Нелсън Демил
Играта на лъва (57)

57.

Откараха ни до хеликоптерната площадка на окръжната болница в Санта Барбара, където получихме съседни стаи, макар и не с особено хубав изглед. Отбиха се да ни видят много от новите ни приятели от Вентура: Синди, Чък, Ким, Том, Скот, Еди, Роджър и Хуан. Всички ни казваха, че видът ни бил отличен. Мисля, че ако продължават да ме раняват веднъж годишно, докато стана на петдесет ще изглеждам страхотно.

Както можете да си представите, телефонът ми постоянно звънеше — Джак Кьоних, капитан Стайн, бившият ми партньор Дом Фанели, бившата ми жена Робин, семейството ми, приятели, бивши и настоящи колеги и така нататък. Всички бяха много загрижени за състоянието ми, разбира се, и винаги първо ме питаха как съм и търпеливо изслушваха отговора ми, че съм добре, преди да навлязат във важната част за последните събития.

Пациентите трябва да понасят много глупости, както си спомнях от предишния си престой в болница. Ето защо, в зависимост от това кой се обаждаше, имах пет стандартни реплики: на болкоуспокоителни съм и не мога да се съсредоточавам, време е да ме къпят, връзката не е сигурна, имам термометър в гъза, психологът ми не иска да мисля за инцидента.

Явно за различните хора трябва да използваш съответната реплика. Да кажеш на Джак Кьоних например, че имаш термометър в гъза… е, поне ще си направил опит.

На втория ден се обади Бет Пенроуз. Реших, че не е уместен нито един от обичайните ми отговори, затова проведохме разговора. Край на историята. Тя ми пожела всичко хубаво и беше искрена. Аз й пожелах всичко хубаво и бях искрен.

Няколко души от лосанджелиското оперативно бюро наминаха да видят как е Кейт и един-двама надникнаха и при мен, включително Дъглас Късохуйски, който ми изключи системите. Майтап бе.

Посети ни и Джин Барлет от Секретната служба. Той ни покани да отидем на разходка в ранчото, когато оздравеем.

— Ще ви покажа мястото, където ви раниха — каза Джин. — Ще можете да си вземете парченца от скалата. И да си направите снимки.

Уверих го, че не проявяваме интерес към увековечаване на събитието, обаче Кейт прие поканата.

Така или иначе, от различни хора научих, че Асад Халил, изглежда, е изчезнал, което не ме изненада. Имаше две възможности — първо, да се е върнал в Триполи, второ, ЦРУ да са го пипнали и да го пекат на слаб огън в опит да убедят Лъва, че някои либийци са по-вкусни от американците.

По тоя въпрос все още нямах представа дали Тед и компания наистина са допуснали Асад Халил да убие ония пилоти, за да се чувства по-удовлетворен и следователно по-възприемчив към идеята да очисти чичко Муамар и приятели. Освен това се чудех как либийците са се добрали до имената на пилотите. Искам да кажа, това наистина е конспиративна теория в стил „Досиетата Х“ и аз не се задълбочих особено много, нито изгубих съня си заради нея. И все пак ме глождеше.

Що се отнася до Тед, питах се защо не е дошъл да ни посети, но реших, че в момента е много зает да лъже и маже из коридорите на Лангли.

На третия ден от престоя ни в болницата пристигнаха четирима господа от Вашингтон, по собствените им думи, представители на федералното бюро за разследване, макар че единият намирисваше на ЦРУ. С Кейт се бяхме възстановили достатъчно, за да се срещнем с тях в стаята за свиждане. Те взеха показанията ни, разбира се, тъй като това им е работата. Обичат да взимат показания, обаче рядко дават такива.

И все пак господата ни казаха, че Асад Халил все още не бил заловен от ФБР, което можеше да е вярно — чисто технически. Споменах им, че господин Халил се е заклел да ни убие, дори това да отнеме остатъка от живота му.

Те ни отвърнаха да не се безпокоим много, да не приказваме с непознати и да се прибираме вкъщи по светло. Колебливо се съгласихме да се срещнем с тях във Вашингтон, когато се почувстваме в състояние. За щастие, никой не спомена за пресконференция.

Като става дума за това, напомниха ни, че сме били подписали различни клетвени декларации, които ограничавали правата ни да правим публични изявления, свързани с информация, свързана с националната сигурност. С други думи, недейте да говорите с пресата, щото ще ви сдъвчем задниците толкова кофти, че огнестрелните рани ще ви се сторят като ухапване от комар.

