Нелсън Демил
Играта на лъва (23)

22.

Асад Халил знаеше, че трябва да пресече река Делауеър по мост без пътна такса, и го бяха инструктирали да продължи по магистрала 1 до град Трентън, където имаше два такива моста. Докато шофираше, програмира сателитния навигатор. Щеше да е по-лесно, ако човекът, наел колата, бе програмирал системата или беше помолил да го направят в автомобилната фирма, но това удобство бе опасно.

Той отби от магистрала 1 и пое по междущатско шосе 95. Пътят беше хубав, също като немски аутобан, помисли си Халил, само че тук колите се движеха по-бавно. Шосето минаваше покрай Трентън. До един от изходите видя кафява табела с надпис ЩАТСКИ ПАРК УОШИНГТЪН КРОСИНГ.^[1]

Спомни си, че руснакът, който го обучаваше, бивш агент от КГБ, живял известно време в Америка, му бе казал: „Ще пресечеш Делауеър близо до мястото, където преди двеста години Джордж Вашингтон се прехвърлил на отсрещния бряг с лодка. И той не искал да плаща такса.“

Невинаги разбираше хумора на Борис, но руснакът беше единственият човек в Триполи, на чиито съвети за Америка и американците можеше да разчита.

Халил пресече реката и навлезе в щата Пенсилвания. Продължи на юг по шосе 95, както показваше сателитният навигатор.

Слънцето вече бе залязло. Скоро откри, че шосето минава през Филаделфия. Имаше много движение и трябваше да намали скоростта. Видя високи осветени сгради и известно време кара успоредно на река Делауеър, после мина край летището.

Не след дълго градът остана зад него и колите започнаха да се движат по-бързо.

Той остави мислите си да полетят в друга посока. Този 15 април беше започнал добре. Великият вожд в Триполи вече знаеше, че Асад Халил е пристигнал в Америка и е убил стотици, за да отбележи годишнината. И това нямаше да са последните жертви.

Великият вожд щеше да остане доволен и скоро цялата столица, цяла Либия щеше да научи, че е нанесен удар, който възстановява честта на нацията. Въпреки ранния час в Триполи Малик трябваше да е буден и също вече му бяха съобщили. Той щеше да благослови Асад Халил и да се моли за него.

Зачуди се дали американците ще отмъстят на родината му. Трудно можеше да предположи реакцията на този американски президент. Действията на великия сатана Рейгън поне бяха предсказуеми. Сегашният ръководител на Америка понякога бе слаб, понякога силен.

Във всеки случай, дори да последваше отмъщение, щеше да си струва. Това щеше да разбуди цяла Либия и всички правоверни.

Халил включи радиото и чу хора да приказват за сексуалните си проблеми. Настрои го на новинарска станция и послуша десетина минути. После започна репортажът за самолета. Наричаха случая „трагедия“. Стана му ясно, че властите или не знаят какво се е случило, или просто крият. Така или иначе, даже полицията да беше обявила общонационално издирване, населението дори не подозираше за съществуването на Асад Халил. Това го улесняваше.

Продължи на юг по шосе 95. Часовникът на таблото показваше 20:10. Все още имаше много автомобили, достатъчно, за да не привлича вниманието. Мина покрай няколко изхода, водещи към центрове за отдих, ярко осветени места, където виждаше коли, хора и бензиностанции. Но резервоарът му беше пълен наполовина и той не се чувстваше гладен. Извади от сака втората бутилка минерална вода, изпи я, изпика се вътре, завъртя капачката и я остави под дясната седалка. Усещаше, че е уморен, ала не толкова, че да заспи. Бе се наспал в самолета.

В Триполи му бяха казали да се опита да шофира през нощта. Колкото повече се отдалечеше от онова, което беше извършил, толкова по-големи шансове имаше да не го заловят. Скоро щеше да навлезе в следващия щат, Делауеър.

