по-късно пък се заменя от трета.

Чрез проверката на регионите, покрити основно от вторична джунгла, такива като брегове на големи реки, обитавани от безброй човешки поколения, Рос потвърди, че компютрите на ТСЗР действително можеха да измерват и най-минималните разлики в отражателната способност.

След това даде инструкции на сканерите на ТСЗР да търсят за разлики в албедото от порядъка на 0,03 или по-малко, с размер на площта от сто квадратни метра или по-малко, на територия от петдесет хиляди квадратни километра тропическа гора върху западните склонове на веригата от вулкани Вирунга. Тази задача би отнела на екип от петдесет учени тридесет и четири години, за да анализират въздушните фотографии. Компютърът сканира 129 000 спътникови и самолетни фотографии за по-малко от девет часа.

И откри града.

През май 1979 година Рос получи обработено от компютъра изображение на петно от много стара вторична джунгла разположено в геометрична, решеткоподобна форма. Петното беше разположено на два градуса северно от екватора и 3 градуса ширина, върху западните склонове на действащия вулкан Мукенко. Компютърът оцени възрастта на вторичната джунгла от петстотин до осемстотин години.

— И вие изпратихте експедиция на място? — запита Елиът.

Рос кимна.

— Преди три седмици. Водеше я един южноафриканец на име Крюгер. Експедицията потвърди разсипните находища на диаманти, продължи да търси източника и откри развалините на града.

— И после какво стана? — запита Елиът.

Той върна отново записа.

На екрана се виждаха черно-белите изображения на лагера, унищожени, и още димящи. Виждаха се няколко мъртви тела със строшени черепи. В един момент някаква сянка падна върху мъртвите тела, и камерата даде увеличение, очертавайки силуета на клатушкаща се фигура. Елиът се съгласи, че тя напомня на сянката на горила, но заупорства.

— Горилите не са способни на такива неща. Те са мирни, вегетариански същества.

Записът наближаваше към края. И тогава на екрана се появи окончателното й компютърно обработено изображение — това на главата на мъжка горила.

— Ето я земната истина — произнесе Рос.

Елиът не беше толкова сигурен. Той върна записа три секунди назад, втренчен в главата на горилата. Изображението трепкаше, създавайки малко призрачно впечатление, но нещо не беше наред с него. Не можеше да определи точно какво. Определено подобно поведение беше атипично за горилите, но имаше и още нещо… Той натисна бутона за стоп-кадър и се втренчи в застиналото изображение. Лицето и козината бяха сиви; нямаше никаква грешка, напълно сиви.

— Можем ли да увеличим малко контраста? — запита той Рос. — Изображението е малко размито.

— Не знам — каза тя, — но ще опитам. За мен поне изображението си е напълно в ред. — Тя не успя да го изостри.

— Много е сиво — каза той. — Горилите са много по-тъмни.

— Е, тази стойност на сивото си е съвсем нормална за видеоизображение.

Елиът беше сигурен, че създанието беше прекалено светло, за да бъде планинска горила. Пред себе си виждаха или нова животинска раса, или нов вид. Нов вид голяма маймуна, сива на цвят, с агресивно поведение, открита в региона на източно Конго… Той беше потеглил с тази експедиция, за да провери на място сънищата на Ейми — едно впечатляващо психофизиологично прозрение — но сега изведнъж залогът се бе покачил до небесата.

— Значи не мислите, че това е горила? — запита Рос.

— Има начини да се провери — отвърна той. Загледа се в екрана със свъсено чело, а през това време самолетът напредваше в непрогледната нощ.