Това не можеше да се смята точно за заплаха, защото държавата не заплашва гражданите си, но си беше чиста проба предупреждение.

Напомних на колегите си, че с Кейт сме герои, обаче явно никой не бе чувал такова нещо. После съобщих на четиримата господа, че е време за клизмата ми, и те си тръгнаха.

Та да се върнем пак на въпроса за пресата. Опитът за убийство на Роналд Рейгън се отбелязваше във всички медии, обаче се омаловажаваше. Както гласеше официалното изявление на Вашингтон, „За живота на бившия президент изобщо не е имало опасност“. Не се споменаваше за Асад Халил — самоличността на убиеца не била известна — и изглежда, никой не правеше връзка между тоя случай и мъртвите пилоти. Това щеше да се промени, разбира се, но както би се изразил Алън Паркър, „малко днес, малко утре и останалото — когато репортерите започнат да ни притискат“.

На четвъртия ден от престоя ни в окръжната болница в Санта Барбара се появи самият господин Едуард Харис, колегата на Тед Наш от ЦРУ, и ние го приехме в стаята за свиждане. Той също ни напомни да не дрънкаме пред пресата и намекна, че сме се намирали в шок, били сме изгубили кръв и така нататък, в резултат на което не можело да се вярва на паметта ни.

С Кейт вече бяхме обсъдили всичко това и уверихме господин Харис, че дори не си спомняме какво сме обядвали. Освен това му казах:

— Изобщо не знам защо съм в болница. Последният ми спомен е, че пътувах за летище „Кенеди“ да посрещна някого.

Едуард ме изгледа скептично и отвърна:

— Не преигравайте.

— Спечелих ония двайсет долара от вас — информирах го аз. — И още десетачка от Тед.

Това явно го развесели, което не ми се стори естествено. Мисля, че беше свързано със споменаването на Тед.

Тук му е мястото да отбележа, че почти всички, които идваха да ни видят, се държаха така, сякаш знаят нещо и с готовност ще го споделят с нас, ако ги попитаме. Затова се поинтересувах:

— Къде е Тед?

Едуард помълча няколко секунди, после отвърна:

— Тед Наш е мъртъв.

Не се изненадах много, но все пак доста.

Кейт също изглеждаше смаяна.

— Как? — попита тя.

— Открили са го в ранчото на Рейгън, след като са ви откарали с хеликоптера. Бил е прострелян в челото и е умрял мигновено. Извадихме куршума и балистичната експертиза категорично доказа, че е от същата пушка, с която Асад Халил е стрелял по вас.

Двамата с Кейт не знаехме какво да кажем.

Чувствах се кофти, обаче ако Тед беше в стаята, щях да му посоча очевидното — когато си играеш с огъня, няма начин да не се опариш. Когато си играеш с лъвове, няма начин да не те изядат.

Поднесохме съболезнованията си. Чудех се защо във вестниците не се споменава нищо за случая.

Както бе направил и Тед, Едуард предположи, че навярно с удоволствие бихме работили за ЦРУ. Съмнявах се, обаче, когато си имал работа с тия типове, трябва да внимаваш.

— Пак ще си поговорим — отвърнах. — На Тед би му харесало.

Отново долових известен скептицизъм в изражението на Едуард, макар че той каза:

— Заплатата е по-голяма. Можете да си изберете работа в чужбина и ще ви гарантираме петгодишен мандат. Двамата заедно. В Париж, Лондон, Рим, където ви хареса.

Звучеше малко като подкуп, което е за предпочитане пред заплахите. Просто знаехме прекалено много и те знаеха, че знаем.

— Винаги съм искал да живея в Литва — споделих аз. — С Кейт ще обмислим въпроса.

Едуард не беше свикнал да го мотаят, лицето му стана каменно и той си тръгна.

— С тези хора не бива да се правиш на много умен — напомни ми Кейт.

— Рядко ми се удава такава възможност.

Тя помълча малко, после каза:

— Бедният Тед.

Чудех се дали наистина е мъртъв, така че не успях да участвам с ентусиазъм в оплакването на Наш.

— Все пак го покани на сватбата — отвърнах аз. — Човек никога не знае.