Във всеки случай полицията нямаше представа какво да търси. Определено не знаеха, че пътува на юг с черен „Мъркюри Маркиз“. Можеше да има проблем единствено ако случайно го спреше патрулен автомобил, но документите му бяха редовни. В Европа го бяха спирали на два пъти и винаги му бяха искали паспорта, а в единия случай — визата и формулярите за наем на колата. Според либийското разузнаване тук проверявали само шофьорската книжка и талона на автомобила и питали дали си употребил алкохол. Неговата религия му забраняваше спиртни напитки, ала не трябвало да го казва. Просто трябвало да отговори отрицателно. От друга страна, не смяташе, че срещата с полицията ще продължи прекалено дълго преди един от двамата да падне мъртъв.

Борис, който беше живял пет години в Америка, го бе инструктирал какво да прави, след като слезе от таксито и продължи сам. „Остани в колата. Полицаят ще дойде при теб и ще се наведе над прозореца или ще ти нареди да слезеш. Един куршум в главата му и караш нататък. Но преди да те спре той е съобщил по радиостанцията регистрационния ти номер и на таблото може да има монтирана видеокамера. Затова колкото може по-скоро трябва да се избавиш от автомобила и да си осигуриш друг транспорт. Няма да има кой да ти помогне, Асад. Ще останеш сам чак докато не стигнеш до западното крайбрежие на Америка.“

„Аз съм сам от петнайсети април хиляда деветстотин осемдесет и шеста“ — бе отвърнал Халил.

В 21:20 пресече границата на Делауеър. След петнайсет минути шосе 95 се вля в магистрала „Джон. Ф. Кенеди“, за която се плащаше пътна такса, затова той отби по шосе 40, водещо към Балтимор. Половин час по-късно навлезе в щата Мериленд.

След по-малко от трийсет минути излезе на междущатската магистрала и заобиколи Балтимор, после се върна на шосе 95 и продължи на юг.

Нямаше представа защо някои пътища и мостове са безплатни, а други — не. В Триполи също не знаеха. Но инструкциите му бяха ясни — да избягва будките за пътна такса.

„По някое време ще разпространят снимката ти на всички места, на които трябва да плащаш“ — бе го предупредил Борис.

Халил видя голяма зелено-бяла табела с разстоянията до различни градове. До Вашингтон оставаха петдесет и пет километра. Той се усмихна. Наближаваше целта си.

Скоро щеше да настъпи полунощ, но по шосето, което свързваше двата големи града, все още имаше движение. Всъщност дори след мръкване по пътищата се движеха удивително много автомобили. Нищо чудно, че американците се нуждаеха от такива количества петрол. Веднъж бе чел, че дневно горели повече бензин, отколкото Либия за цяла година. Нямаше да мине много време и щяха да пресушат всички земни богатства. Тогава можеха да ходят пеш или да яздят камили. Той се засмя.

В 00:30 стигна до пътя, наречен „Столична околовръстна магистрала“, и пое на юг по него. Погледна километража и видя, че за шест часа е изминал почти четиристотин и осемдесет километра.

Близо до военновъздушната база „Андрюс“ отби и продължи по път, който пресичаше райони с търговски комплекси и големи магазини. Сателитният му навигатор му даде някои имена, но Халил нямаше намерение да отседне в известен хотел. Той намали скоростта, извади пластмасовата бутилка с урина и я хвърли през прозореца.

Мина покрай няколко мотела, после забеляза сграда, която изглеждаше достатъчно грозна. Светлинният надпис показваше, че има свободни места.

Асад спря на почти пустия паркинг. Свали вратовръзката си. Сложи си очилата, слезе и заключи вратата. Протегна се, после влезе в офиса на мотела.

Младежът, който седеше на рецепцията и гледаше телевизия, се изправи.

— Да?

— Трябва ми стая за два дни.

— Осемдесет долара плюс ДДС.

Халил остави на плота две петдесет доларови банкноти. Момчето беше свикнало с гости, които плащат в брой.

— Ще трябва да депозирате сто долара за гаранция. Когато си тръгвате, ще ви ги върнем.

Асад му даде още две петдесетачки.

Служителят му протегна регистрационната карта и Халил я попълни, като вписа името Рамон Васкес. Както му бяха казали, отбеляза истинската марка и модел на колата, защото по-късно, когато отидеше в стаята си, можеха да я проверят.

Младежът му даде ключ с пластмасово номерче и квитанция за стоте долара.