На петия ден в болницата реших, че ако остана повече, никога няма да се възстановя физически и психически, затова се самоизписах, което изпълни с щастие представителя на моя здравноосигурителен фонд. Всъщност, като се имаха предвид леките ми рани в хълбока и бедрото, можех да си тръгна още на втория ден, но федералните искаха да остана, както и Кейт, която се нуждаеше от по-продължително лечение.

— „Вентура Ин“ — казах й аз. — Ще те чакам там. — И наистина си тръгнах — с шишенце антибиотици и малко адски ефикасни болкоуспокоителни.

Някой ми беше дал дрехите на химическо чистене и получих костюма си чист и изгладен. Двете дупки от куршуми бяха закърпени, петната от кръв едва се забелязваха, а боксерите и чорапите ми бяха като нови. До Вентура ме закараха с линейка.

Във „Вентура Ин“ се почувствах като скитник — нямах никакъв багаж, да не споменавам за петната по костюма и отнесеното ми състояние, дължащо се на болкоуспокоителните. Но господин Америан Експрес бързо уреди проблема и аз се снабдих с калифорнийски дрехи, плувах в океана, гледах повторенията на „Досиетата Х“ и приказвах с Кейт по телефона два пъти дневно.

След няколко дни тя се присъедини към мен и двамата си взехме малко болнични, през които поработих върху загара си и се научих да ям авокадо.

Кейт носеше страхотни миниатюрни бикини и скоро разбра, че белезите не почерняват. Мъжете възприемат белезите си като ордени за храброст. Но не и жените. Обаче аз всяка нощ ги целувах и тя постепенно преодоля стеснителността си. Всъщност даже започна да се перчи с тях пред някакви гларуси, които смятаха, че огнестрелните рани са голяма работа.

Между гларусите и военните романи Кейт се опитваше да ме учи на сърф, но мисля, че за да схванеш номера, трябва да носиш шини на зъбите и да си изрусяваш косата.

През този двуседмичен меден месец двамата започнахме да се опознаваме и стигнахме до взаимното мълчаливо съгласие, че сме създадени един за друг. Например Кейт ме увери, че обичала да гледа бейзбол по телевизията и да спи на отворен прозорец през зимата, че предпочитала ирландските кръчми пред модерните ресторанти, мразела скъпите дрехи и бижута и никога нямало да си смени прическата. Всяка нейна дума ме изпълваше с блаженство, разбира се. Обещах й да не се променям. Лесна работа.

Всяко хубаво нещо си има край и в средата на май ние се завърнахме в Ню Йорк, за да продължим работа на Федерал Плаза 26.

Както го изискваше традицията, вдигнаха малък купон в наша чест, на който бяха предложени наздравици за нашата всеотдайност към службата, за пълното ни възстановяване и разбира се, за годежа ни и дългия ни, щастлив семеен живот.

И за да направи вечерта още по-забавна, Джак ме отведе настрани.

— Прибавих твоите трийсет долара и ония на Тед и Едуард към парите за купона — информира ме той. — Знаех, че няма да имаш нищо против.

Да бе. Тед също нямаше да възрази.

Общо взето, предпочитах да се върна в отдел „Убийства“, обаче тая нямаше да я бъде. Капитан Стайн и Джак Кьоних ме увериха, че в Антитерористичната спецчаст ме очаквало бляскаво бъдеще въпреки камарата официални оплаквания, подадени срещу мен от различни личности и организации.

След завръщането ни на работа Кейт ме осведоми, че премисляла — не за брака ни, а за годежния пръстен. После ми възложи нещо наречено „списък на поканените“. Освен това открих Минесота на картата. Оказа се цял щат. Пратих по факса копия от картата на приятелчетата си в НЙПУ, за да им го покажа.

Скоро се отправихме на задължителното пътуване до сградата „Дж. Едгар Хувър“ и прекарахме три дни с милите хора от антитерористичния отдел, които изслушаха разказа ни, после ни го повториха в малко видоизменена форма. Ние коригирахме показанията си и ги подписахме, така че накрая всички останаха доволни.

Предполагам, че сме направили известен компромис, обаче те ни обещаха, че някой ден всичко щяло да излезе наяве.

На четвъртия ден от нашия престой във Вашингтон ни отведоха в централата на ЦРУ в Лангли, Вирджиния, където се срещнахме с Едуард Харис и други като него. Визитата ни не продължи много и бяхме в компанията на четирима колеги от ФБР, които говориха вместо нас. Ще ми се тия хора да се научат да работят заедно.