— Петнайсета стая — каза той. — Когато излезете, веднага завийте надясно. Към края. Можете да останете до единайсет часа сутринта.

— Благодаря.

Халил излезе, качи се в колата и потегли към номер петнайсет.

Взе сака си, заключи вратата, влезе в стаята и натисна електрическия ключ. После заключи и сложи резето. Мебелите бяха съвсем прости, но имаше телевизор.

Съблече се и влезе в банята, като взе сака, бронираната жилетка и двата глока.

Облекчи се, после извади тоалетните си принадлежности. Отлепи мустаците, изми си зъбите и се избръсна. Бързо взе душ, като остави пистолетите на мивката.

Изсуши се и се върна в стаята. Облече си чисто бельо и чорапи, сложи си нова вратовръзка. Не забрави и бронираната жилетка. Извади от сака тубичката с лепило, застана пред огледалото и отново залепи мустаците си.

После взе дистанционното управление на телевизора, седна на леглото и запревключва каналите, докато не откри новинарска станция. Предаваха запис на новините от по-рано, но това можеше да се окаже полезно.

След петнайсет минути водещият каза:

— Още за трагедията на летище „Кенеди“.

Показаха кадри от аерогарата. Халил позна заградената зона в далечината. Над стоманената стена се издигаше опашката и горната част от корпуса на боинга.

— Представители на летището и компанията потвърдиха — съобщи водещият, — че в резултат на токсични изпарения, очевидно от незаконен товар, на борда на полет сто седемдесет и пет на „Трансконтинентал“ са загинали най-малко двеста души.

Той продължи да говори, но от репортажа нямаше какво да се научи.

После показаха терминала на Международни пристигащи, където плачеха приятелите и роднините на жертвите. Имаше много репортери с микрофони и всички се опитваха да вземат интервюта от близките. Това му се стори странно. Ако смятаха, че е инцидент, какво можеха да им кажат те? Какво биха могли да знаят? Нищо. Ако американците признаваха, че се касае за терористичен акт, трябваше да показват тези истерични хора с пропагандна цел. Ала доколкото виждаше, репортерите се интересуваха само за приятелите и роднините им на борда. Мнозина от интервюираните все още се надяваха любимите им да са живи. Асад можеше да ги увери, че не са.

Глупостта на тези хора го смая, особено на репортерите.

Искаше да види дали някой ще спомене за пожарникаря, когото бе убил, но за него изобщо не стана дума. Нито пък за клуб „Конквистадор“, както и се очакваше.

Не показаха и неговата снимка. Продължиха да предават от студиото.

— Има предположения, че самолетът се е приземил на автопилот — каза водещият. — С нас е бившият пилот на Боинг 747 от „Американ Еърлайнс“ капитан Фред Име. Добре дошъл, Фред.

Капитан Име кимна.

— Капитане, възможно ли е самолетът да е кацнал сам?

— Да, възможно е — отвърна пилотът. — Всъщност това е нещо съвсем нормално. Почти всеки самолет е в състояние да лети по предварително програмиран маршрут, но най-новото поколение въздушни лайнери могат автоматично да контролират колесниците, задкрилките и спирачките. Случва се ежедневно. Компютрите обаче не могат да обърнат реактивната струя, така че кацането на автопилот изисква по-дълга писта от обикновено. На летище „Кенеди“ обаче това не е проблем.

Той продължи да обяснява. Халил го слушаше, макар че тези неща не го интересуваха. Интересуваше го защо по телевизията не интервюират федерални агенти, защо не споменават за него и не показват снимката му. Властите явно бяха решили да запазят случая в тайна. Засега. Когато го разкриеха, Халил почти щеше да е изпълнил задачата си. Първото денонощие беше най-важно. После вероятността да го заловят намаляваше с всеки изминал ден.

Репортажът за жертвите на борда на боинга свърши. Той изчака да види дали няма да съобщят за убийството на Джамал Джабар, но нямаше нищо.

Накрая изключи телевизора. На идване към стая 15 бе погледнал компаса на таблото, за да определи накъде е изток.

Стана от леглото, просна се по очи с лице към Мека и каза вечерната си молитва.

После си легна облечен и заспа.