От посещението ни в Лангли си струва да спомена само за срещата ни с един изключителен човек. Бивш агент от КГБ. Казваше се Борис, същият онзи Борис, за когото знаехме от Тед.

Изглежда, нямаше конкретен повод да се запознаем с него. Съобщиха ни, че той просто искал да ни види. Но по време на едночасовия ни разговор останах с впечатлението, че този човек е преживял много повече от всички нас, взети заедно.

Борис беше едър мъж, палеше цигара от цигара и се държеше адски любезно с моята годеница.

Разказа ни малко за работата си в КГБ, после ни даде някои подробности за втората си кариера в либийското разузнаване. Спомена, че съветвал Халил за престоя му в Америка, и полюбопитства как сме се добрали до него.

Нямам навика да разкривам много информация пред агенти от чуждо разузнаване, обаче тоя тип играеше честно и за всеки наш отговор се отплащаше със свой. Можехме да си приказваме дни наред, но в стаята присъстваха други хора и от време на време предупреждаваха някого от нас да не отговаря или да промени темата. Къде отиде свободата на словото?

Така или иначе, всички ударихме по една водка и дишахме цигарен дим втора ръка.

Едно от момчетата от ЦРУ съобщи, че било време да си ходим, и ние се изправихме.

— Трябва пак да се срещнем — предложих на Борис.

Той сви рамене и посочи приятелите си от управлението.

Ръкувахме се и Борис ни предупреди:

— Халил е съвършена машина за убийства и със сигурност ще се върне да убие онези, за които не е имал време.

— Той е обикновен човек — отвърнах аз.

— Понякога се чудя. Във всеки случай, поздравявам ви, че сте оцелели. Не губете нито миг от живота си.

Бях убеден, че това е някакво руско пожелание и няма нищо общо с въпроса за Асад Халил. Нали така?

С Кейт се върнахме в Ню Йорк и нито един от двама ни не спомена за Борис. Но наистина ми се ще някой ден да обърнем с него цяло шише водка. Може да му пратя призовка. А може би няма.

Седмиците изтичаха и все още не се знаеше нищо за Асад Халил. Нямаше и радостни вести от Либия, отнасящи се за неочакваната смърт на господин Кадафи.

Кейт така и не си смени номера на мобифона и аз също отговарям на стария си телефон на Федерал Плаза 26, така че очакваме господин Халил да ни потърси.

Нещо повече. Като част от сделката с Вашингтон, Стайн и Кьоних ни инструктираха да създадем специална група, състояща се от мен, Кейт, Гейб, Джордж Фостър и още няколко момчета, със задачата да открием и арестуваме господин Асад Халил. Освен това подадох молба до НЙПУ да прехвърлят предишния ми партньор Дом Фанели в АСЧ. Той се противи, обаче в момента аз съм важна клечка и скоро ще го имам на разположение. Искам да кажа, нали заради него съм в АСЧ. Заслужава си да го прецакам. Ще е като едно време.

В новата ни група няма да има хора от ЦРУ, което страхотно увеличава шансовете ни.

Спецгрупата навярно е единственото, което ме задържа на тая шибана работа. Искам да кажа, сериозно възприемам заплахата на Халил и всъщност е въпрос на оцеляване. Нито един от нас няма намерение да залови Асад Халил жив. Самият той също няма да се даде жив, така че накрая всички ще са доволни.

Обадих се на Робин, бившата ми, и я информирах за предстоящия си брак.

Тя ми пожела всичко хубаво и ми каза:

— Сега вече можеш да смениш онова глупаво съобщение на телефонния си секретар.

— Добра идея.

— Ако някой ден хванеш тоя Халил, прехвърли случая насам — предложи ми Робин.

Вече бях участвал в тая игра относно господата, които ме гръмнаха на Западна 102-ра улица, затова отвърнах:

— Става, обаче искам десет процента от хонорара ти.

— Имаш ги. Ще скапя всичките ви доказателства и ще му осигуря доживотна присъда.

— Честна сделка.

Като изпълних това задължение, реших, че трябва да съобщя на бившите си гаджета, че си имам постоянна съквартирантка, която скоро ще ми стане жена. Но не ми се щеше да им се обаждам, затова им пратих имейли, картички и факсове. Даже получих няколко отговора, предимно съболезнования за булката. Не споделих с Кейт.

Големият ден наближи и аз не бях нервен. Вече се бях женил, пък и много пъти съм се изправял лице в лице със смъртта. Не твърдя, че съм забелязал някакви прилики между това да се ожениш и да те гръмнат, обаче… може и да има.

Кейт се държеше абсолютно спокойно, макар че никога не й се беше случвало да извърви последните метри по пътеката. Изглежда, владееше положението и знаеше какво и кога трябва да се прави, кой трябва да го прави и така нататък. Мисля, че информацията й не е от личен опит, а има нещо общо с Х-хромозома.

Майтапа настрана. Бях влюбен, Кейт Мейфилд беше забележителна жена и знаех, че ще живеем щастливо. Най-много я харесвах за това, че ме приема какъвто съм, което всъщност не е много трудно, като се има предвид, че съм почти съвършен.

Трябва да отбележа също, че двамата бяхме преживели тежко изпитание и се бяхме справили добре. Кейт Мейфилд беше смела, вярна, находчива и за разлика от мен, още не бе цинична и отегчена. Дори може да се каже, че е патриот, което не се отнася за мен. Някога може и да съм бил, обаче оттогава с мен и страната се случиха прекалено много неща. И все пак си върша работата.

Като не се смятат жертвите, най-много съжалявам, че не научихме нищо от цялата тая история. Също като мен, страната винаги е имала късмет и е успявала да избегне фаталния куршум. Но както съм установил на улицата, в казината и в любовта, късметът все някога ти изневерява. И ако не е късно, най-добре да приемеш реалността и да измислиш план за оцеляване, който не оставя нищо на късмета.

Като става дума за това, в деня на сватбата ни валя, което трябвало да е на късмет. Според мен единственият резултат е, че се измокряш.

Почти всичките ми приятели и роднини бяха дошли в Минесота и повечето от тях се държаха по-прилично, отколкото на първата ми сватба. Разбира се, имаше няколко инцидента с мои неженени приятелчета от НЙПУ, които се побъркаха по русокосите синеоки провинциалистки. Дом Фанели например хвърли око на шаферката, обаче това трябваше да се очаква и предпочитам да не се впускам в подробности.

Роднините на Кейт бяха истински бели протестанти, свещеникът бе методист и роден комик. Накара ме да обещая, че ще обичам и уважавам Кейт и никога вече няма да споменавам за „Досиетата Х“.

Разменихме си халките — едната за пръста на Кейт, другата за моя нос. Предполагам, че съм прекалил със сватбените майтапи. Всъщност казаха ми, че съм прекалил.

Белите протестанти от Средния запад са два вида — трезвеници и пиещи. Тия хора бяха от втората категория, така че си паснахме. Тъстът беше симпатяга, тъщата — красавица. Балдъзата също. Родителите ми им разказаха много неща за мен и те ги намериха за смешни, а не за ненормални. Всичко си беше наред.

Във всеки случай двамата с Кейт прекарахме една седмица в Атлантик Сити, после втора на калифорнийското крайбрежие. Бяхме се уговорили да се срещнем с Джин Барлет в Ранчо дел Сиело и пътуването в планината мина много по-приятно от оная нощ. На светло и без снайперисти ранчото също изглеждаше страхотно.

Отидохме при скалата, която ми се стори много по-малка, отколкото си я спомнях. Джин направи много снимки, включително на раната на Кейт, и по негово настояване си взехме няколко камъчета за сувенири.

Джин посочи далечните дървета и ми каза:

— Открихме на земята петдесет и две гилзи. Никога не съм чувал някой снайперист да е стрелял толкова много по двама души. Тоя тип наистина е искал невъзможното.

С други думи, играта все още не бе свършила.

Дърветата ме правеха малко нервен, затова продължихме нататък. Джин ни показа мястото, където бяха открили Тед Наш — на по-малко от стотина метра от ВОРТАК. Нямам представа къде е отивал Тед, нито пък какво изобщо е правил там. И никога няма да научим.

Като се имаше предвид, че сме на меден месец, аз отбелязах, че сме видели достатъчно. Върнахме се в къщата, изпихме по една кола, изядохме по парче сладкиш и поехме на север.

Бяхме оставили мобифона на Кейт в Ню Йорк, защото не искахме да ни се обаждат приятели или убийци. Обаче си бяхме взели пистолетите.

За всеки случай.